Едно далечно лято (2)

9b7fc9116cb4d98aee17eжжж3060227a65d

разузнаването

Лятото ми прогресивно затъпяваше с всеки изминал ден. Положението ставаше нетърпимо. Трябваше да си намеря нещо, с което да се занимавам, иначе щях да се побъркам безвъзвратно. С такива мрачни мисли заспах късно вечерта в една от хилядите юлски вечери.
И представете си учудването ми, когато започнах да се рея над нещо познато! Та това беше къщата с градината, която сънувах преди няколко дни! Наистина я бях забравила, когато се събудих, но сега си я спомнях кристално ясно. Спомних си и обещанието ми към странния й обитател. Изобщо не смятах, че ще го изпълня, но явно така се очертаваше. Опитах се тоя път да се приземя по-успешно, но се натресох пак в същото дърво. Кашляйки листа и леко залитайки се отправих към извисяващата се кулеста къща. Всъщност не беше толкова необичайно, че сънувам това място пак. Веднъж в продължение на седмица всяка вечер сънувах един и същ магазин за матраци и всеки път ми казваха „Съжаляваме, но нямаме летящи матраци в наличност”. Така че засега нищо в този конкретен сън не ми се струваше подозрително. Засега…
Влязох в кухнята и си изкарах акъла. Оня хахо се беше проснал безжизнен на масата. Като се приближих обаче чух равномерното му дишане, така че не се беше гътнал. Побутнах го и нададох едно звънко „Добро утро”. Ако се чудите, как знаех, че е сутрин там, не се чудете повече. Слънцето беше съвсем ниско, а на кухненската маса се мъдреше каната с млякото. Освен това тая свежест във въздуха я нямаше по никое друго време на деня. Та след моето бомбастично добрутро, човечецът изписка и се катурна от стола. Аз се захилих. Определено имаше нещо комично в неговата стресираност.
– Съжалявам, не исках да ви плаша. – казах аз през смях и прозвучах крайно неубедително.
Той подаде глава над масата и ме фокусира най-накрая.
– О, ама това сте вие! Наистина се върнахте! – зарадва се той и чевръсто скокна на крака.
– Е, то всъщност не е като да идвам по свое желание. Просто ви сънувам, нали се сещате? Спонтанно е.
Лицето му стана сериозно и той твърдо каза:
– Не е вярно, че това място е сън!
– За вас може би не, но за мен е.
– Има начини да се провери дали сънуваш или не!
Това ме заинтригува.
– И какви са те?
– Всеки знае, че когато сънуваш не изпитваш болка.
– Всъщност не знам дали…
Но не можах да довърша, защото той се пресегна през масата и безцеремонно ме набоде с една вилица.
– Ау!!
– Да, извинете! Просто доказвам, че грешите!
Втренчих се негодуващо в него.
– Можехте да ме предупредите преди да почнете да ме ръгате!
– Съжалявам.
– Както и да е. Това не доказва нищо!
Човекът доволно се усмихна.
– Имам и други доказателства. Нали когато човек сънува и знае, че сънува, можете да променя съня си? Например да смени заобикалящата среда или направо да започне да сънува нещо друго?
– Да, така е. Нали миналия път си тръгнах оттук по свое желание!
Усещах накъде бие и направо му казах:
– Искате да се опитам да променя нещо в момента, нали?
– Точно.
– Хубаво. Нямате проблем. Какво искате да направя?
– Взривете къщата.
Този хич не си поплюваше.
– Ама ние сме в къщата!
– Ако това е сън, на вас нищо няма да ви стане, а пък аз така или иначе не съществувам.
– Прав сте, ама все пак не може ли нещо малко по-нормално?
Той въздъхна и посочи масата.
– Направете покривката розова тогава.
Аз си поех въздух и се съсредоточих върху бялата покривка. „Стани розова, стани розова!” След няколко напрегнати минути мъжът доволно каза:
– Виждате ли, че не става!
„Хъъм.” помислех си аз „Ти да видиш…”
– И все пак забравяте най-важното доказателство в моя полза а именно, че се събуждам право в леглото си след като изчезна оттук!
Човекът с известна доза злорадство ме посочи и каза:
– Осъзнавате, че в момента сте облечена с пижама, нали?
И действително аз в момента бях в моята ведро зелена пижама. И бях боса. Интересно как тези неща ми бяха убягнали до този момент.
– Хъм. – объркано констатирах аз – И все пак нищо не пречи просто да сънувам, че съм с пижама, нали?
