За чистачките и Вселената

Nutbrook-The-Traditional-Kimono-Male.-Oranjjjge-Floral-African-Wax-Print-Cotton.-Front-View1.jpg

Зъболекарката на име Жанет Белинова седеше на балкончето си и апатично гледаше как пада снегът. Беше 1 ноември, 4 часа следобед, тя имаше още три пациента до края на деня, а вече й се повдигаше само като си помислеше за устни кухини. Господин Измалиев, който никога не си миеше зъбите, малкият Петко, който започваше да пищи само като я види и Елица, която твърдеше, че щом са приятелки няма нужда да й плаща. Това я очакваше в следващите няколко часа. Тя впери очи в небето. А, и още сняг. Сигурно така щеше да натрупа докато свърши, че снегорин даже нямаше да й помогне. Жанет потрепери и реши да се шмугне обратно в топлата задна стаичка на зъболекарския си кабинет. Обърна се към вратата, но ръката й замръзна на бравата, защото нещо много шарено привлече вниманието й сред натрупалия сняг върху отсрещния покрив. Нейният кабинет беше в центъра на града, където всяко пространство беше скъпо, та сградите бяха сбутани една в друга като японци в метро. По тази причина нейният балкон почти докосваше стъпаловидния покрив на съседната сграда. Ако човек не го беше страх от височини (понеже това беше петият етаж), можеше преспокойно да отиде на гости на съседите.
Сред падащия на парцали сняг тя най-накрая видя, че развяващата се искряща шарения беше човек, който търчеше с всички сили надолу по покрива. В едната си ръка размахваше също толкова абсурдно цветен куфар. Непознатият скочи от последното прагче и се озоваха рамо до рамо. Тогава той я забеляза и наби спирачки, като едвам не се катурна от ръба.
– А! Господ да ви поживи! – задъхано каза той и се хвърли към нея.
Жанет изпищя и го цапардоса с първото нещо, което намери. В случая – тежък мраморен пепелник. Жанет не пушеше, но изключително наглата жена, която чистеше кабинета й, беше професионален пушач и силно наподобяваше дебел промишнен комин с брадавици…
Мъжът, когото фрасна, даже не успя да изохка. Свлече се безжизнено на балкона й като вързоп с дрехи. Младата зъболекарка седя няколко секунди ококорена и вцепенена, когато най-накрая мисловният й процес догони събитията и тя ужасено покри устата си с ръце. Беше убила човек с пепелник на собствения си балкон! И то напълно невинен непознат! Всъщност той не се бе хвърлил към нея, а просто тръгна да се прехвърля на балкона й! Може да е искал да попита за посоката (малко вероятно…)! Може да е някакъв нещастник, който са заключили на покрива по погрешка! Боже, а тя го беше пречукала без да се замисли… Ама инстинктът за самосъхнанение не питаше! В съда едва ли щяха да се съгласят с това обяснение, де…
Жанет хвана мъжа през раменете и го завлече в стаичката. Подпря го на стената до балконската врата и после се върна на местопрестъплението. Започна панически да се оглежда дали някой можеше да я е видял от някъде. Но това нямаше как да е станало, защото наоколо бяха само стени и покриви. Като казахме покриви – по съседния отново се задаваха цветни петна. Жанет едва не припадна. Този път бяха цели четири. Най-бързото беше напълно черно. Второто след него беше синьо-розово. После едно до друго следваха бежово-бяло и някакво ужасно карирано, включващо повече от нужните за едно каре цветове. Снегът се беше усилил страшно, така че видя лицата им чак когато подскочиха до балкона й. Всички едновременно спряха и я зяпнаха. Започна усилено разменяне на погледи между тях, което завърши с прочистването на гърлото на бяло-бежовият индивид. Той се приближи до нея, леко се поклони и каза:
– Извинете, сигурно ви е много странно да видите четирима джентълмени, търчащи по покрив в средата на снежна буря, но животът ни принуждава да правим какви ли не глупости. Случайно да сте видели един млад мъж с шарено кимоно и отвратителен куфар да минава оттук?
Жанет в края на краищата беше зъболекар, което я правеше доста корав човек. Когато извадиш грешния зъб трябва да не губиш контрол, а да се усмихнеш и да излъжеш убедително кървящия в ръцете ти човек.
– Никого не съм виждала! – сопна се тя – Съмнявам се някой друг да е достатъчно луд като вас, за да търчи по покривите в това време!
И си влезе в стаичката като демонстративно дръпна пердетата. Подпря се на бюрото, защото трепереше като в земетръсна зона и загледа очертанията на непознатите отвън. Те поседяха малко спорейки, но накрая се махнаха. Жанет въздъхна и се свлече в един стол. Добре, сега беше време да си спомни всички криминални книги, които бе чела… Какво точно бяха направили с трупа в оная книга на Агата Кристи, та се беше разтворил напълно?
Изведнъж трупът й простена и тя инстинктивно сграбчи пепелника отново.
– Ох, ама защо ме удари бе, шантава жено? – промърмори нокаутираният мъж и започна да си разтърква челото, където вече се надигаше морава цицина.
– Изплашихте ме! – ядосано каза Жанет – И вие бихте направили същото на мое място!
– Хмм, да, сигурно… – изведнъж той скочи на крака – Видяхте ли някой след мен? – възбудено попита и предпазливо погледна през пердето.
– Да. Четирима мъже.
– Заговориха ли те? Каза ли им нещо? – очите му щяха да изхвръкнат и сигурно щеше да я раздруса за раменете, ако не беше злощастният пепелник в ръката й.
– Не, казах, че никого не съм видяла… – тя се сепна изведнъж – Вие да не сте някакъв престъпник!
Жанет скочи на крака и взе една стъклена ваза в свободната ръка. Непознатият заотстъпва назад.
– Успокой се! Остави тия неща, моля те! Не съм лош човек! И съм напълно невъоръжен за разлика от теб!
И той разпери ръце, за да покаже нагледно. В колана му нямаше втъкнати пищови, а развяващото му се кимоно нямаше джобове…
– Хубаво. – каза тя, въпреки че не беше съвсем убедена – А в куфара какво има? Да не носиш дрога или бог знае каккво! Директно звъня на полицията, ако…
Той отвори куфара и от него се изсипаха всевъзможни глупости. Но главно имаше гащи. Жанет му хвърли един много смръщен и неодобрителен поглед.
– Ето виждаш ли! – каза уверено той – Нищо опасно!
– Защо те гонеха мъжете тогава?
Мъжът започна да прибира нещата от куфара обратно, като избягваше да я поглежда.
– Амии… Малко дълга история. Но уверявам те – аз съм жертвата в случая!
– Аз имам време. Държа да получа обяснение! – твордо каза тя.
Непознатият размаха банана, който точно щеше да сложи обратно.
– Наистина няма какво да обяснявам! Те ме гонят – аз бягам! Нищо по-дълбоко от това…
На Жанет не й минаваха тия. Мразеше като пита някой ял ли е сладки неща, той да отрича, а тя да вижда шоколад по зъбите му.
– Аз ви помогнах и ви прикрих, когато питаха за вас, така че ще ми кажете кой сте или веднага се обаждам в полицията! – процеди тя и кимна към телефона на масата зад нея.
Беглецът преглътна и притеснено започна да подмята една плюшена играчка на жираф в ръцете си.
– Виж, бих ти казал, ама… Просто няма да повярваш. И като чуеш най-вероятно ще се обадиш да ме приберат в лудница или нещо. Вие от Земята обичате да го правите това, като не разбирате за какво ви говори някой.
Жанет стисна една идея по-силно пепелника и вазата. Значи все пак тоя си беше някакъв хахо. Трябваше да се сети още като видя синьото кимоно на оранжеви петунии, шантавите му джапанки, под които имаше чорапи и ризата, пристегната с шнурче на врата. Зачуди се дали знае някакъв номер на лудница.
