История с умирачка

tumblr_niyfmkkdetkL1qgsfq6o1_500
Това също е част от една дълга история. Вероятно ще я довърша, ако някой ме подкупи с бисквити…

Страшимир щеше да умре днес, но този факт хич не го притесняваше. Той стана рано сутринта и прегледа дали всичко е готово. Стаята му беше безупречно чиста, а завещанието му небрежно беше оставено на бюрото. Чудесно. Беше написал и няколко прочувствени писма към приятели и близки, които бяха в чекмеджето.
Готвеше се за този момент от много дълго. Всъщност той знаеше кога ще умре още от дете. Не, че сега беше особено голям де – само на деветнайсет. Замисли се как през целия му живот никой не разбра за способностите му. То и нямаше как да разберат. Да можеш да предсказваш бъдещето си е яко, но хората общо взето няма как да научат, ако не им кажеш. И той не им каза. Така беше много по-добре. Да не говорим, че изобщо не се виждаше като някаква врачка, при която да идват хората и да го питат какво ще им се случи. И кристалните кълба хич не му харесваха. Той си ползваше главно карти таро. Макар че реално погледнато нямаше нужда от никакви уреди. Те само го улесняваха – нещо като да ядеш с вилица вместо с ръце. Без тарото трябваше да изпада в транс, а след като се събудеше, винаги малко му се гадеше и не можеше да фокусира добре. Така че с картите ставаше много по-лесно.
Вътрешно се засмя като си помисли колко ще са изненадани всички, като прочетат завещанието. Благодарение на силите си, той можеше да познава числата от тотото и като цяло да печели всякакви томболи. Да не говорим, че на борсата направо разбиваше всички. Така бе натрупал сума възлизаща на близо милион. Ама бог дал, бог взел. Днес щеше да умре и всичко оставаше на близките му.
В зависимост от това къде отидеше през деня, щеше да умре по различни начини. Имаше видения за всичките. Просто трябваше да си избере един от вариантите. Фаворитът му без съмнение беше „Задавяне с джелибон”, макар че „Ухапване от отровна змия, скрита в бананите в супера” и „Уцелен от падаща саксия” също не бяха лоши. Задушаването беше за предпочитане, защото тялото му щеше да си остане цяло и така погребението щеше да е малко по-ведро. Погрижи се да се изкъпе и да си облече най-хубавите гащи.
„Изобщо това си е много добър начин да си отидеш” мислеше си той „Подготвил си си всичко, направил си каквото искаш…”.
Имаше едно съвсем миниатюрничко нещо, дето го глождеше обаче. Последният един месец всеки път, когато гадаеше за смъртта си все виждаше едно момиче. Тя не беше част от видението, в което умира. Просто някак си лицето й натрапчиво се появяваше точно преди картината да излезе от съзнанието му. И това момиче винаги го гледаше едно такова кисело. Не я познаваше и беше сигурен, че никога не я е виждал. Ужасно странно наистина.
Той въздъхна и седна със скръстени крака на пода. Реши да помедитира докато дойде времето. Смъртта му трябваше да настъпи между 12 и 12 и 30 в зависимост от начина (в някои варианти се бореха за живота му). Сега беше едва 9 сутринта. Страшимир затвори очи и усети как пропада в собствения си безкраен ум. Изведнъж нещо го жегна право в центъра на мозъка.
– Ало? Ехо, чуваш ли ме? – каза някакъв силен женски глас съвсем отчетливо в главата му.
– Кой е? – предпазливо каза той наум.
– А, добре, имаме връзка. Слушай са кво! Къде се намираш в момента?
– Кой се обаж… Кой е!
– Сега не е време за запознанства! Казвай бързо, че тая телепатична връзка ми изцежда силите!
– Ама чакайте сега малко! – започна да се възмущава Страшимир – Не можете просто така да ми говорите в главата без да…
