Не си само ти

 

950714e51e2c5ef4d20d1d302f5b6a63dd

Веселин, противно на името си, беше много мрачен млад човек. Той естествено не беше виновен за това – просто се беше родил с много интровертна и философска натура. Не минаваше и ден без да обмисля екзистенциални въпроси и да подлага на дисекция поведението и душата си. Това го изморяваше неимоверно много. Фактът, че беше студент, влошаваше положението, тъй като всичките му колеги бяха весели и безгрижни, което го караше още повече да се пита какво не му е наред. Единственото лекарство, което бе намерил срещу вечната депресия, бе да се затрупва с работа, за да няма време да мисли. Затова избра да учи и право. Също така се записа на всички допълнителни курсове и дейности, които можа да намери. Включително и на уроци по плетене всяка неделя следобед.
Но днес въпреки всичките му усилия се оказа, че денят му е напълно свободен. Нямаха лекции, защото професорът беше болен, клубът по фехтовка почиваше заради ремонт на залата, а на уроците по ирландска свирка не можеше да отиде, тъй като си беше счупил свирката. Предусещайки протяжния свободен ден, Веселин стана от леглото с натежало сърце. Погледна през прозореца и настроението му се скофтяса още повече. Навън се бяха скупчили тежки бели облаци, а дърветата унило ронеха листа. „Защо времето е такова? Защо трябва да има гадни облачни дни? И защо изобщо трябва да се случват лоши неща в живота на хората? Или може би ги има, за да оцениш добрите? Но аз, така или иначе, не ги оценявам, защо трябва… О, не! Стоп! Няма да мисля повече!”. И той изскочи ядосано от леглото. „По-добре да се разходя! Може би малко физическо усилие ще ме разсее…”
Веселин излезе и закрачи по още влажните от снощния дъжд улици. За жалост тъжната тиха гледка наоколо още повече го разстрои и той, без да иска, започна да размишлява за това как животът му е напълно лишен от смисъл. Докато така си крачеше и се затормозяваше с дълбоки размисли, без да иска достигна до някакво непознато място в квартала му. Беше малък парк с високи кестени и странно виещи се павирани пътечки. Той тръгна по една от тях, като ядно риташе изпопадалите кестени. Вероятно защото беше работен ден и времето беше гадно, той бе единствения човек в парка. Изведнъж съгледа една група каменни фигури на животни, които явно бяха катерушки. Някакъв спомен изникна в съзнанието му и той си спомни как се е катерил по тях. Значи беше идвал в тази градинка като малък! О, да! Най-често седеше на гърба на слона и оттам гледаше другите деца, обмисляйки какъв е смисълът на приятелството и заслужава ли си изобщо да го търсиш. Така, както си бъркаха в носа и се биеха, другите деца изобщо не му помагаха да е по-весел и социален. Веселин отиде до слона. Сега вече беше висок колкото него и това някак си го депресира още повече. Вече даже нямаше къде да се покатери и да се спаси от целия този свят, който го объркваше…
Веселин се пльосна на една люлка и се залюшка отчаяно. Тя скърцаше изнемощяло, защото беше направена за дечица, не за възрастни. И действително той изглеждаше много глупаво, сврян на малката яркожълта люлчица, но не му пукаше. Трябваше да се разведри по някакъв начин, иначе на връщане към къщи просто щеше да се хвърли пред някоя кола. Все пак накрая се смили над люлката и застана мирно преди да я е потрошил. Точно в този момент до лакътя си забеляза едно момиченце, което го зяпаше с отворена уста. Боже, тия деца бяха като някакви нинджи!
– Хаха. – каза му то, като това прозвуча по-скоро като критика – Възрастните не трябва да се люшкат!
– Люлката е за всички. – озъби й се той.
– Знаеш ли, че това място е магическо? – рязко смени темата момиченцето.
Веселин мразеше малки деца. Бяха ненужно объркващи.
– Не. – отговори той, като се надяваше разговорът да приключи с това.
– Оо, магическо е и още как! Виждаш ли тия пънчета, с които е оградена люлката? Ако три пъти успееш да обиколиш мястото, скачайки по тях, ще се случи нещо невероятно!
