Едно далечно лято (3)

41f82831ea494a27c4073bввв7a7c914873

страшна нощ

В последвалата една седмица на няколко пъти ми се присънваше къщата с градината, но аз упорито се противопоставях и пропъждах досадния сън. Вместо него си сънувах разни торнада от спагети и летящи хипопотами, което беше много приятно и релаксиращо. Но, както казват законите на Мърфи – ако нещо се подобри, то е за да може после още повече да се влоши. И през първия августовски ден, в който се бе извила лятна буря и аз цял ден седях вкъщи и пекох меденки, сънувах отново онова място. Естествено аз не го разпознах в началото, иначе щях решително да се събудя на момента.

Беше нощ, а аз се намирах в някаква гора с огромни клонести дървета, заради които не се процеждаше никаква светлина от луната. За сметка на това имаше безброй неясни светлини, които плуваха много високо в короните на дърветата и не можех да разбера какви са. На няколко педи над земята се стелеше гъста мъгла и аз не си виждах краката от колената надолу. Абе мястото си беше меко казано негостоприемно. Аз забързах в някаква произволна посока, препъвайки се в коренища и бог знае какво още. Тогава започнах да чувам и разни зловещи звуци като пукане на пръчки, тежки стъпки и даже ръмжене. На границата на слуха ми се появиха и тоновете на някаква странна песен. За щастие преди тотално да се уплаша като по чудо успях да изляза от гората на някакво открито пространство. Отне ми малко време да разпозная мястото, защото беше тъмно и мъгливо, но това си беше така познатата ми къща с градината. Прозорците й бяха тъмни и тя бе застинала в мъртва тишина. Въпреки това аз се затърчах към нея като удавник към пояс. Шмугнах се през входната врата и спокойно въздъхнах. И както си седях така подпряна на вратата погледа ми се спря на едно прозорче към градината. От него се процеждаше светлина и огряваше прашинките, които летяха наоколо. Или по-точно не летяха. Финият прах просто си висеше неподвижно във въздуха. Не знам защо, но това направо ми смрази кръвчицата. Изведнъж цялата къща ми се стори много особена – всичко сякаш се бе вцепенило и се бе вперило в мен. Не знам защо, но в онзи момент без да искам забравих, че всичко е сън. Изкачих стълбите до втория етаж на един дъх и влязох в спалнята. Отначало ми се стори, че никой не спи на леглото, но като се приближих го забелязах. Човекът се бе сгушил сред пухкавото одеало и огромните възглавници и едвам си личеше сред тях. Точно мислех да го събудя, когато се подхлъзнах на нещо и за малко не паднах. Оказа се някаква тетрадка. Отидох до прозореца на по-светло, за да видя дали пише нещо в нея. Пишеше и още как! Това явно беше дневника на моя човек. Отворих го някъде в началото и се зачетох.

40

Нищо ново днес.

Пробвах се пак да мина през гората – безуспешно. Подреждах бурканчетата с конфитюр, въпреки че са подредени. Гледах розите много време.

Кравата е добре със здравето. Както винаги си седи и дъвче нещо.

41

И днес нищо ново.

Качих се на комина и гледах оттам – виждат се само дървета на хоризонта. Внимателно претърсих цялата градина, но не открих нито една бубулечка. Броих прозорците на къщата и се оказа, че са 25.

Кравата е добре със здравето и даже ми се стори, че ми махаше с опашка.

42

Все още нищо ново.

Качих се на едно високо дърво и висях доста време там. После за пореден път претърсих всички отключени шкафове и чекмеджета в къщата, но си бяха празни както преди. Следобеда имах лека криза, но успях да се овладея.

Кравата е напълно добре.

Прелистих на последните написани страници.

97

Днес също я няма.

