Господин Хлъзков

8c0361d31eb8cf7d5adc1d058722d517sss

Господин Хлъзков беше съвсем обикновен гол охлюв. Той беше, така да се каже, от средната класа. Нямаше никакви инвестиции в плантации с марули както и никакво движимо имущество под формата на черупка. Но въпреки това той харесваше живота си. Това лято бе наел под наем една много прилична къдрава маруля в градината на къща №5 на улица „Мимоза”. Цената беше повече от изгодна и това несъмнено се дължеше на факта, че марулята се намираше в непосредствена близост до пътеката на къщата. Но г-н Хлъзков не се притесняваше от хората. Той вярваше в щастливата си звезда.
За жалост се оказа, че тя не вярва чак толкова в него. Една прекрасна лятна вечер точно когато слънцето вече се търкаляше към хоризонта и всички листа в градината грееха в зелено, животът на господин Хлъзков се обърна надолу с главата. В буквалния смисъл. Охлювите и без това нямаха преносен… Та някаква нахална млада дама довтаса от нищото и безцеремонно отскубна къщата на Хлъзков барабар с него. Това му докара силен шок и той изплашено сви очите си обратно и се вкопчи в марулята. „Това е възмутително!” мислеше си той „На всичкото отгоре вече платих наема за този месец…”. Огромната (според Хлъзков – иначе си беше съвсем нормална) госпожица занесе марулята на външната чешма и пак заора някъде в огромната градина. Докато Хлъзков трепереше и се чудеше дали да бяга или да си стои на мястото, момичето се върна с един наръч киселец и малко праз лук. Награби и марулята и се запъти към къщата.
– Край! Ще се мре! – проплака господин Хлъзков – Защо, о, защо не наех оная чудна вила в
ягодовата полянка…
– И аз се питам същото… – обади се мрачен глас някъде отляво на Хлъзков.
Той изопна едното си око и се осмели да погледне натам.
Тук е времето да вметнем съвсем малко информация за характера и досегашния живот на господин Хлъзков. Той беше ерген, който имаше прекрасните изгледи да си остане такъв завинаги. Не защото не искаше да се ожени естествено, а защото имаше плах и леко задръстен вид, а и не беше особено добре финансово. Госпожиците хич не харесват такива мъже. Да не говорим, че беше доста посредствен на външен вид. Имаше нездрав цвят и беше малко твърде дребен за мъжки екземпляр.
Та да се върнем на случващото се. Пред окото на Хлъзков се разкри най-прекрасната гледка, която бе виждал. Горкичкият Хлъзков никога не се бе сблъсквал с красота и изящество от такъв ранг! Там, отляво до него, в едно листо от киселец се бе вкопчила най-невероятно прекрасната гола охлювка на света! Тя смело го изучаваше с двете си сладурски очета.
– Колко неприятно тази тъпа човечка да откъсне точно нашите къщи, а? – кисело, но разговорчиво подхвана тя.
– Ннгх – изгъгна господин Хлъзков.
Той не бе говорил с много жени досега. Даже бихме казали, че хич не бе разменял и думица.
– Все още имаме шанс да оцелеем де – продължи ангелът в охлювски вид – Моят чичо Лигавчев попаднал в същата ситуация, но успял да избяга, когато миели къщата му на чешмата. Той незабелязано се търкулнал в мивката и се притаил докато човека си тръгнал. Естествено отнело му цяла година да излезе от къщата, но се справил в края на краищата!
Хлъзков успя да изпусне само едно „Хм!”
– Предполагам и ние можем да процедираме по същия начин! Нищо не пречи да опитаме!
Нашият мил познайник закима с очи, понеже, ако кимнеше с глава, щеше да се изтърси.
– Аз съм Луци Розалиева между другото. Приятно ми е!
Хлъзков изстена. Само това не! Ако беше само красива, можеше да направи някакъв опит да я спечели… Но красива и богата! Най-богатата всъщност! Розалиеви бяха Рокфелерите в охльовското общество тук. А това беше дъщеря им! Хлъзков даже не си бе мечтал, че някога ще я види!
Като забеляза очевидното му запецване Луци се смръщи.
– О, моля те не ми ги прави тия физиономии на страхопочитание! Тръгнали сме на заколение, а не на светска визита! Много е грубо да се държиш така само защото баща ми е важна клечка!
– Простете… – едвам измрънка Хлъзков.
– И не ми говори на вие!
Хлъзков най-накрая се осмели да протегне и другото си око, та хубаво да я огледа.
И това беше краят за спокойния му ергенски живот. Той се влюби безнадеждно много.
– Е, ще ми кажеш ли как се казваш или?
Устата му беше пресъхнала и той прегракнало отговори:
– Хлъз Хлъзков. Много ми е приятно!
Момичето, което ги носеше, ги тръсна в някаква купа и се запъти към мивката в кухнята.
– Добре, Хлъз! – разпалено каза Луци – Сега или никога! В момента, когато ни лисне водата се пускаш и се оставяш да те носи! Трябва да се измъкнем от купата!
– Разбрано! – каза той, като целият трепереше.
Чешмата шурна силно и последното, което Хлъз чу преди да се нагълта с вода и да припадне беше „Не забравяй да си поемеш дъх!”.