– Стават твърде много случайности, не мислите ли?
Лекичко започвах да се разколебавам.
– Трябва да признаете, че има нещо много подозрително в цялата работа. – продължи той.
Цялата концепция, че съм на реално място не ми се нравеше и всъщност доста ме притесняваше, затова бързо казах:
– Вижте какво, за мен няма никакво значение дали това е сън или не, така че не виждам защо го обсъждаме!
Аз съм човек с широки възгледи. Също така не обичам да се затормозявам с безсмислени размишления кое е истина и кое не. Така че не отричам възможността сънищата да са истински. Но факта си остава факт, че аз се будя в леглото си всяка сутрин.
– Да оставим тази скучна тема! – бързо казах аз – Случайно да ви се намира още сладко?
Той кимна и отиде да извади от шкафа.
– Има толкова много сладко, а аз даже не го ям… – каза той докато ми подаваше едно неотворено бурканче.
– Как може да не го ядете?! Та то е божествено!
Той вдигна рамене.
– Не знам… Просто имам някакво неприятно чувство, като видя сладко. Нещо ме свива под лъжичката…
– Ами добре би ви се отразило да хапнете малко. Изглеждате като анорексик…
Тука той отново се включи с досадни медицински обяснения.
– Имате предвид заболяването анорексия невроза ли? Абсолютно съм сигурен, че го нямам! При него освен прекомерен спад на теглото се наблюдават и симптоми като нисък пулс, отпадналост, главоболие, рушене на зъбите, суха кожа и други, които липсват при мен. Освен това не съм чак толкова слаб – индекса ми на телесна маса трябва да е под 17.5, за да…
– Добре, добре, разбрах! Просто исках да кажа, че трябва да се храните повече!
– Е, тук няма много какво. В шкафовете има само сладко и сухари. Също млякото дето се появява всяка сутрин и ако намеря нещо ядливо в градината…
– Да, всъщност… Не е като да можете да отидете до магазина…
– Точно.
Сладкото имаше много захар, затова една-две лъжички ми бяха достатъчни. Оставих бурканчето и блаженно се изтегнах на стола. Не ми беше писано обаче да мързелувам.
– Искате ли да ви разведа из къщата? – попита ме той – Може да се досетите нещо докато разглеждате. Аз от два месеца съм тук и нищо не открих, но понякога чуждия поглед е по-остър.
Нещо ми светна.
– Миналия път не казахте ли, че сте тук от един месец?
Той кимна.
– Ами от последния път, когато идвахте измина още един.
– Но аз ви сънувах най-много преди няколко дни!
Знам, че не трябваше да го правя, но казах едно победоносно „Ха!”.
– Значи тук времето тече различно! Следователно това място не е част от реалния свят! Казах ви!
Но мъжът не се даваше лесно.
– А може вашият свят да не е раеален, а този да си е съвсем наред! Откъде знаете?
– О, да, много си е наред! Щото е съвсем в реда на нещата градините да са безкрайни и да падат хора от небето!
Това му затвори устата за момента. Не исках да продължаваме спора, затова бързо казах:
– Ще ме развеждате ли или?
Излязохме от кухнята и той ме поведе по коридора на първия етаж. Всъщност обичах да разглеждам къщи – човек малко се чувства все едно е в някакъв детективски роман. А тук конкретно очаквах къщата да е много интересна!
Е, грешах. Това се оказа една доста депресираща къща.
Първо отидохме в хола. Изглеждаше като огромно гробище на чаршафи.
– Вижте! – каза ми той – Всичко е покрито сякаш хората са знаели, че няма да ги има дълго!
– Изглежда ужасно потискащо! Трябва да ги махнете!
Той поклати глава.
– Къщата не е моя. Предпочитам да не пипам много.
– Откъде сте сигурен, че не е ваша? Може да сте забравили!
– Просто не ми се струва редно да променям каквото и да е…
– Глупости! Нали сам ми казахте, че никой не идва тук!
– Сигурно отсъстват за дълго…
Опитах се хубаво да огледам стаята, но тежките завеси бяха спуснати и почти никаква светлина не влизаше.
– Ще дръпна завесите! – оповестих и рязко ги дръпнах настрани.
Да кажа, че ме обгърна облак прах, би било невярно. Върху мен се изсипа прах, както изсипват пясък от камионите.
– Ууф! – изхриптях аз и отскочих встрани.
Сега на дневна светлина стаята вече не изглеждаше толкова ужасяващо призрачно.