Вече наистина не издържам. Чудя се защо ми се случва всичко това. Не е честно… Ако е някакво наказание, е трябвало поне да оставят спомените ми, че да мога да се покая…

Кравата си изглежда много жизнена. Иде ми да я удуша! Днеска като отидох да я видя мога да се закълна, че ми се изхили! Може би трябва да я направя на пържоли – и без това умирам от глад всеки ден…

98

И днес не се появи. Цяла сутрин гледах небето, но ни вест ни кост от нея.

Може би наистина съм сън. Може би съм някакъв такъв объркан сън дето просто не иска да спре да съществува. Вече не мога да мисля даже… Главата ме боли от задаване на едни и същи въпроси и едни и същи мисли… Нямам сили дори да се разплача. Безмислено е. Всичко е безмислено.

Тъпата крава ме ритна днес, като се опитах да се приближа до нея. Мразя я. Изглежда толкова щастлива.

99

Днеска тотално откачих. Сигурно защото утре е стотния ден откакто съм затворен в това пъклено място. Не съм сигурен какво правих днес, всичко ми е в мъгла… Май троших разни неща. Също ми се струва, че крещях и тичах като обезумял наоколо. Колко съм жалък…

Вече не знам дали има смисъл да казвам, че днес също не се появи. Явно никога повече няма да дойде.

Реших, че няма повече да търпя това мъчение! Утре ще сложа край на всичко само се чудя дали да се удавя в езерото или да се хвърля от покрива. Ако е покрива обаче има шанс само да си счупя нещо. В тъпата кухня даже няма ножове като хората. Мога да отида при кравата де. Тя винаги е услужливо агресивна. Сигурно ще й се хареса да ме нарита до смърт. Ха ха… Е, утрото е по-мъдро от вечерта. Най-вероятно като се събудя ще ми се е изяснило какво да правя.

Оставих дневника на нощното шкафче и седнах на леглото.

– Хей! Събуди се!

Тоя явно беше от дълбоко спящите. Трябваше да го хвана за рамото и да го разтръскам.

– Ей, сън! Събуждай се бе!

Той изведнъж отвори широко очи и подскочи като ужилен.

– Господи боже!!! – извика той и ме шибна с една възглавница.

Точно щях и аз едно хубаво да му отвърна и тоя най-накрая взе, че ме разпозна.

– Ама това сте вие! – зяпна той.

– Да, аз съм! Може да не ме удряш повече!

– Какво правите тук?!

– Еми какво да правя? Сънувам си.

– А, да…

Настана тишина. Той се надигна и седна в леглото.

– Мислех, че няма да се върнете.

– Аз също, ама тоя път дойдох по малко странен начин. От гората.

Той за кой ли път се ококори.

– От гората?! Посред нощ!? Видяхте ли нещо?

– Оо, да… Чух също.

Той потръпна.

– Не знам как сте се измъкнали… Сигурно сте тичали бързо. Е тук сме в безопасност поне!

Това щеше да го фрапира, но нямаше как.

– Смятам да се върна в гората. И ти ще дойдеш с мен.

Човека примига неразбиращо.

– Моля? Как така?

– Трябва да отидем в гората. Там има някой. Не знам дали са хора или някакви същества, но трябва да ги намерим.

Признавам му на тоя, че бързо преминаваше от едно настроение в друго. Лицето му стана студено и решително.

– Вие сте луда! Никъде няма да ходим!

– О, ще отидем и още как! Тези неща в гората са единствения шанс да научиш нещо за това място! Или предпочиташ просто да се предадеш и утре да се удавиш в езерото?

Лицето му почервеня от възмущение.

– Чели сте дневника ми!

– Ами ако искаш да знаеш дневниците не се оставят, където всеки може да ги прочете! Ставай сега и си облечи нещо топло, че има мъгла навън!

– Никъде няма да ходя! В гората ще ни убият!

– Нали искаш да умреш! Поне дай да е в опит да разберем нещо!

Очевидно го бях ядосала много. Юмруците му бяха свити, а очите му горяха разярено. И спря да говори на вие.

