Френската пекарна

2ee08b662beaf15dd5591a58hhh8daa8d0a

Дъждът вече се просмукваше до мозъка на костите ми и аз се проклинях, че изобщо бях станал от леглото тази сутрин, когато отнякъде ми замириса много хубаво и се оказа, че съм застанал пред някаква пекарна. Тя беше така сгушена между другите две сгради, че едвам се забелязваше. Коремът ми се обади жално и аз с охота влязох вътре. Убедих се, че както винаги носът ми е безпогрешен. Витрината и малките масички бяха отрупани с всякакви сладкиши и печива. И всичко изглеждаше просто безупречно идеално – като картинките по опаковките и рекламите. Истината е, че човек никога не трябва да има доверие на привидно идеални неща, но аз нали съм си наивник изобщо не се усъмних. Предположих, че просто съм свидетел на виртуозно използвани оцветители, овкусители и консерванти.
Залепих се за стъклата на витрините и започнах да си избирам неща. Вече бях готов с поръчката си, когато осъзнах, че няма касиер. За щастие на касата се мъдреше едно звънче и аз се раздрънчах с него, за да привлека внимание.
– Тук съм, мосю. Не дрррънчете така злостно.
Бях на ръба да повярвам, че съществуват духове, когато най-накрая забелязах кой ми проговори. Зад тезгяха имаше едно миниатюрно човече, идеално кръгло и с бяла готварска шапчица на главата.
– Ох, простете! – изстрелях бързо – Не съм ви забелязал!
– Уи, уи! То няма как! Аз съм дрребен като бълха!
И то се разсмя весело като малко дете.
– Какво си харесахте, мосю? Кажете на стария Лусиен!
Принципно продавачите, които се държаха твърде фамилиарно, ме дразнеха, но този беше толкова дребничък и добричък на вид…
– Ами един солен кроасан и един ябълков пай, моля.
Лицето на продавача се разтресе като желе.
– Глупости, мосю! Това не ви подхожда! Вие нямате нужда от това!
Аз го зяпнах учудено. Точно от това имах нужда, защото бях гладен като вълк, а миризмите в тоя магазин скоро щяха да ме довършат.
– Нон, нон, нон! – продължавше онзи – Трябва да си вземете нещо друго! Задължително!
Не разбирах какъв беше проблемът, затова казах:
– Ама на мен ми се яде това!
– Уи, ррразбирам ви, но понякога това, което искаме, не е това от което се нуждам, мосю! Изберррете си нещо дррруго, умолявам ви!
Най-доброто обяснение, което успях да измъдря е, че явно ми личеше, че надебелявам и продавача беше решил да не допринася към затлъстяването ми.
– Добре тогава! Дайте ми една малка пълнозърнеста багета и една овесена бисквита, моля.
Французинът се ококори и започна да подскача превъзбудено, махайки с ръце.
– Пази боже, мосю! Овесена бисквита! Ама вие изобщо не уцелвате пррравилните неща!
Признавам, че взех да се ядосвам. Но аз не бях от тия дето се предават лесно!
– Едно парче плодова пита тогава!
– Нон, нон, тя ще ви разстрои! Недейте!
– Шоколадов еклер?
– Нон! Що за лудост!
– Канелена кифличка?
– Мосю, не се шегувайте…
– Чийзкейк?
– Боже, какви ги пррриказвате!
Е, това беше капакът! Вбесено плеснах по тезгяха и викнах:
– Ама вие нищо не искате да ми продадете! Не се шегувайте с мен!
Човечето доби крайно сериозен вид и съжалих, че се бях разкрещял. Противно на общоприетото мнение малките хора могат да са много страшни. Също като малките кучета…
– Прростете, мосю, ако съм ви изнервил. – бавно започна той – Но аз прриемам работата си за своя мисия! Хоррата трябва да са в харрмония с хрраната си!
Стана ми гузно. Човека очевидно беше леко куку, но поне си разбираше от професията и доказателството бяха всички божествени вкуснотии наоколо.
– Не, аз трябва да ви се извиня! Просто наистина не знам какво трябва да си взема…
– Аз ще ви помогна, мосю. Затова съм тук.
Французинът Лусиен се измъкна през една нисичка врата и дойде при мен.
– Така, мосю! Сега ще ви кажа какво да напррравите! Затворррете си очите и се отпуснете! Изгонете всички глупави всекидневни мисли! Тогава сам ще ррразберете какво искате!
Това малко ми се струваше като шменти-капели, но се подчиних. Лусиен изглеждаше като човек, на когото не можеш да откажеш. Беше ми много трудно да си прочистя главата, защото там летяха всякакви неща от типа на „Как ще си платя наема този месец?”, „Защо Марина ме заряза така брутално?”, „Що съм такъв провал в живота?” и така нататък.
– Оставете ги, мосю. Оставете всичко. Ако им дадете власт, никога няма да намерите каквото търсите… – тихо прошепна Лусиен.
Не знам дали от тези думи или защото вече ми се завиваше свят от всички сладки миризми, внезапно главата ми се изпразни. Все едно се цамбурнах в голяма каца, пълна с лепкава тишина. Потъвах все по-дълбоко и усещах как губя контрол, когато точно до ухото си чух глас. Беше моят глас, но звучеше някак различно…
– Ще пътувам далече! Ще имам приключеня и ще откривам съкровища! И никой няма да може да ме спре, защото вече ще съм голям и силен и ще знам всичко!
Сeга разбрах каква беше работата с гласа… Беше детски. А това беше някакъв спомен… Да… Ядях крем карамела на баба ми и й разкавах какъв ще стана като порасна.
Отворих очи. Дребното човече ме гледаше с дяволита усмивка.
– Е, мосю?
Аз прочистих гърло.
– Един крем карамел! – изстрелях без да се замисля.
Лусиен само се усмихна и с дребни подскачащи стъпки се върна зад тезгяха. След няколко секунди там изникна и моята поръчка. Вдигнах красивата паничка от искрящо стъкло и попитах:
– Колко ви дължа?
– Нищо, мосю. Това е от мен. И без това ви изторррмозих толкова.
Щях да отрека, но си беше самата истина.
– Благодаря ви.
– Удоволствие е за мен! Опитвам се моята храна да дава повече от пълен стомах на хората, хи-хи! – и ми се усмихна като малко дебело слънчице.
Аз отново благодарих и се запътих към една закътана маса до прозорците.
– Някой ден ще ми разкажете за приключенията си… – стори ми се, че каза Лусиен, но вече се бях отдалечил и не чух добре.
Едвам дочаках да седна, за да пробвам карамела. Оказа се отвъд всякакви очаквания. Беше квинт есенцията на карамелите. Затворих очи и блажено започнах да примлясквам…

Сега, като се връщам към този момент, се чудя дали ако не бях затворил очи, всичко щеше да е наред. Може би ако гледах внимателно, щях да забележа как пекарната около мен изчезва и на нейно място изниква неизбродима джунгла. Но не мисля… Тъпият карамел сигурно щеше да ме телепортира на онова диво място даже и да бях с широко отворени очи, вкопчен в стола си. Французинът искаше да имам приключения и аз нямаше как да се измъкна.

Французите и тяхната храна… Сериозно!

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s