Едно далечно лято (1)

tumblr_n7z9z6q4ft1svrh8zoll1_1280
Тъй като публикувах твърде много части от дълги истории, които са недовършени, сега за разнообразие ви давам първа глава от роман, който (о, чудо!) е напълно готов. Ще го публикувам целия тук, затова дебнете всяка седмица за новата глава 😀

Първият сън

Това е история, която вече не помня. История, която може би беше истинска, а може би бе просто един дълъг сън. Вероятно всичко около нея е толкова неясно, защото се случи през едно скучно, горещо и протяжно лято. Нали знаете – лятото винаги размива границите на реалното. Дните се сливат в безкраен празник от слънчеви лъчи и зеленина, човек е един такъв сънлив и когато се събуди от следобедна дрямка има чувството, че е объркал деня. А когато си мързелива лентяйка като мен, чиято единствена цел е да не умре от скука, нещата стават още по-зле. Всеизвестна истина е, че когато човек няма никакви ангажименти и е напълно, ама напълно свободен времето му започва да тече по различен начин от този на останалите хора. То се влачи. Следобедните часове особено. Всичко е застинало и искрящо като картина с блажни бои и ти си хванат в капана на безкрайната скука. Та именно защото безделничех напълно и беше така ужасно топло, това лято ми се стори дълго цяла година. Естествено, това си беше самата истина, ако повярвате на това, което смятам да разкажа.
Всичко започна в един много неспецифичен летен ден и то във вече споменатите следобедни часове. Готова съм да се обзаложа, че е било около 3 часа – най-кобното време. Тогава ти иде просто да се удавиш в най-близката мивка, но понеже те мързи да станеш, най-често просто се унасяш в гадна лепкава дрямка… Точно това се случи и с мен. Отначало се съмнявах, че ще успея да заспя в тая жега, но ей ме на – заспала като пън само след няколко минути. Както винаги първо беше нормалния дълбок сън, в който просто гледаш в бездънната тъмнина и всичко е заглъхнало. После сънувах разни цветни несвързани образи, думи прелитаха насам-натам, аз тичах нанякъде… И скоро дойде време да се будя, защото това все пак беше бърза следобедна дрямка. Бавно усещах как умът ми се изтръгва от блажената си безтегловност. Вече в полу-будно състояние ми се мерна една картина обаче, която много ми хареса и вложих всичките си сили да не се събудя. Беше една къща, обградена с огромна, ама наистина внушителна градина. Всъщност изглеждаше направо безкрайна. А къщата беше толкова интересна! Имаше си малки прозорчета, стърчащи комини, странни издадени балкони… Гледах всичко отвисоко, сякаш бях някакво безплътно всевишно същество – често в сънищата е така.
И точно тогава направих първата си грешка. Казах си: „Ей, че хубаво би било да можех да сляза долу и да разгледам всичко от близо!”. В отговор на желанието ми усетих как ставам тежка и сякаш всяка моя клетка се върна на мястото си. Вече не бях реещ се поглед, наблюдаващ от небето, а напълно материален човек. И естествено няма как един човек просто да си виси във въздуха, затова започнах да падам със силно свистене. За щастие се приземих в някакво бухлато дърво. Слязох от него и се опитах да си намеря ума и краката. Помислих си, че реални сънища като този са много яки всъщност. Човек има шанс да изживее нещо ново без даже да излиза от вкъщи… Огледах се. Тук беше есен – дърветата бяха вече пожълтели, а въздухът миришеше на влага. Имаше и доста студен вятър, който навяваше изсъхнали листа в краката ми и допълнително разрошваше вече разрошената ми коса. Въпреки че пейзажът около мен беше меланхоличен, на мен много ми се понрави. Направо си беше свежа глътка въздух в сравнение с гадното лято, което ме чакаше, като се събудя. Реших, че няма какво повече да кибича под дървото и се запътих към къщата. Тя се оказа още по-внушителна, когато я гледаш от наземна позиция. Беше си почти имение! Тръгнах да търся къде е главният вход. Съвсем скоро го намерих – човек нямаше как да го пропусне. Към него водеше малко каменно стълбище, а над прага имаше прекрасен навес, по чиито колони се виеше бръшлян. Изприпках нагоре по стълбите до вратата и след кратък оглед установих, че няма нито звънец, нито