– О, много ти е лесно на теб! Просто цъфваш когато си искаш и си правиш каквото ти скимне! Ако нещо се случи в гората, ти просто ще се събудиш и ще ме зарежеш! И не е като да има опасност за твоя живот! За тебе всичко е просто някакво забавление!

Нямаше да търпя някакви измислени хора да ми крещят в лицето и то когато се опитвах да им помогна.

– Хубаво стой си тук, щом те е страх! Аз отивам! Приятна безкрайност, затворен в това място!

Демонстративно му взех едно от одеалата и излязох, тръшкайки вратата.

Навън беше станало още по-студено, а мъглата се бе сгъстила. Загърнах се добре в одеалото и решително тръгнах към гората. Как смееше да ми държи такъв тон?! Трябваше да е благодарен, че изобщо бях благоволила да му обърна внимание! Хората от сънищата бяха толкова нагли!

В началото вървях настървено и смело, но малко по-малко студа и гъстия мрак уталожиха гнева ми. Вече бях навлязла доста дълбоко в гората, когато осъзнах нещо. Защо не излизах обратно в градината? Нали гората беше магическа и все ни връщаше обратно? Огледах се. Този път дърветата не бяха еднакви и гората имаше напълно реален вид. Какво точно ставаше вечер? Изведнъж онази зловеща песен се разнесе отново. И беше много, много близо. Сега, когато най-накрая я чух отчетливо, разбрах, че мъжът беше прав. Беше ужасяваща. Не знам дали щях да имам смелостта да продължа напред или не, защото точно тогава нещо ме хвана за краката, светът се завъртя около мен, ударих се силно някъде и изгубих съзнание.

Отворих очи и веднагически ги затворих, защото имаше някаква ослепителна светлина точно пред очите ми. Също ми се стори, че видях малка кофичка, но явно ми се привиждаха неща. Главата ми пулсираше и аз напипах една цицина отляво на челото си. Втория път отворих очите си съвсем малко. Светлината вече я нямаше и аз събрах смелостта да се огледам. Бях просната на земята, а главата ми се подпираше на един голям корен. Високо над мен се преплитаха клоните на дърветата, а сред тях се щураха светлинки, като тази, която ме бе заслепила. Дочувах някакви звуци и гласове, но нищо не успях да различа. Явно хубаво се бях ударила, защото виждах размазано и ушите ми бяха заглъхнали. Опитах се да се размърдам и осъзнах, че съм вързана. Точно тогава някъде зад главата ми нещо голямо се размърда и за пореден път бях обърната надолу с главата. Мислех да припадна отново за по-удобно, но ми се стори много пикленско, затова просто стиснах очи. Нещото издаваше пръхтящи звуци и очевидно ме носеше към гласовете, защото те се усилиха. Даже през клепачите си видях, че стана по-светло, затова предположих, че сме някъде близо до огън. Гласовете изведнъж стихнаха. Голямото нещо закачи въжето, с което бях вързана, на някаква кука и аз увиснах в празното пространство като какавида. Реших, че няма да си отварям очите. Някой или нещо изцъка.

– Ох, точно на вечерта за обсъждане на книги ли трябваше!

– Тихо, Уили! – смъмри го един властен студен глас.

– Ама днес щяхме да говорим за „Гордост и предразсъдаци”! – продължи да мрънка първия глас.

Тихо казах! – сряза го отново онзи и продължи – Рори, сигурен ли си, че е будна? Със затворени очи е.

– Аа, не, видях я да мърда! – оповести трети глас, явно на съществото, което ме беше донесло.

– Значи в момента се преструва! – писна четвърти глас.

– Да я праснем ли с нещо, та да ги отвори? – услужливо се обади пети.

Явно нямаше как. Трябваше да погледна. Първо отворих едното око, а после и другото. Пред мен се бяха скупчили една дузина доста големи чудовища и ме зяпаха.

