Позитивната мисъл

739d1d5c8a22aa16c502e0a5ggbafac9e0

Беше топличък октомврийски ден, а аз си вървях в парка и зяпах пожълтелите листа. Някакси винаги като стане есен ми се ще да попътувам някъде. Но живеем в гаден свят, където има бюджетни ограничения и отговорности, така че никакви пътешествия не ме очакваха. Мисълта ми продължи да се върти около екскурзии и клишета от типа на „Какво чудо е природата и колко е красива”, когато едва не се сблъсках с някакъв тип.
– Гледайте къде вървите, де! – скастрих го и щях да отмина, ако онзи не беше издал някакъв много странен звук. Нещо като „Ааа-ооо!”
Изгледах го въпросително. Чак сега забелязах, че държеше огромна палитра с боички и от всичките му джобове стърчаха четки за рисуване. Художник значи. Те са големи шматки.
– Да не ви настъпих или нещо? – попитах.
Той въздъхна и започна да рови в малкото си куфарче, оставено на земята. Накрая измъкна някаква метална джаджа и я раздруса.
– Все се разваля! – каза най-накрая – Сто пъти я давах на отдел „Сигурност” да я оправят, ама хич не успяват…
Аз го зяпах неразбиращо. Той се усмихна виновно.
– Както и да е де. Вървете си по пътя сега и се правете, че не сте ме видели.
И ми обърна гръб по много неучтив начин.
– Щях да си тръгна и без вие да ми казвате! – озъбих се.
Тогава забелязах, че непознатият беше започнал да рисува. Но не на хартия или платно, а по листата на близкото дърво. Те все още бяха зелени, а той ги мажеше обилно с жълта боя. Не е моя работа да се меся на хората в лудите им дейности, но това ми се стори нередно.
– Ей! Какво правите? Защо боядисвате дървото!
Той се обърна изненадано.
– Ама вие още ли сте тук? Нали ви казах да си ходите! – изгледа ме умолително – Ходете си, че ще ми навлечете неприятности!
– Какви неприятности! За какво говорите? – ядосах се аз.
– Трябва да довърша това дърво днес, а сега като хронотопът ми е развален ще ми отнеме сума ти време… Не ме разсейвайте, а си вървете по пътя!
Щях да го насоля едно хубаво, но нещо окачено на дрехата му ми привлече вниманието. Беше някакъв бадж. На него обаче не пишеше име, а „Октомври №274”.
– Октомври №274, ли? Какво значи това? – попитах.
Той простена.
– Ама вие хич не разбирате от намек! Тука върша тайна работа и ми е забранено да говоря с хора, но просто ми е счупен хронотопа и вие ме виждате! Моля ви, направете се, че ме няма и ме оставете!
Добре, очевидно тоя просто беше някакъв луд.

– Хубаво! Оставям ви! Само спрете да боядисвате дървото! Това не е нормално!

– Напротив, от това по-нормално няма! – засегна се той.
– Оставете листата да си пожълтеят сами! Защо ги мацате с тая тъпа боя!
Той стискаше уста, сякаш се опитваше да задържи думите си, но не успя и избърбори:
– Ама те никога не пожълтяват сами! Ние ги боядисваме! Просто вие не ни виждате!
И сложи ръце на устата си като малко дете, което е издало тайна. Притеснението му беше ненужно. Не вярвах и на една негова дума. И все пак реших да се позабавлявам с този невинен луд. Щях да му докажа, че говори глупости.
– Значи боядисвате ВСИЧКИ дървета НАВСЯКЪДЕ? Това не е ли малко множко за един човек?
– О, ние сме много! – каза той доволно и посочи баджа си – Аз съм №274!
Леле, този явно си вярваше…
– И много да сте пак е невъзможно! Дърветата са безброй!
Човекът ми се усмихна хитричко.
– Точно затова си имаме хронотопите! Те ни дават колкото време си искаме и ни пренасят от едно място на друго за секунди! Също ни правят невидими!
– Аха, да, сигурно. – вътрешно си умирах от смях – Ама вашият е развален?
– Да, за жалост.
– Колко неприятно, защото в такъв случай нямате как да докажете всичко това.
Непознатият примига.
– Вие не ми вярвате?
– Ми не естествено. Вие сте някакъв луд.
Това го засегна определено, защото залитна и сложи ръка на сърцето си, все едно го бях пробола с моето невежество.
– Аз никога не лъжа! – каза той хрипливо – Ей сега ще ви доведа №156! Той е на съседната алея!
И се затърча нанякъде, като си заряза боите и куфарчето при мен. Тоя човек как не го обираха постоянно беше мистерия. Загледах се в малката машинка – така нареченият хронотоп. Взех я и започнах да си играя с нея. Приличаше на много грозен и деформиран будилник.
– Я гледай, тука й стърчи нещо…
Бутнах някаква стърчаща пластинка. Нещото започна да вибрира и да пиука.
– Хаха, издава някакви зву…
Светът около мен се разми са секунди и когато всичко дойде отново на фокус изобщо не бях в парка. Това около мен по-скоро мязаше на някаква огромна работилница. И беше пълно с хора. Някакъв много висок и навъсен мъж се приближи до мен и строго ме изгледа.
– Коя сте пък вие?
Слава богу, че бях съобразителна. Не вярвах на това, което виждам и бях сигурна, че халюцинирам, но нямах намерение да ме хвърлят в несъществуващ затвор.
– Ами Октомври №274 ме прати. Хронотопът му отново е развален.
И аз показах машината. Лицето на човека като с магия се промени и стана миличко и усмихнато.
– Ох, боже, пак ли? Вече си мисля, че е по-добре да му дадем нов…
И той взе нещото от мен.
– Между другото в японският отдел казаха, че имали нужда от още хора. Кленовите листа нали винаги са толкова тегави за оцветяване… По-добре ходи да им удариш едно рамо!
И аз бях учтиво избутана през една врата с надпис „Японски отдел”. През огромните вълни паника, които ме заливаха все пак една позитивна мисъл си проби път:
„Някаква ваканция е все пак, нали?”.

Advertisements

2 thoughts on “Позитивната мисъл

  1. Hexa Gon says:

    Хихихи, някаква ваканция! Хихихии
    Това си го бива.
    Обаче и то насредата свършва, недовършено. Много ги обичаш ти тия, недовършените работи )))

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s