– Ако съдим по праха тия хора ги няма от поне сто години! – казах аз изтупвайки се – Честно да ви кажа няма какво да се притеснявате, че мястото не е ваше! Едва ли някой ще се върне…
Той въздъхна.
– Може би сте права…
– Права съм я! Дайте да махнем и тия гадни чаршафи!
Той ме изгледа малко несигурно, но въпреки това ми помогна да ги свалим от мебелите. Струпахме ги в единия ъгъл и аз се обърнах да видя постигнатото.
– Еха! Ами че то всъщност това е доста симпатичен хол!
Нека опиша сега какво се бе показало изпод чаршафите: голяма мраморна камина с две удобни кресла пред нея, два дивана с ниска маса между тях, един внушителен стенен часовник, няколко остъклени шкафа и една-две малки помощни масички.
– Да, приятно изглежда. – призна и той.
– Я помогнете да дръпнем и другите завеси!
Чак сега забелязах, че прозорците бяха френски и се отваряха. Доста бяха зацапани, но погледнах през тях.
– О, оттук можеш да излезеш направо в лехите с розите! – отбелязах – Колко хубаво… Честно да ви кажа, аз бих се радвала да живея в къща като тази!
Той не каза нищо и аз добавих:
– Е, естествено вашата ситуация е много неприятна…
Тръгнах да разглеждам и другите неща из стаята. Мъжът унило седна на крайчеца на един фотьойл. Пробвах се да отворя шкафовете, но те бяха затворени, както той каза. Стъклата им бяха с някакви витражи, затова не се виждаше какво има вътре. По очертанията на предметите можех да предположа, че са някакви съдове. Отидох и при часовника. Той беше спрял на 9 часа. Дали беше повреден? Аз нищо не разбирам от часовници, но вещо започнах да го оглеждам от всички страни. Отворих стъклото, зад което беше махалото.
– Ей, елате да видите това!
Махалото беше подпряно с нещо като книга. Човекът надникна иззад рамото ми.
– Това не съм го забелязал…
– Няма как да сте. Отвън не се вижда…
Той дръпна книгата. Часовникът издаде някакъв дълбок дрънчащ звук и изведнъж започна да тиктака, а махалото да се люшка. Мъжът трепна и се дръпна назад.
– Добре ли сте?
Лицето му беше пребледняло.
– Да, просто… Изведнъж ми се зави свят…
Седнахме на дивана и той отпусна глава на облегалката.
– Да ви кажа, както нищо не ядете, не е учудващо, че ви става лошо!
Той се понадигна и разтърси глава.
– Вече съм по-добре…
– Хубаво! Я дайте да видим книгата сега!
Човекът я разтвори и се взря в нея.
– Това не е книга, а албум…
И наистина вътре беше пълно със снимки или поне това трябваше да са. Но на повечето нямаше нищо. Бяха само правоъгълен бял лист хартия. Имаше и някои, върху които бяха останали част от образите, но бяха непълни или съвсем неясни.
– Доста странно. И леко страшно, ако трябва да съм честна… Изглеждат все е едно са се обезцветили от само себе си…
Прегледахме целия албум, но не намерихме нито една запазена снимка. На една-две различихме някои неща – например ваза или човешка ръка, но нищо от значение.
– Колко жалко! Ако бяха запазени, можехме да научим нещо за хората, които живят тук… Или за вас…
Той въздъхна и остави албума на една от масичките.
– Нали ви казах? Няма никакви улики никъде… Все едно самото място ме спира да науча каквото и да е.
Съмнявах се къщата да има мозък, с който да измисли такъв подъл план, но карай…
– Хайде, водете ме в другите стаи!
Излязохме обратно в коридора.
– Всъщност всичко останало на този етаж е заключено. Освен кухнята, трапезарията и хола има още три стаи…
– Странно, че някои са заключени, а други не… Малко няма логика.
– Ами ако в заключените стаи има по-ценни неща, е логично всъщност.
– А на втория етаж?
– Там само спалнята и банята са отключени. Елате да видите.
И ние се изкачихме по голямото стълбище, постлано с толкова пухкав килим, че чак беше трудно да се ходи. Той отвори първата врата отляво на стълбите и пред очите ми изникна спалня, за която бих си продала душата по всяко време. На леглото спокойно можеше да се излежава и слон – толкова голямо беше, и на всичкото отгоре имаше от ония тъмночервени надиплени балдахини, дето ги има само по филмите. Останалата мебелировка можеше просто да бъде описана като разточително прекрасна. От огромния махагонов гардероб до персийските килими – всичко беше достолепно и красиво.
