Любовта е компромис

cf3b85293e24ccc1b8bdb2b96c1598472d8

Автобус номер 60 се друсаше и пухтеше от усилие да не се разпадне, а Елисавета нервно хвърляше погледи на човека, седнал до нея. Той се беше обърнал почти с гръб и гледаше през прозореца. Съвсем обикновен човек, без съмнение. Даже не беше особено хубав. Тук проблемът се пораждаше от изключително романтичната и заблудена натура на Елисавета. Тя четеше любовни романчета в нездравословни количества, ходеше с големи панделки в косата и имаше ококорени, замечтани очи. Също така притежаваше развинтено въображение, което използваше върху нищо неподозиращи хора. Елисавета имаше склонността да си въобразява любовни истории с почти всеки срещнат що-годе нормален мъж и непрекъснато очакваше Голямата й любов да я намери. Такъв род дейности са крайно опасни за младите момичета, но уви! нямаше кой да й го каже…
Всяка седмица в петък следобед Елисавета ходеше до библиотеката за нови лигави книги и се прибираше до вкъщи с автобус номер 60. И всяка седмица сядаше на едно и също място, където до нея винаги беше един и същ непознат мъж. Това не можеше да не е съдба, според нея, и вече беше измислила цяла биография и лична характеристика на този мистериозен непознат пасажер: той бе самотен, но много талантлив музикант, малко странен, но с добро сърце и така нататък в същия сълзлив дух… Елисавета естествено нямаше каквото и да е доказателство за догадките си, но си вярваше напълно. И въпреки всичко, мистериозният й бъдещ мъж не я заговаряше вече толкова време, а все упорито зяпаше през прозореца. Не можеше да не я е забелязал! Вече поне два месеца се возеха рамо до рамо! Но тази седмица Елисавета беше прочела една много въздействаща история, в която момичето бе поело инициативата първо и това й вдъхна решителност. Тя щеше да го заговори тоя заплес и да му покаже, че съдбата вече от няколко месеца настойчиво чука на вратата.
Реши да започне с леко прокашляне. Онзи изобщо не я отрази, затова тя се принуди да каже „Извинете!” и леко да го сръчка. Мъжът се обърна и я изгледа учудено. Тя леко се изчерви, но все пак заговори.
– Извинете, че така от нищото ви заговарям… Просто е много интересно как всеки петък се засичаме в автобуса и си помислих, че можем поне да се запознаем…
Той в началото я гледаше леко празно, но накрая кимна разбиращо.
– О, да, наистина! Не бях забелязал, но сега, като го казахте… Наистина всеки петък се засичаме.
Говореше с много странен акцент. Значи беше чужденец?
– Аз съм Елисавета! – представи се тя и му подаде ръка.
– Приятно ми е! Моето име е Харкалидий!
Тя едвам се удържа да не зяпне. Какво шантаво име! Зачуди се как ли му викаха на галено…
– Много интересно име… – каза тя предпазливо.
– Да, на повечето хора тук им е странно.
Елисавета реши да го поразпита малко.
– Не сте българин, нали?
– Не, не съм.
– Откъде сте?
– От Албигория.
Елисавета изобщо не знаеше за такава страна, но я хвана срам, че е толкова тъпа, затова кимна разбиращо.
– О, и какво ви води тук? По работа ли сте?
– Може да се каже… Всъщност престоят ми е по-скоро инцидентен…
Той през цялото време си гледаше в краката и изобщо не беше разговорливо настроен. Тя се ядоса. Мъжете не трябваше да реагират така, когато срещнеха Любовта на живота си!
– Само петъците ли се возите на този автобус?
– Да…
– О, аз също! Ползвам го само когато се връщам от библиотеката!
Той не продължи разговора и тя неловко започна да играе с медальона си. Изведнъж мъжът рязко каза:
– Откъде имате това?
Елисавета го погледна въпросително.
– Кое?
– Това, което сте окачили на врата си.
– Оо, ами намерих си го всъщност…
И тя му разказа как един ден преди няколко месеца се била забавила в библиотеката и си тръгнала чак когато се било стъмнило. Докато вървяла по пътя, нещо пробляснало в тревата и тя открила това странно стъклено камъче с дупка в средата.
– Беше много красиво и цветовете му се преливаха по интересен начин, затова го взех…
– Дайте ми да го видя.
Мъжът беше много настойчив и това й се стори странно, но все пак му го даде. Той се взря в него и очите му се разшириха.
– Намерих го! – прошепна той – Най-накрая! Мислех си, че е завинаги загубено…
– Ъм, ваше ли е това?
Ако досега Харкалидий се бе държал студено и дистанцирано, от това вече нямаше и помен. Беше се ухилил широко и преливаше от доброжелателност.
– Задължен съм ви до края на живота си! – каза той признателно и наведе глава в поклон.
Елисавета си умираше от кеф. Това беше по-добро от всеки роман, който бе чела! Тя беше намерила ценния накит, принадлежал на семейството му и сега той щеше да я покани на екстравагантно парти в красивото си имение…
– Значи това стъкълце е ценно?
– О, да! Търся го от два месеца! Без него не мога да се прибера у дома!
Тя се смръщи. Не очакваше да чуе това.
– Как така?
Мъжът изглежда се колебаеше дали да й каже, но накрая се реши.
– Принципно всички вселенски организации строго забраняват общуването с обикновени земляни, но на вас няма как да не ви кажа…
Елисавета се намръщи още повече и сега вече приличаше на някакъв разгневен пудел с огромна тъпа панделка на главата.
– За какво говорите? – попита студено тя.
– Ами точно преди два месеца космическият ми кораб бе ударен и ми се наложи аварийно кацане тук на Земята. Оказа се обаче, че липсва една много важна част от двигателя и корабът не може да подкара без нея. Оттогава я търся почти всеки ден, но без успех…
Той вдигна стъкълцето.
– Но вие сте я намерили! Най-накрая мога да се прибера вкъщи!
Елисавета беше, меко казано, бясна. Той разби цялата й сладка любовна история на пух и прах! Фантастика, извънземни и космически кораби! Блях! Тя мразеше тези неща!
Тя стана от седалката.
– Много се радвам за вас. Довиждане сега. – обяви студено тя.
Извънземното я зяпна разочаровано.
– Ама почакайте! Аз трябва да ви се отблагодаря по някакъв начин!
– Не, мерси. – отсече Елисавета – Аз не съм по сай-фай глупостите!
Той наведе глава още веднъж в поклон и Елисавета забелза, че имаше съвсем малки рогца, които едвам се забелязваха сред гъстата му коса. Отврат! Този явно нямаше абсолютно нищо общо с нейните идеалистични фантазии…
– Сигурна ли сте, че не искате да ми погостувате в Албигория няколко дни?
О, да! Е сега точно щеше да хвърчи из космоса и да носи грозен скафандър!
– Всички сигурно ще искат да отпразнуваме прибирането ми, така че сигурно ще трябва да спретна парти в имението…
Ключовата дума „имение” й хвана интереса.
– Имение ли?
Той се позачерви.
– Ами да, имам си едно… Групата ми е доста популярна у дома.
– Значи сте музикант?
– Да…
Това беше повратният момент в живота на Елисавета, когато тя разбра, че не може всичко в живота ти да е както искаш. Винаги ще има разни гадни детайли, които не са както трябва, като например хора, дето са извънземни и имат рога. Ама такива неща трябваше да се преглътнат и просто да се радваш на хубавото. Все пак беше права, че е музикант и е богат.
– Хубаво… – въздъхна тя – Водете ме! Може пък да е забавно!
И те слязоха от автобуса, като той галантно й подаде ръка.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s