Изведнъж звънецът на входната врата издрънча дълго и пронизително, което стресна Страшимир и той излезе от транса. Телепатичната връзка прекъсна и той объркано изтича до входната врата да види кой е. Беше се постарал днес всички негови роднини, познати и приятели да мислят, че е страшно зает или болен, за да не го притесняват.
– Човек даже не може да умре на спокойствие! – промърмори той и попита през вратата – Кой е?
– Аз съм, Пешо!
„О, боже, Господи, пресвета Дево, само не тоя…”
– Какво искаш?
– Е, така през вратата ли ще си говорим! Отвори ми!
Страшимир с невероятно нежелание открехна вратата и подаде нос през процепа. Въпросният Пешо, който всъщност се казваше Панталеймон, беше един ужасен досадник от неговия клас. Той си беше втълпил, че са най-добри приятели, и му се натрапваше непрестанно. На всичкото отгоре беше пълен ненормалник и само говореше за извънземни, феи, световната конспирация и клониране на овце.
– Да, кажи какво има?
Пешо го изгледа недоволно.
– Няма ли да ме поканиш да вляза? И да ме черпиш бисквитка и какао?
– Не! Зает съм! Казвай бързо!
– С какво пък си толкова зает? Днес е събота!
Ето затова не можеше да го понася! Беше толкова безочливо нахален и непоклатимо решен да досажда!
– Просто съм зает! Не съм длъжен да ти обяснявам!
Принципно Страшимир беше изключително въздържан и никога не отговаряше така на хората, но днес щеше да умре и вече малко не му пукаше. Пешо го гледаше втренчено. Накрая каза:
– Е, прав си де. Сигурно имаш много неща да уреждаш преди да ритнеш камбаната! Пък аз идвам да ти пия какаото…
В началото Страшимир изобщо не разбра какво беше чул.
– Моля?
– Нали ще умираш днес. – поясни услужливо Пешо – Има си хас да си зает!
Бъдещият покойник се олюля заплашително.
– Т-ти пък откъде знаеш?!
Пешо му се захили.
– Не съм длъжен да ти обяснявам! Нали тъй?
Страшимир дишаше тежко. Как беше разбрал този галфон?! Не му стигаше онова странно момиче…
– Ама ти май сериозно се изненада, а? – весело каза Пешо и го сръчка в ребрата.
– Аха… – едвам успя да каже Страшимир.
Малко е стресиращо цял живот да живееш с такава огромна тайна като това, че виждаш бъдещето и изведнъж най-големият дебил, който познаваш да те разкрие. Точно след като те е крънкал за бисквити.
– Аз викам да се залавяме за работа, приятел! – изведнъж се разбърза Пешо – Времето си тече и ако не побързаме, верно ще се гътнеш!
И той нахълта вътре, като повлече със себе си и Страшимир.
– Къде са ти картите таро?
Страшимир се беше свлякъл на едно кресло. Тоя живот започваше да му идва нанагорно. Не, че имаше още много да го търпи де…
– Ама откъде знаеш, че ще умра? И-и за картите…
– Оф, няма да се занимаваме с това сега! Ще ти кажа след като съм сигурен, че няма да се задавиш с джелибон!
И това знаеше! Господи, боже, какво се случваше…
Пешо успя сам да намери картите и ги натика в ръцете на Страшимир.
– Гадай за мен! Така ще разберем какво трябва да направим!
– Какво? Как така?
Пешо въздъхна и започна да обяснява като на малко дете:
– Когато гледаш за своето бъдеще виждаш само как ще умреш. Но ако погледнеш моето бъдеще, ще видиш как ще те спася. Защото това съм решен да направя! Намеренията на хората оформят бъдещето им, нали?
– Няма как да ме спасиш! Каквото и да направя днес, ще умра!
– Да, твоите действия нямат значение. Но моите имат! Хайде, започвай с гадаенето!
Страшимир се отказа да спори. Смъртта беше нещо неотменимо – беше се уверил сам. На няколко пъти бе видял как ще умрат познати, включително и дядо си. Беше се опитал да го предотврати, но смъртта беше много по-хитра и умна, отколкото човек би предположил.