– Майкоо… – промълвих аз и замаяно заразглеждах това бижу сред спалните помещения.
– Да, спалнята е хубавка… – сдържано каза той.
Изпепелих го с поглед.
– Даже само заради тази спалня не би трябвало да имате никакви оплакваня от живота си!
Той се нацупи.
– Вижте огледалото! – и ми посочи нещо огромно и орнаментирано в ъгъла.
Беше по-високо и от мен, и от него, а около стъклото имаше тежък метален обков, който можех да се закълна, че е сребърен. По него имаше различни фигури и образи, но не си личаха особено добре. Също така беше ужасяващо счупено точно в средата. Все едно някой беше хвърлил стол по него. Всички парчета си бяха останали на мястото, а не се бяха разпръснали, но това май влошаваше нещата, защото образът ми в него изглеждаше чудовищно изкривен.
– Ауч… – тихо изохках аз – Това изглежда насилствено счупено…
– Огледалото в банята също е така.
– Значи някой е имал сериозен проблем с огледалата… Сигурен ли сте, че не сте вампир или нещо? Понася ли ви пряката слънчева светлина?
Това трябваше да е шега, но той ме погледна смразяващо.
– Извинявайте – казах – Ама тая работа е доста странна. Трябва да сте готов и за неочаквани обрати и открития!
– Определено не съм вампир! – твърдо каза той – Ако бях щях да съм ви изял сто пъти вече!
Имаше право човека.
– Във всеки случай имате си 14 години лош късмет. Макар че това голямо огледало тук може и да носи повече…
Той потръпна.
– Не говорете така, моля ви! Само лош късмет ми трябва…
– Защо, в момента добър ли имате?
Грубичко признавам, ама говорех истината! Мъжът тотално посърна.
– И все пак от добрата страна на нещата – ако вие не сте ги счупили няма да имате лош късмет!
Това го поутеши и той ме попита:
– Е, нещо в тази стая да ви дава някакви идеи?
– Ами гардероба и шкафовете са заключени. Няма никакви други предмети… Не мисля, че можем да разберем нещо оттук.
– Банята ще я видите ли? В нея също няма бог знае какво…
Влязохме в помещението срещу спалнята. Мога да кажа, че банята не отстъпваше на спалнята по стил и размах. Във ваната можеше да преплуваш няколко дължини, а плочките, с които беше облицовано, бяха бели със сини мотиви и напомняха китайска керамика. На мивката се мъдреха паста и четка. Аз ги посочих.
– Ха, тези пък откъде ги взехте? Тук ли си бяха като дойдохте?
– Да.
Пастата ми привлече погледа. На нея имаше бяло зайче с жълто жакетче и монокъл, което държеше четка за зъби.
– Ей, знам я тази паста! – възкликнах – Миех се с нея като бях малка! Беше оранжева и имаше вкус на моркови!
Той потвърди.
– Ама много бързо я спряха от продажба. Децата масово не обичат моркови. – допълних аз и насочих вниманието си към четката.
Тя беше с принт на малки динозавърчета във всякакви цветове.
– Боже, колко яка четка!
Някои неща са готини на колкото и години да станеш. Динозаврите са едно от тия неща.
– Имате си детска четка и паста. На какво се дължи това според вас?
Той безпомощно дигна рамене.
– Откъде мога да знам! Тук има ли изобщо нещо ясно!
Погледнах и счупеното огледало над мивката. И неговите парчета не бяха разпиляни.
– Може би ще е по-добре да го свалите това огледало. Няма смисъл да седи като е счупено!
Мъжът внимателно го откачи и го сложи под мивката.
– Да, така май е по-добре… – въздъхна той.
Излязохме обратно в коридора.
– Какво ще правим сега? – припряно попитах аз – Ако няма нищо друго интересно може да си тръгвам…
– Не, не, не! Елате да видите и градината! Сама да се уверите, че е безкрайна! Ще ви покажа и кравата.
– Хубаво, щом искате.
Слязохме на долния етаж и излязохме през френските прозорци на хола право в градината зад къщата. Докато шумоляхме из листата напред към гората той каза:
– Знаете ли, че тук няма нито едно живо същество освен мен и кравата?
Погледнах го въпросително.
– Как така?
– Ами няма насекоми, птици – нищо!
– Сигурен ли сте?
– О, да! Имам предостатъчно време за наблюдения!
