Университетска аномалия

d3936034f5d012b09d7b745d1c817073uu

Григор притеснено се размърда и отново погледна часовника. Все още беше десет без десет. Явно часовникът беше развален, защото показваше това поне от половин час… По коридора не се виждаше никой – нито професорът, нито който и да е от колегите му. Които не бяха много впрочем – целият им курс беше пет човека. Явно нямаше много желаещи за парапсихология…
Момчето въздъхна и се зачуди дали просто да не си тръгне. Отиде до вратата и за пореден път натисна бравата, но беше заключено. А толкова се беше лутал докато намери проклетото място! Университетът му беше като лабиринт от мрамор и старо лакирано дърво, който заглушаваше всички звуци и те подмамваше във възможно най-забутаните кътчета, където да умреш от глад и отчаяние. „Не!” отсече той наум „Това е правилното място и си направих труда да го намеря, затова ще имам лекция каквото ще да ми коства!”. Той тръгна по коридора с намерението да открие някоя административна стая и да попита какво става.
Вървеше покрай големите прашни прозорци, които почти докосваха сводестия таван, и нещо в гледката през тях не беше наред, но какво, какво…
Григор спря. Това дразнещо чувство за нередност трябваше да престане! Той почти долепи чело до прозореца и дъхът му замъгли студеното безжизнено стъкло. Оттук се откриваше гледка към един от вътрешните дворове на университета, където имаше малки пейчици и големи увивни храсти, които изглеждаха много хищно. Григор можеше да се закълне, че веднъж видя един гълъб безследно да потъва в тях… И сега момчето наблюдаваше същият този двор и се чудеше какво точно го притеснява в пейзажа. Навън беше много студено и нямаше никакви хора. Ноември тази година не беше настроен светски и бе поръчал пълната програма от мразовити утрини, бели стоманени облаци и тънка лепнеща мъгла. Григор беше почти готов да се откаже, когато блуждаещите му очи най-накрая забелязаха нередното нещо. В небето точно над южното крило на университета имаше едно голямо ято гълъби, което невинно си висеше във въздуха. Птиците седяха с разперени криле в празното пространство и невъзможността на ситуацията изобщо не ги притесняваше. Сърцето на Григор пропусна един удар и той рязко се отлепи от прозореца. Първата му мисъл беше, че му се привижда, но нямаше смелостта да погледне отново, за да се увери. Просто се затича напред по коридора. След това зави надясно, слезе по малките стъпала, подмина картината на декана, отново стъпала, но нагоре, после друг завой надясно…
Момчето примига. Пред него отново се ширна същият коридор, от който така решително избяга. Или беше друг, който просто изглеждаше еднакво? Тук всичко бе построено така, че да те обърква… А студентите бяха малките мишлета, които тичаха по тунелчетата и се чудеха защо го правят и кой провежда тези странни експерименти с тях…
Григор забави крачка и започна да се върти насам-натам в опит да открие някакъв ориентир. Може би щеше да успее да си внуши, че това е друг коридор, ако не беше зърнал часовникът спрял на десет без десет…
След още няколко обиколки нещастният студент осъзна, че накъдето и да върви винаги свършва в този коридор. И всички стаи са заключени и гълъбите продължават да висят в небето. Строполи на един стол и затвори очи. Може би още бе вкъщи и спеше, а алармата му щеше да звънне всеки момент… Но вместо алармата той чу тихо изхъмкване някъде до себе си. Вдигна поглед и разбра, че хъмкащият беше неговият професор, който седеше до него и го фиксираше с малките си хитри очички.
– От колко време седиш тук, момче?
Григор се изправи. Значи наистина бе сънувал или си въобразяваше!
– Ами, от час сигурно…
Устата на старият човек се разтегли в нещо като усмивка, но присвитите му очи разваляха впечатлението. Той измъкна една химикалка от джоба си.
– Това да е твое случайно?
Григор поклати глава.
– Вземи я! Вече е твоя!
Професорът му я подаде и продължи:
– Носи я като талисман. Тази химикалка ти спаси живота, млади момко!
Григор го стрелна с очи.
– Моля? Какво искате да кажете?
Но професорът вече отключваше 666 кабинет, където трябваше да е лекцията. Момчето го последва в стаята.
– Не ви разбирам! Как така ми е спасила живота?
Преподавателят вадеше разни неща от чантата си, повечето от които изглеждаха като играчки. Имаше стъклено кубче, в чиято вътрешност проблясваха различни цветове, нещо като телескоп, някаква бяла парцалива кукла, подобна на дух…
– Момче, пространствено-времевите аномалии ще ги взимаме чак края на другия семестър. Няма защо да избързваме с материала…
Григор не разбираше нищо. Това беше първата му лекция с този преподавател и всичко беше повече от объркано.
– Само ти ли си в курса? – попита го учителят му.
– Има още четирима, но не са се появявали на лекции от около седмица. Някои ми споменаха, че смятат да прекъснат…
Професорът въздъхна.
– Ами добре са решили. Обучението си е много рисковано и честно да си кажа даже един ми е много…
И той пак впи поглед в Григор.
– Момче, знаеш ли изобщо какво е парапсихология?
– Не съвсем, но… нещо като психология?
– Хаха! – смехът на професорът прокънтя зловещо в голямата стая – Далече сме от психологията колкото си искаме! Просто трябваше да дадем някакво подобаващо име на специалността!
Григор вече сериозно започваше да се притеснява. Старият човек продължи:
– Ние се занимаваме със свръх естествени неща. Всичките тия необясними глупости дето се случват и плашат обикновения народец! Странно защо никой от колегите не ви е обяснил…
Григор си спомни за странната професорка дето им изнесе лекция за психичните сили на хората и онзи доцент, който им говори за Атлантида и ацтеките.
– Малко ще ти е странно в началото, но ще свикнеш. Пък и това е единствената истински полезна специалност, която може да се учи! Когато завършиш сам ще можеш да се измъкваш от пространствено-времеви аномалии като днешната!
Значи все пак нещо беше нередно в коридора докато го чакаше…
– Такива аномалии са практически невъзможни за откриване! Особено когато са локализирани в малки затворени пространства като в твоя случай! Понякога се случва да продължават с години и никой не забелязва…
Очилцата на професора пробляснаха в единствения крехък слънчев лъч, който се процеждаше през прозореца.
– Късметлия си, момче! Можеше да седиш кой знае докога в коридора! Добре, че забелязах химикалката! Беше паднала на пода точно пред 601 кабинет. Половината от нея се виждаше, а другата половина липсваше! Но когато я побутнах с крак към мен се появи цялата… Такива колебания в материята значат само едно – някаква засечка във времето и пространството! Но както казах – повече за това другия семестър! Хайде сядай си на мястото и да започваме, че вече изгубихме сума ти време!
Григор като в транс се отпусна на някакъв стол и думите на професора кънтяха странно в главата му.
– Днес ще вземем урока „Окултни предмети за начинаещи”. Донесъл съм някои интересни нещица…
С крайчеца на окото си Григор видя как ятото гълъби прелетя покрай стаята… „Можеше и да е по-зле” помисли си той „Можеше да уча право…”.
И момчето чинно започна да си преписва окултните символи, които професорът чертаеше припряно по дъската.

Advertisements

One thought on “Университетска аномалия

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s