Плуващият Ойран

– Господин Ойран, къде искате да отидем? – попита го момичето.
Той ѝ хвърли един бърз поглед. Роклята, която носеше беше абсурдно детинска – цялата в къдрички и панделки. Това беше женската мода в Япония, почти всички се обличаха така.
– Няма значение. – махна с ръка той, но изведнъж се сети, че имаше огромно значение и бързо добави – Някъде с алкохол. Ако знаеш някой бар наблизо?
Тя само кимна и безмълвно го поведе напред.
Беше пролетна вечер, но това трудно се разбираше в сърцето на Токио. Тук като че ли сезоните се губеха из лабиринтите от небостъргачи, оплитаха се в сноповете електрически жици и в края на краищата лягаха напълно победени в безкрайно дългите канавки. Винаги духаше вятър и бе влажно, което правеше времето пронизващо студено и разтопяващо топло в зависимост от това дали седиш на слънце или не.

Това не е разказ :Д

Скъпи четящи, кратко обяснение/обявление! Понеже както виждате напоследък доста рядко качвам неща, това не е просто така от мързел и гадория, а защото пиша сериозно роман (доколкото изобщо писателството е сериозно нещо). Това е историята за Алистър Крейн, от която има качени няколко глави тук на блога.

Романът вече навлиза в критическата си фаза, демек върви към завършване. Обявителната част от този пост – няма да качвам романа тук. Ще ми се да го издам, понеже вложих много труд и чай в него, та отново ще врънкам разни издателства. Отсега ви се извинявам, че няма да можете да го прочетете веднага!

От позитивната страна на нещата – доколкото виждам, Алистър не е толкова популярен, колкото историите за Силварион да речем, така че съм сигурна, че ще го преглътнете! 😉 Точно затова ще гледам да довърша историята за Силварион, която съм започнала (“Тихите води”), така че очаквайте това!

Толкова от мен!

Поздрав най-сърдечен, ваш приятел вечен!

Нулева година

„Живял ли съм, не съм живял
Бях ял паниран кашкавал…”
Трендафил Акациев

Винаги съм се чудила какво ще видя точно преди да умра. Все предполагах, че ще е нещо като ярка бяла светлина, някакъв тунел към отвъдното или дори животът ми, който минава на лента. Нещо поетично и красиво най-малкото.
Определено не очаквах, че ще е Смъртта, лежерно поседнала на зеления ми плюшен фотьойл и държаща няколко папки с документи.

Живосън

It will be a world of mirages
And it will be my world
It will be like how I imagined it
But it won’t last forever…
(제이홉 – 백일몽)

От всички клиенти, които не харесваше (всички демек), Силварион най-много ненавиждаше точно този тип.
Леличката изцъка отново и изпусна въздух все едно беше врящ чайник.
– На визитката пишеше, че това е офисът ви?
Той кимна.
– Не сме объркали адреса, значи? – попита тя още веднъж, като гласът й ставаше все по-възмутен и скептичен с всяка сричка.
– Не сте.
– Но това повече прилича на кухня?
– Защото е кухня. 

Слънчеви ловци ☀️

В очите на бурята

Марсианецът – Част 4

Мери (за миг замълчава). Искам да се свържа с други оцелели марсианци.

Урсула. Ха, ето! Искат да организират бунт!

Рей. Ох, Урсула, замълчи, моля те! (към Мери) Защо не си се свързал досега с тях? Защо точно сега?