Плуващият Ойран

– Господин Ойран, къде искате да отидем? – попита го момичето.
Той ѝ хвърли един бърз поглед. Роклята, която носеше беше абсурдно детинска – цялата в къдрички и панделки. Това беше женската мода в Япония, почти всички се обличаха така.
– Няма значение. – махна с ръка той, но изведнъж се сети, че имаше огромно значение и бързо добави – Някъде с алкохол. Ако знаеш някой бар наблизо?
Тя само кимна и безмълвно го поведе напред.
Беше пролетна вечер, но това трудно се разбираше в сърцето на Токио. Тук като че ли сезоните се губеха из лабиринтите от небостъргачи, оплитаха се в сноповете електрически жици и в края на краищата лягаха напълно победени в безкрайно дългите канавки. Винаги духаше вятър и бе влажно, което правеше времето пронизващо студено и разтопяващо топло в зависимост от това дали седиш на слънце или не.

Това не е разказ :Д

Скъпи четящи, кратко обяснение/обявление! Понеже както виждате напоследък доста рядко качвам неща, това не е просто така от мързел и гадория, а защото пиша сериозно роман (доколкото изобщо писателството е сериозно нещо). Това е историята за Алистър Крейн, от която има качени няколко глави тук на блога.

Романът вече навлиза в критическата си фаза, демек върви към завършване. Обявителната част от този пост – няма да качвам романа тук. Ще ми се да го издам, понеже вложих много труд и чай в него, та отново ще врънкам разни издателства. Отсега ви се извинявам, че няма да можете да го прочетете веднага!

От позитивната страна на нещата – доколкото виждам, Алистър не е толкова популярен, колкото историите за Силварион да речем, така че съм сигурна, че ще го преглътнете! 😉 Точно затова ще гледам да довърша историята за Силварион, която съм започнала (“Тихите води”), така че очаквайте това!

Толкова от мен!

Поздрав най-сърдечен, ваш приятел вечен!

Живосън

It will be a world of mirages
And it will be my world
It will be like how I imagined it
But it won’t last forever…
(제이홉 – 백일몽)

От всички клиенти, които не харесваше (всички демек), Силварион най-много ненавиждаше точно този тип.
Леличката изцъка отново и изпусна въздух все едно беше врящ чайник.
– На визитката пишеше, че това е офисът ви?
Той кимна.
– Не сме объркали адреса, значи? – попита тя още веднъж, като гласът й ставаше все по-възмутен и скептичен с всяка сричка.
– Не сте.
– Но това повече прилича на кухня?
– Защото е кухня. 

Слънчеви ловци ☀️

В очите на бурята

Марсианецът – Част 4

Мери (за миг замълчава). Искам да се свържа с други оцелели марсианци.

Урсула. Ха, ето! Искат да организират бунт!

Рей. Ох, Урсула, замълчи, моля те! (към Мери) Защо не си се свързал досега с тях? Защо точно сега?

Марсианецът – Част 3

 

Музика и Още музика (ако искате фон, докато четете) ♬

Чува се звук, когато роботът се изключва. Всички седят в тишина няколко секунди. После се гледат един друг шокирано.

Урсула (говори бавно и ясно). Извънземното е в стаята и се прави на човек. Това каза роботът. Рей, възможно ли е?

Рей (отнесено). Да… Марсианците имат тази способност. Могат да променят външния си вид.

Урсула скача права и вади пистолета си.

Урсула. По дяволите, Рей! Защо не ни каза това още в началото!

Рей. Защото не ви засяга.

Марсианецът – Част 2

 

Втора песен от радиото 🎶

Рей въздъхва и също се присъединява. Подава ръка на Мери, тя я поема и двамата започват да танцуват заедно.

Кларк (гледа двойката). Я да им покажем на тези двамата! (подава ръка на Урсула).

Всички танцуват и се веселят. През това време Айзък натиска звънеца си няколко пъти, но те не го чуват. Става и отива до тях, но пак не му обръщат внимание. Изведнъж радиото започва да пращи и спира.

Марсианецът – Част 1

Очаквахте разказ, ама не 😀 Това е пиеса в едно действие, която написах нейде януари, но чак сега се сетих да публикувам. Ще я кача на части, да не си затормозявате очичките ^^

Даже си има нещо като саундтрак: Песен от радиото

Въпреки че още не е лято