– Безсмислено е, но щом толкова искаш…
Момчето затвори очи и започна ритуала. Почука картите с пръст, разбърка ги, даде на Пешо да ги цепи и започна да реди Келтския кръст – най-известната гадателска подредба. Когато сложи всички нужни карти, започна да ги отваря една по една, като все още беше със затворени очи. Така гадаеха истинските гадатели. Когато докосваше лицето на картата, в главата му прелитаха мимолетни образи или чуваше разни неща. Най-накрая свърши, отвори очи и замъглено погледна към Пешо.
– Е, какво видя? – нетърпеливо попита той.
– Доста беше неясно. Успях да прихвана само едно-две неща…
– Кажи ги де! Стига увърта!
– Ами общо взето видях думите „лунен камък”, чух щракване на фотоапарат и видях лицето на някакво момче.
Пешо така се беше наклонил към него, че щеше да изпадне от стола.
– Как изглеждаше момчето? Виждал ли си го някога?
– Не съм особено голям физиономист… И да съм го виждал, съм забравил. Имаше сламено руса коса, която много стърчеше, носът му беше малко чип. Май имаше и лунички, а ушите му бяха малко щръкнали.
– Само това ли помниш? Как беше облечен?
– Не знам… Малко ми е мътно. Няква престилка май имаше.
Пешо подпря глава и сбърчи вежди.
– Опитвам се да си спомня познавам ли някой такъв…
Двамата потънаха в размисли, търсейки из архивите на паметта си подобно лице.
– Ей, пропуснах нещо! – изведнъж каза Страшимир – Имаше и миризма на кафе! И май някаква хартиена чаша с нещо надраскано на нея!
Очите на Пешо за миг заблуждаха в нищото, сякаш някакъв спомен изплува. После той се усмихна и лицето му светна като излъскана тоалетна чиния.
– Сетих се коя е блондинката! Продавач е в едно кафе в центъра! Ходил съм там няколко пъти! Винаги ми обърква поръчката и пише странни неща по чашите!
Страшимир не знаеше какво да каже. Какво общо можеше да има смахнат продавач на кафе?
– Трябва да отидем при него! Само се моли днес да е на смяна!
– Чакай, Панталеймон! Това няма никакъв смисъл! Твоето бъдеще няма нищо общо със смъртта ми!
Пешо вдигна театрално ръце във въздуха.
– Абе стига си упорствал! Знам какво правя! Просто ми се довери и тръгвай с мен!
Страшимир не помръдна от креслото.
– Не мога просто да ти се доверя. Вече съм подготвил всичко и не искам да усложнявам нещата… Искам да си умра вкъщи – спокойно и подредено!
– А, значи искаш да умреш, така ли? – ядоса се Пешо.
– Не, но няма какво да се направи!
– Има и затова съм тук при теб!
Страшимир беше свел очи и стиснал уста. Нямаше начин да прекара последните си часове с тоя откачалник!
– Ще те успокои ли, ако ти кажа, че не знаеш нищо за мен и не съм тъпака, за когото ме смяташ? – леденият глас на Пантелеймон сряза настъпилата тишина на две – Мислиш ли, че един обикновен идиот може да разбере тайната ти и да се нагърби да те спасява?
Страшимир най-накрая дигна очи и му се прииска да не го беше правил. Зачуди се Панталеймон винаги ли е бил с толкова проницателен впит поглед и такава могъща осанка… Така де, винаги му изглеждаше недодялан на външен вид. А сега въздухът сякаш леко трепереше около него.
– Остави ме да те спася. После ще има с какво да ми се отблагодариш, повярвай ми.
Страшимир преглътна. Е, така или иначе щеше да се мре… Той стана от креслото.
– Добре, да тръгваме. Ще взема и малко бисквити за из път…
– А така те искам, мой човек! Взимай плюскането и да ходим!
И Пешо се ухили със старата си глупашки широка усмивка.

Advertisements

2 thoughts on “История с умирачка

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s