Лилия си тананикаше докато миеше марулите и киселеца за салатата. Днешният ден много й се понрави. Даже го нарече „особено приятен”. Тя рядко харесваше каквото и да е, така че това си беше цяло чудо. Както се чудеше какво да вечеря, от нищото й беше хрумнала прекрасна идея за салата и това я развесели още повече. Лилия си падаше малко нещо гастроном и няма какво да си кривим душата – хубавата храна определено размекваше иначе бая гадничкия й характер.
Докато стабилно раздрусваше и търкаше зеленията падна бая пръст и други нещица, но тя не им обърна особено внимание. Като свърши с миенето се върна до масата и ентусиазирано започна да реже. Но както така си режеше, от нищото се сепна. Беше забравила да вземе копър!
– Млечния сос не струва без копър! – обяви тя и с леко недоволство се принуди да се върне в градината за ценната съставка.

Хлъзков изведнъж се върна към съзнание. Луци бая силно го ръгаше де, така че нямаше как да не се върне.
– Олеле! – изписка със закъснение той.
– Ох, изкара ми акъла! – сгълча го Луци – Мислих, че си умрял!
– И аз…
Хлъз се огледа наоколо.
– Човечката я няма – каза той.
– Да, няма я! Айде размърдай се, че сега ще се върне и ще загазиме!
– Ама накъде да бягаме?
Те трескаво размахаха очите си на всички страни.
– Виж! Прозореца е отворен! – посочи Хлъз с дясното си око.
И наистина прозорецът отстрани на мивката зееше приветливо отворен. Двамата се втурнаха натам с колкото сили имаха.

Лилия бая се озори да намери копъра, но най-накрая го откри, сгушен точно зад лешниковото дръво. Тя сграбчи няколко стръка и за отрицателно време се завърна в кухнята. Нямаше как, трябваше да измие и това, така че пак отскочи до мивката. Посегна да пусне водата, но нещо привлече вниманието й. Два плужека се мъкнеха по ръба на мивката и оставяха лигава следа след себе си.
– Блях! – възмути се Лилия.
Тя се надвеси над тях и ги изгледа ядосано. Те се заковаха на място. По-белезникавия моментално си прибра очите и се сви, но втория си остана така и даже обърна очетата си към нея.
– От марулите сте паднали сигурно – каза Лилия – Добре, че хубаво ги измих! Представям си каква гадост щеше да е иначе… Ъъх! – и тя потръпна при мисълта да сдъвче нещо живо и слузесто.

Хлъз щеше да се разхлипа, ако не беше пред Луци. Човечката ги беше забелязала и сега гъгнеше нещо по техен адрес.
– Това е! Свършени сме! Всички хора мразят голите охлюви! Ще ни размаже с чехъла си преди даже да можем да изпискаме!
Луци не му отговори. Тя беше твърде заета да изучава момичето. Охлювите принципно мразеха хората, но Луци не беше толкова крайна. Тя знаеше, че хората са просто големи тъпи същества, дето само знаят да тъпчат през тревата без да гледат, но понякога си мислеше, че има нещо повече у тях. Луци не стигаше толкова далеч, че да твърди, че имат ум и развито мислене като охлювите, но определено имаха някакъв, макар и примитивен, мозък. Може би тази човечка щеше да ги пощади, ако се опиташе да й обясни по някакъв начин.
– Мисля, че няма да ни убие. – бавно каза Луци.
– Да бе! Ще ни убие и още как! Дай им на хората да размазват невинни същества по-малки от тях!
– Ако искаше да ни убие, вече щеше да го е сторила. Ще се опитам да й привлека вниманието.
Луци дълбоко си пое въздух и изкрещя колкото глас държи:
– Ехооо! Не ни убивай! Идваме с мир!

– …направо щях да се побъркам! Вечерята щеше да е пълен провал!
Лилия щеше да продължи гневната си тирада, ако единят гол охлюв не беше почнал да се държи странно. Издаваше леки пльокащи звуци и поклащаше доста силно пръчкестите си очи.
– Какво ти стана бе? Съвсем се побърка! Сигурно се е нагълтала с вода…
Момичето въздъхна. Колкото и да беше зла по характер, сърцето й беше добро.
– Е, в края на краищата може да сте гаднички, ма и вие душа носите! Да не говорим, че май ви изядох къщата…
Тя взе от мивката един паднал лист маруля и го бутна до охлювите.
– Айде, скачайте на борда! Ще ви върна обратно! Ма не в лехата с марулите, щото ги ядете…