някаква табелка кой живее тук. На вратата нямаше и чукало. Мислех да почукам с ръка, но едва ли някой щеше да ме чуе. Пък и вратата изглеждаше много масивна. Наострих уши. Беше съвсем тихо. Не се чуваше нищо както от къщата, така и от градината. Натиснах бравата и се оказа, че е отключено, затова нахълтах като уверен взломаджия. В истинския живот никога даже не бих си помислила да го направя, но в момента сънувах, така че ми беше все тая. Сега като се замисля, не разбирам защо бях толкова смела. Някакси трябваше да прехвърля всички за и против преди да вляза в чужда къща в безкрайна градина, било то и в сън…
В коридора нямаше никой. Стрелях напосоки и влязох в първата врата, която ми се изпречи. Оказа се кухня. Сърцето ми весело подскочи. Питам ви сега – кухнята не е ли едно изключително вълнуващо място? Аз лично като отида някъде винаги искам първо да погледна какво има в хладилника! Не защото съм гладна, а просто така от любопитство. Хладилникът в тази кухня изглеждаше много смешно. Беше такъв един тумбест и блестящо беличък. И хич не правеше стабилното впечатление на истински хладилник. Отворих го, но се оказа празен и изключен. Значи вероятно в момента не живееха хора тук… Реших да разровя и шкафовете, за да съм окончателно нахална. Единия беше пълен с бурканчета конфитюр и въпреки че бяха затворени, се разнесе упоително сладка миризма. Сетих се, че не бях обядвала и ме сви корема. Какво пък, рекох си, грабнах едно бурканче и го отворих. Изпадаха ми очичките направо! Конфитюр от диви ягоди! Не можех да си спомня откога не бях яла… Изглеждаше толкова перфектно и миришеше така подмамващо… Намерих една лъжица и започнах доволно да нагъвам. Замислих се що за човек съм. Да влизам в къщите на хората и да им греба от личните конфитюрени запаси. Не че се чувствах виновно или нещо – тук нямаше никой в края на краищата. И точно след тази успокоителна мисъл зад мен се чу един отмерено тих звук. След него последва и слабо прокашляне. Сърцето ми слезе в петите, но аз принципно съм си хладнокръвен човек, затова стиснах зъби и се обърнах.
На вратата седеше мъж с много странно изражение на лицето. Изглеждаше хем стресиран, хем изненадан, хем отчаян. Беше облечен с някаква избеляла светлосиня риза, полузагащена в панталон, който му беше поне с два номера по-голям. И се беше наметнал с едно дълго кафяво одеало, което се влачеше по пода след него. Изглеждаше като някой, който няма много контакти с хора. Но сигурно има няколко психотерапевта.
– Конфитюр ли ядете? – немощно ме попита той.
– Ами…да. – нямаше какво да го лъжа – лъжицата ми беше в ръката.
Така сега едно кратко отклонение относно естеството на ситуацията ми. Ако се замислиш съвсем трезво, аз бях в доста опасно положение. Намирах се…някъде – може би сън, ама де да знае човек, бях влязла с взлом, бях яла чужда собственост, а сега бях съвсем сама с непознат мъж. Една нормална госпожица би сметнала тази ситуация за бая опасна и би скокнала чевръсто през прозореца. Ама някакси тоя човечец ме гледаше много жално. Не изглеждаше опасен и най-малкото не носеше бухалка или нещо друго, с което потенциално да може да ме налага. Докато се чудех как е най-уместно да продължа разговора той каза:
– Извинете, вие човек ли сте?
Странен въпрос към някой, който те обира.
– Естествено, че съм човек!
– Ама истински? Имам предвид реален?
– Да. Не виждате ли?
Човека започна да гледа още по-стресирано.
– Значи не сте халюцинация? Или привидение?
Тука признавам малко се зачудих какво да му отговоря, но накрая рискувах.
– Защо, тук често ли идват привидения?
Той простена.
– Ох, не, точно това е проблема! Тук никой никога не идва! Затова си помислих, че ви халюцинирам и вече тотално съм си загубил ума…
Аз само изхъмках. Оня седеше и ме гледаше ококорено и май не знаеше какво да ми каже. Аз поех инициативата да съживя разговора.
– Извинете, че влязох в къщата ви. И че ядох от конфитюра ви. – това не ми се стори достатъчно, затова добавих – Много глупаво от моя страна!
– Значи това е моята къща? – колебливо попита той.
– Ами не е ли?
– Не знам…
– Е тук ли живеете?
– Тук се будя всяка сутрин… От известно време насам…