– Колко странно…
И чак сега, когато той ми обърна внимание на това, осъзнах точно колко е тихо наоколо. Даже вятърът беше замрял и нашите стъпки раздираха плътната тишина. Побиха ме тръпки, но никога не бих си го признала. Той беше избързал малко напред и аз изприпках при него. Най-накрая бяхме стигнали големите гладки стволове на първите дървета.
– Наблюдавайте внимателно оттук нататък. – каза ми той и ние навлязохме в гората.
Трябва да призная, че тя беше подозрително еднообразна. Всички дървета бяха правени сякаш по калъп и не се виждаха никакви ориентири като камъни, цветя или каквото и да е. Вървяхме така около десет минути в пълно мълчание. Аз периодично се обръщах да видя дали къщата все още се вижда.
– О, вече сме навътре. – накрая оповестих – Назад не виждам нищо освен дървета.
Той направи кисела гримаса.
– Спокойно, скоро ще видите къщата пред нас.
Признавам, че наоколо беше странно, но все не ми се вярваше в тая теория за безкрайността. Само след две-три минути обаче пред нас започна нещо да се мярка сред стволовете и накрая се изтипосахме право на мястото откъдето бяхме тръгнали – точно до двата пухкави чемшира.
– Но ние вървяхме само напред! – възкликнах – Това е магия!
– Проклятие по-скоро… – промърмори той.
Небето над нас се смрачаваше в студени металически отблясъци. Сигурно беше късна есен и се стъмваше рано… И все пак времето беше минало твърде бързо. Нереално бързо. Можех да се закълна, че не бе изминало повече от час и нещо откакто дойдох… Спомних си часовника от хола, който без да искам пуснах. Дали имаше нещо общо? Изведнъж осъзнах що за глупости ми се въртяха в главата. Това беше сън и тук времето беше напълно произволно. Мъжът погледна небето и забърза към къщата.
– По-добре да се прибираме. – каза.
– Няма ли да ми покажете кравата?
– Скоро ще стане тъмно. Не бива да сме навън тогава.
Това събуди интереса ми.
– Защо пък?
Бяхме влезли обратно в хола и се разположихме на креслата пред камината. Той гледаше настрани сякаш не искаше да отговори на въпроса ми, но накрая каза:
– Вечер е опасно.
Тоя човек изобщо не знаеше какво говори!
– Ама нали казахте, че няма нищо живо тук освен вас!
– През деня – не. През нощта не знам…
– Е, какви основания имате да казвате, че е опасно? Виждали ли сте нещо?
След твърде драматична пауза той пророни:
– Светлини някъде от дълбините на гората… И разни странни звуци… Понякога се дочува и една песен, от която ти се качва сърцето в гърлото.
Аз зяпнах. Той продължи:
– Живи неща може и да няма, но за мъртви не съм сигурен…
Това беше сън все пак. Можеше да има всичко, но някакси не вървеше да има духове и разни глупости. Много несериозно изглеждаше. Да не говорим, че аз по принцип не вярвах в такива неща.
– Може да са хора! – предположих – Трябва да излезете някоя вечер и да проучите!
Той ме изгледа все едно си бях загубила ума.
– Никой човек не може да пее такава песен! Само през трупа си бих излязъл по време на нощта!
Той стана и каза нещото, което най-малко очаквах.
– По-добре си тръгвайте. Няма как да ми помогнете докато е вечер. Върнете се отново утре.
Това на нищо не приличаше! Най-накрая ми разказа нещо интересно и сега ме гонеше!
– Може и да не се върна! – казах надменно – Хората не сънуват едни и същи сънища непрекъснато!
Той обаче не ме слушаше, а гледаше през френските прозорци в градината, която вече бе потънала в пълен мрак.
– Хайде! – изведнъж се разбърза той и направо ме избута навън.
Тоя можеше да си заложи главата, че нямаше да стъпя отново тук! Що за отношение беше това! Наруши всяко правило на гостоприемството! Ако ще да седи до безкрайността в тая къща – не ме интересуваше!
– Чао ви! – казах ядосано, но той вече се беше шмугнал обратно вътре.
Обърнах поглед към гората. Тя беше мрачна и заглъхнала, но нищо страшно не се забелязваше. Какъв страхливец! Кой знае какво му се причуваше и привиждаше вечер!
Пожелах си да се събудя и градината с къщата шеметно се завъртя около мен. За жалост въртенето не спря даже като се събудих и аз се изтърсих от леглото. Дали от удара или от нещо друго – споменът за това какво бях сънувала се изпари напълно.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s