Луци без съмнение беше смела и решителна, но тези работи си имат граници. Момичетата са си момичета. Така че когато огромната човечка взе лист маруля и я флясна в лицето, Луци нямаше друго решение освен да се паникьоса.
– Ааа! Ще ни убие с марулята!! – изпищя тя – Ще ни удря до смърт!
Луци с изненада откри, че Хлъз не беше изплашен. Той седеше изпъчен и безстрашно гледаше към марулята.
– Какво ти става!? Давай да бягаме! – извика му тя.
– Не, май няма нужда. Сега вече и аз мисля, че човечката е приятелски настроена. Виж й лицето! Имал съм няколко случая, в които съм анализирал поведението на хората, и мога да се закълна, че в момента се усмихва приятелски.
Луци зяпна.
– Каквоо?! Това изобщо не прилича на усмивка!
Излишно е да споменавам, че голите охлюви се усмихват по съвсем различен начин от нас.
– Усмивка е, сигурен съм! Веднъж видях как една човечка гледа към детето си, което гонеше нещо като голяма червена сфера. Изглеждаше много глупаво и смешно. Та тази жена имаше същата физиономия.
– Това нищо не значи!
Хлъц беше много умен охлюв. И четеше много книги по психология.
– Смея да твърдя, че всяка майка, като гледа детето си как си играе, ще изпитва радост. Тази физиономия е усмивка и нищо друго.
Луци беше впечатлена. Хлъц определено не беше някакъв смотан повърхностен охлюв.
– Може би трябва да се качим на марулята. – изведнъж каза той.
– О, не! Как така! Та тя може да ни направи какво ли не, ако й паднем в ръцете!
– Ние сме й в ръцете така или иначе! Или си мислиш, че можем да надбягаме човек?
О, значи можеше да отговаря и остроумно! Луци ставаше все по-впечатлена.
– Трябва да се качим! И без това нямаме други опции!
Човечката продължаваше да им дърдори нещо и само тикаше марулята в тях. Хлъз впери двете си блестящи очи в Луци.
– Обещавам ти, че нищо няма да ти се случи!
– Наистина?
– Ако нещата загрубеят, аз ще я нападна и ти ще имаш време да избягаш!
– Оо…
Хлъз естествено не знаеше как може да нападне човек. Но усещаше, че ще успее да измисли, ако Луци изпаднеше в беда.
– Добре тогава! – съгласи се Луци.
Никоя госпожица не може да откаже на такова жертвоготовно предложение. Двамата рамо до рамо (така да се каже) се изкачиха на марулята.

– Ии, разгеле! – измуча Лилия – Докато се натуткате, ще мине времето за вечеря!
Тя вдигна марулята, отиде до прозореца и внимателно изтръска двата охлюва в лехата с цветя отдолу.
– Ама ако ви видя пак да гризете нещо от моята храна, лошо ви се пише! – обяви тя и се шмугна обратно в кухнята.

– Луци, добре ли си!
Хлъз се надвеси над нея притеснено.
– Ох, да, нищо ми няма… – тя се понадигна – Къде сме?
Двамата се заозъртаха.
– А, това е лехата с цветята под прозореца. – оповести той.
– Оо, винаги съм искала да живея тук! Толкова е красиво… Ама наемите са просто невъзможни!
Той нямаше намерение да я изгледа невярващо, но взе, че го направи. Тя се изпъчи.
– Знам какво си мислиш! Че за моето семейство парите не са проблем! Но ако искаш да знаеш, аз не взимам пари от наште! Издържам се съвсем сама!
Хлъз щеше да вдигне вежди, ако имаше такива. Вместо това той разклати очи.
– Сериозно?
– Да, сериозно. Писна ми да съм зависима от родителите ми.
– Това е чудесно! Трябва да се гордееш със себе си! Малко охлюви биха постъпили като теб!
Тя кимна.
– Да, гордея се! Ама пак ми е кофти, че не мога да живея тук… Просто е идеално!
И тя погледна замечтано към огромните червени божури, поклащащи се над тях.
– Хей, имам едно предложение към теб…
Хлъц не можеше да повярва, че го казва. Какво му ставаше? Луци го погледна с широко отворени очи.
– Даа? – подкани го тя.
– Ами наемът тук не е непосилен, ако го си го разделят двама и ограничават другите си разходи…
Луци не беше тъпа. Много добре усещаше накъде биеше Хлъз.
– Викаш да се оженим, а? – весело каза тя.
Сега пък Хлъз се облещи.
– О, а, ъъ… Да се оженим? Наистина ли?
– Ако искаш.
– Искам много ясно! Ама не трябва ли да се опознаем малко все пак?
Луци го боцна с крайчеца на тялото си. Хлъз беше толкова мил и сладък!
– Ние сме охлюви все пак! Общината е на два дена път оттук, така че ще имаме предостатъчно време за опознаване! – изкикоти се тя.
В края на краищата се оказа, че щастливата звезда на господин Хлъзков не го беше зарязала.

cardigan-garden-gardening-green-leaves-Favim.com-361221

Картинката е от тук

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s