Тоя човечец започваше да ме изнервя.
– Чакайте сега! Как така не знаете дали къщата е ваша? Не ви разбирам!
Той преглътна притеснено.
– Ами аз всъщност нищо не знам. Нито кой съм, нито какво е това място. Просто се събудих един ден тук и бях съвсем сам…
Лампичката най-накрая ми светна. Още като го видях с тоя опулен поглед и влачещо се одеало, трябваше да се сетя, че нещо не му е наред на тоя.
– Вие да не би да имате амнезия или нещо?
Той взе, че се оживи от тоя въпрос.
– Да и аз си мисля, че случая е такъв! Според мен е някаква странна и тежка форма на ретроградна амнезия!
– Ъъ… Ретроградна амнезия ли?
Сега пък термини от нищото!
– Да! При нея човек не помни нищо преди някакъв определен момент. Най-често се получава в следствие на инциденти и травматични преживявания. Интересното е, че според закона на Рибът човек губи спомените най-близо до деня на травмата. Обикновено забравените периоди са от няколко седмици до година. В моя случай аз не помня абсолютно нищо от живота си! И тук става още по-странно, защото ако не помня нищо, то тогава не би трябвало да знам каквото и да е и да имам някакви умения! Даже не би трябвало да знам всички тези неща, които ви казвам в момента… Естествено има случаи на селективна загуба на…
Хич не ми се слушаше тая тирада, затова решително го прекъснах.
– Вижте какво, едва ли има значение точно каква ви е амнезията.
Той се сепна и отново доби притеснен вид.
– Ох, да, права сте. Съжалявам, че ви занимавам… А всъщност вие коя сте и какво правите тук?
Доста рязко смени темата.
– Ами аз се казвам… – изведнъж ми светна, че е напълно безмислено да разказвам на някакъв мой сън коя съм – Е, няма значение как се казвам де, защото честно да ви кажа не правя нищо особено тук. Просто паднах от небето и реших да огледам наоколо.
– Паднали сте от небето?
Очите на човека станага големи като чаени чинийки.
– А къде бяхте преди да паднете от небето? Как точно успяхте да дойдете? Моля ви, кажете ми всичко, което знаете!
– Ама аз не знам нищо особено! Наистина! Съвсем произволно паднах тук.
– Не може да не знате нищо! Вие сте първият човек, който идва! Все нещо трябва да знаете за мен и това шантаво място!
Егати! За пръв път сънувах човек с такива сериозни проблеми и такъв ентусиазъм да ме разпитва!
– Я по-добре първо вие ми кажете всичко, което знаете, че да мога да се ориентирам! – казах му аз и се разположих на един стол. Не пропуснах да си взема и сладкото с мен. Не ми беше забранил да го ям…
Той ми кимна и се стровари с въздишка на друг стол. Одеалото му се свлече на земята, но той не му обърна никакво внимание. Още като го видях за пръв път си помислих, че е слаб, ама без одеалото хърбавината му направо ми избоде очите. Даже закачалките имаха повече телесна маса! Всъщност сега като се вгледах в лицето му осъзнах, че е доста млад. Не беше на повече от 25 години.
– Не знам какво да ви кажа наистина – объркано започна той – Аз не знам как се казвам, нито нещо друго за себе си… Будя се в тази къща всяка сутрин от известно време насам… Един месец може би…Тук никой не идва никога. Винаги съм сам.
Тук ме изгледа много жално.
– Откакто се помня не съм виждал човек! Не, че се помня от много време де…
Възцари се тишина. Тамън щях да изхъмкам дълбокомислено и той каза с изненадващо бодър глас:
– Имам си една крава, де!
Видя погледа ми и бързо добави:
– В градината има обор и тя живее там. Понякога излиза да пасе и разни такива неща. Ама аз не се грижа за нея… Тя някакси сама се оправя…
– Кравата сама се грижи за себе си, казвате?
Просто не се стърпях! Какви крави пък сега се намесваха?
– Ами знаете ли… – човекът сякаш внимателно подбираше думите си – Аз всяка сутрин като се събудя и тук на масата намирам една кана с прясно мляко…
Аз го зяпах без реакция, затова той продължи.
– Предполагам, че млякото е от кравата. Някакси е логично де… Само дето се чудя тя сама ли се дои или какво…
Тоя официално беше пълно куку.
– Понякога ходя при нея, ама тя изобщо не е дружелюбна. Само ми се зъби и все имам чувството, че ще ме захапе, ако се приближа… Гледате малко странно, добре ли сте?
Явно се бях оцъклила повече от приличното.