– Искам да чуя все пак. – непоклатимо каза тя.
– Е, дължа ви обяснение предполагам… Ама, ако не ми повярвате, просто ме пуснете да си ходя, окей? Щото аман от хора дето се опитват да ме очистят или затворят някъде!
Тя кимна, като мислено кръстоса пръсти. Това се броеше, нали?
– Добре. – той най-накрая затвори куфара и седна на него – Ония четиримата дето ме гонеха са наети от господаря ми да ме върнат при него. Аз съм хлин. Не знам как е това на вашия език, но най-близкият превод е роб май.
Жанет наклони глава неразбиращо.
– Ти си роб?
– Да, нещо такова.
– Ама в момента сме 21 век. Вече няма роби! Май…
– Ъм, не съм роб на вашата планета.
Сериозна бръчка се появи между веждите й.
– Как така? – строго попита тя.
– Ами точно така както го чувате. Не съм роб на Земята, а на родната ми планета, наречена Хокси.
Бръчката се уголеми.
– Твърдиш, че си извънземно ли?
– Да.
– Не приличаш на извънземно.
– Много от вселенските раси изглеждат подобно на вашата. Всъщност с моята раса конкретно имате общ произход, така че е нормално.
Жанет вече губеше нишката на разговора.
– Та аз съм роб на моята планета и емигрирах тук на Земята малко нелегално… Господарят ми научи, че съм тук и нае хора от Земята да ме хванат и да ме върнат. Това е общо взето.
Той стана и вдигна куфара.
– Е, аз ще тръгвам… Съжалявам за неудобството… Между другото, не че искам да съм груб, ама не е зле да почистите тука. Едвам не се задуших от прах на пода, където ме бяхте оставили. И мирише страшно на цигари.
И извънземното отвори балконската врата.
– Я, чакай, чакай! – намеси се Жанет и го дръпна за кимоното – Нали те преследват? Какво ще правиш?
Той й вдигна рамене.
– Ами де да знам. Ще бягам. Макар че ще ме хванат рано или късно, защото ония четиримата са големи хрътки…
– Няма ли как да се скриеш?
– Ако се покрия някъде за седмица-две, може и да се откажат… Но не познавам никой тук. Няма как да стане.
Жанет потъна в размисли. Накрая пепелникът в ръката й нашепна правилното решение.
– Пушиш ли? – попита внезапно тя.
– Ъм, не? Защо?
– А можеш ли да чистиш?
– Ти как мислиш? Роб съм все пак!
– Е, в такъв случай, мога да те наема на работа тук и да живееш в гаража ми долу. Устройва ли те това?
Той я зяпаше благоговейно.
– Наистина ли? Благодаря безкрайно! Обещавам да служа добросъвестно!
И се поклони до земята.
– Сегашната ми чистачка наистина е ужасна! Вчера ми каза, че приличам на сгазен заек и си изтръска цигарата на обувките ми! А съм й дала проклет пепелник! – и тя го размаха гневно под носа му, като той се отдръпна по навик.
Жанет никога не се бе замисляла дали има извънземни и какво ще прави, ако срещне такива. Смътно усещаше обаче, че в никакъв случай не би им предложила работа. Значи имаше живот и на други места във Вселената? Където не бяха кой знае колко по-добре… Дали имаха зъболекари? Жанет измери с очи избягалия роб. Хич не беше наясно какво ще излезе от тая работа, но прекрасно знаеше какво е да имаш нагла смрадлива чистачка, така че вздъхна и се примири с положението. Фундаменталните й представи за живота бяха напълно разбишкани, но поне в кабинета й щеше да е чистичко.

Advertisements

3 thoughts on “За чистачките и Вселената

  1. tante says:

    о-кей, тук ми се ще да има и продължение. Взе да става интересно, но…, не свършвай с чистача.

  2. rosie marinova says:

    Много интересна история. И на зъболекарите не им е лесна работата, немити зъби и ревящи деца, съжалявам ги вече повече от преди, хихи

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s