Даже не знаеше какво ще стане. Това беше много зле изпипана лъжа.
– Искаш да се люшкаш ли? – уморено каза той.
– О, не, аз точно си тръгвам. Само реших да ти кажа за магията, щото изглеждаш тъжен.
И момиченцето духна нанякъде.
– Само внимавай черната котка да не те види! – извика му то и изчезна по една пътечка.
Веселин си остана сам в тишината на парка и мислите му се завъртяха около това дали би бил по-щастлив, ако имаше магия на света. Стигна до заключението, че не, няма да е. Даже сигурно щеше да е по-нещастен. Тъй като седеше мирно и не вдигаше шум, птичките по дърветата спряха да се плашат от него и слязоха на земята при люлката. Веселин ги загледа завистливо. Гледай ги какви бяха тъпи и щастливи! Само си чирикаха и си хвърчаха насам-натам без да се затормозяват с разни мисли. Ех, ако се беше родил птица, може би щеше да е по-добре! Но уви…
Той стана с намерението да си ходи и пиленцата бързо се ометоха по дърветата. С уверени крачки тръгна напред към пътеката, но така и не стигна до нея, защото подскочи на едно от пънчетата. Тази спонтанна проява на игривост го изненада. Значи и той можеше да е весел! Започна да подскача от пънче на пънче и така, за бъзика, обиколи три пъти мястото. Седна обратно на люлката, защото се беше задъхал. Да си игрив и непринуден определено беше изморително. Никаква магия не се случи, както и се очакваше и той пусна една злорада усмивчица. Ха! Какво ще кажеш сега, глупаво момиченце!
– Гаден гнусен живот! Не мога да издържам вече! Просто ще се самоубия!
– Стига, Писук! Мисля, че малко драматизираш…
Веселин се огледа да види кой говореше, но единствените живи същества наоколо бяха два синигера, кацнали на пънчето срещу него.
– Знам, че драматизирам! Но просто не мога да спра! Мозъкът ми работи така!
– Ама нещата не са толкова зле!
– Всички ме мразят!
– Никой не те мрази, просто ти вечно си нацупен и другите ги е страх да те заговорят!
– Нямам цел в живота!
– Как да нямаш цел! Та ти си най-добрият архитект на гнезда, когото съм виждал!
– Просто съм отвратен от себе си и света и искам да умра…
– Ох, Писук, не те разбирам!
Веселин с невярващи очи погледна синигерите. Наистина едното имаше леко изтерзан вид. Значи все пак бе станала магия! Можеше да чува животните!
– Погледни от добрата страна! Поне не сме хора! Те имат данъци и международна политика, и даже не могат да лятят!
– Глупости, те са много по-добре от нас! Трябваше да се родя човек! Те поне си имат успокоителни и антидепресанти… И храната им изглежда много по-вкусна! Да не говорим, че не ги ядат котките!
За пръв път от дълги години светъл слънчев лъч проби мрачните облаци в съзнанието на Веселин. Всички имаха проблеми! Дори животните! Даже имаха повече от него! Животът му беше хубав!
– О, по дяволите! Мрак идва! Да се омитаме!
Двете пиленца изхвърчаха подплашено. Мрак явно беше черната котка, която бе изникнала от нищото на пътеката до люлката. Изведнъж Веселин си спомни предупреждението на момиченцето. Котката така се втренчи в него със зелените си очи, че го побиха тръпки.
– Разкарай се от това място, човеко, ако ти е мил живота! – просъска му тя.
Той стана прав. Лицето му грееше щестливо и с ведър глас каза:
– Да, мил ми е! За пръв път от много време! Така че ще се се разкарам, нямаш никакви проблеми с това!
И той излезе от кръга пънчета. Котката му измяука и запраши нанякъде. Веселин си тръгна към къщи, като леко подскачаше и даже си свирукаше нещо. Животът не беше толкова зле в края на краищата, а?

Advertisements

2 thoughts on “Не си само ти

  1. tante says:

    направо се развеселих, дори мисля, че повечето хора ги крепи това – не съм само аз и нататък всичко е по-лесно.
    страхотни историйки пишеш, седя си вкъщи тъжна но май се развеселявам…, прочетох доста от тях и май ще ги изчета всичките. Но… имаш да пишеш момиче, чакам продължения тук-там, нали си знаеш.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s