– Да, да, нищо ми няма, просто не съм виждала крава да се озъбва на човек досега…
– Ами тая крава е малко особена наистина. Винаги ме гледа едно такова критично…
– Критично? Кравата?
– Да…
Реших да не казвам нищо. Тая тема с кравата беше странна.
– Та значи сте паднали от небето?
– Аха.
– В това има някаква логика всъщност.
– Верно?
Тоя човек мислеше по много нестандартен начин.
– Ами градината е безкрайна. Съмнявам се някой да може да дойде оттам.
Аз се засмях.
– Защо пък решихте, че е безкрайна? Наистина е голяма, ама чак пък толкова…
– О, не само е безкрайна, ами и е омагьосана! Тръгваш от къщата, вървиш все направо, направо, подминаваш насажденията с розите, подминаваш чемширите, навлизаш в гората, продължаваш да вървиш направо и изведнъж излизаш пак при чемширите.
– Възможно е просто да не можете да се ориентирате добре…
– Глупости! Много добре си се ориентирам! Това място е някакво прокълнато! Затворен съм тук и не мога да изляза!
Както го слушах и учтиво кимах, изведнъж се сетих, че в пет часа имах среща с една приятелка. А аз си седях тук и си дрънках с някакви хора в сънищата ми… Кой знае колко часа беше станало вече… Учтиво се прокашлях и станах от стола.
– Ъм, извинете ме, много ми е интересно да ви слушам, но изведнъж се сетих, че имам работа, затова вече е време да се будя…
Запътих се към вратата, но човека скокна и ме хвана за ръкава. Гледаше ме меко казано ужасено.
– Не си тръгвайте, моля ви! Вие сте единствения ми шанс да се измъкна оттук! И какво искате да кажете с това да се будите?
Винаги съм се чудила как биха реагирали хората от сънищата, ако им кажеш, че не са истински. Реших да видя.
– Ами виждате ли, аз в момента сънувам. Вие сте сън.
Определено не реагираха добре. Той ме гледаше вцепенено.
– Да, сигурно е шок за вас, ама какво да се прави. Извинете ме сега…
Аз се измъкнах от захвата му и излязох. Бях вече в градината, когато той ме догони.
– Чакайте, това не може да е сън! Аз си съществувах и преди вие да дойдете! Следователно…
– Нямам време да споря с вас. Фактите са, че заспах тоя следобед, сънувах разни цветни глупости и изведнъж засънувах това място.
Той се беше подготвил да протестира, но това му запуши устата.
– Може би затова сте затворен тук – вие сте само сън! Няма къде да отидете! Много неприятно, признавам, ама погледнете от добрата страна! Сигурно ще спрете да съществувате, като се събудя сега!
Ясно и решително си пожелах да се събудя. В отговор всичко започна да избледнява, а усещането за възглавница под главата ми се засили. Тялото ми ставаше все по-леко и аз започнах да се издигам към небето. Човекът ме сграбчи за ръката. Това започваше да му става навик.
– Обещайте ми да се върнете! Моля ви!
Вече наистина закъснявах, та нямаше време да го разубеждавам.
– Хубаво, хубаво, ще се върна! Пуснете ме сега, ако обичате!
Той с нежелание го направи и ме проследи с поглед как се издигам. Или поне ме проследи докато ме виждаше, защото ставах прозрачна. Сега отново имах възможност да видя всичко от високо и с нежелание си отбелязах, че градината наистина беше безкрайна. Около къщатата имаше голямо пространство само с трева, цветя и храсти, но след тях започваше гъста гора, която продължаваше чак до края на хоризонта. В далечината не се виждаше нищо – нито планини, нито море, нито градове… Кво пък, казах си. Това беше сън в края на краищата! Не се очакваше да е нещо нормално.
Отворих очи и примигах. Главата ми тежеше, сигурно защото бях спала твърде дълбоко… Погледнах часовника. Все още имах доста време до срещата… Докато се протягах и се почесвах се замислих какво бях сънувала. Само някакви мъгливи образи ми се мяркаха в спомените. И нещо за някаква крава нямаше ли? Винаги сънувам такива глупости… Помислих си, че може би е по-добре, че не ги помня.
Тогава нямах и най-беглата представа колко важен беше този сън и какви невероятни събития щяха да последват.

Advertisements

3 thoughts on “Едно далечно лято (1)

  1. Tsveti Tsolova says:

    Много се радвам, че ви харесва! Дано и краят ви се понрави! 😀 Няма да издавам нищо де – гроб съм!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s