– А, отвори ги! – възкликна едно оранжево и косместо, което имаше едно око и две усти.

– Я сега кажи натрапнице, коя си и какво правиш тука? – каза някакво снежно бяло същество, подобно на йети, което беше по-голямо от останалите и седеше в центъра. Неговия глас беше този, който мъмреше в началото. Аз преглътнах на сухо.

– Ами, таковата, исках да видя какви  са тия гласове в гората и кой пее…

Главатаря присви очи.

– Откъде си се взела? В тази гора няма хора!

Определено го бях втасала.

– Ъъ, аз идвам тук понякога, ама без да искам… Имам предвид, че не знам как става…

Съществото се наведе към мен и набърчи вежди много, много страшно.

– Не знаеш как идваш?

– Не, имам предвид, да, ама не съм сигурна…

Онова ме гледаше без да мига.

– Просто заспивам и сънувам това място понякога… Ъм…

– Ти не трябва да си тук! – изръмжа ми то.

– Ъ, да, съжалявам. Ами ако само ме отвържете, ще си тръна веднагически…

Едно люспесто същество, подобно на гущер, но с повече крака, от известно време душеше около мен и сега щастливо оповести:

– Аз викам да я изядем! Мирише много вкусно!

Всички завикаха одобрително.

– Пу за мене е лявата ръка! – обади се някакво нещо като прилеп.

– Аа, не! Аз я искам! – възмути се гущера.

– Млъкнете! – нареди им главатаря – Все още не сме я доразпитали!

– Аз ще подготвя казана все пак… – каза гущера и изчезна.

Йетито отново ме прикова с очи.

– Не ни каза коя си и как се казваш.

Едно на ръка, че не смятах да им казвам, изведнъж осъзнах, че всъщност не мога да им кажа. Името ми нещо ми се изплъзваше. Също не бях много сигурна какво правя тук и откъде съм дошла.

– Е? Няма да те чакаме цяла вечер! Говори! – ядосано изръмжа главатаря.

Аз прехапах устни.

– С удоволствие бих ви казала, ама изглежда съм забравила. Може би от удара…

– Лъже, лъже! – разпискаха се съществата – Да я изядем!

– Не лъжа! Наистина не знам коя съм! – викнах аз.

Егати неразбраните чудовища!

– Отказваш да говориш, така ли? – заплашително попита йетито.

– Казвам ви, че не си спомням!

Йетито скръсти ръце и ме загледа изпитателно. Изведнъж ушите му трепнаха и той отмести поглед от мен. Явно бе чул нещо, но сигурно не беше важно, защото пак ме погледна и ми изръмжа:

– Може би в казана ще си припомниш коя си!

Откачи ме от куката и заедно с цялата скандираща сбирщина ме понесе към огъня. Гущера вече беше провесил казана на едно скеле от пръчки и наливаше вода вътре.

– Ама защо да я варим всъщност? – обади се едно пиле с огромни зъби – Не е ли по-логично да я изпечем?

Гущера се нацупи.

– Ама аз вече подготвих казана и всичко!

– Аз също смятам печенето за по-добрия вариант! – включи се нещо с много рога и стържещ глас, което даже не бях забелязала досега – Джордж, я по-добре ходи донеси тавата!

Гущерът, явно на име Джордж, ядосано тропна с крак.

– Ти ходи си я вземи! Няма само аз да шетам наоколо!

– Оф, хубаво, хубаво…

Рогатото нещо се изгуби някъде извън светлината на огъня. След малко гласа му се дочу:

– Абе никъде я няма! Я някой да дойде да помогне! Кой последно ги подрежда тия съдове!? Тука е пълна бъркотия!

Всички се втурнаха при него да помагат, като при мен оставиха само един да ме наглежда. Беше нещо подобно на мечка, но по-заоблено и с къси ръце и крака. Козината му беше сива и рошава, а опашката му дълга и бяла. Очите му малко ме плашеха, защото бяха неестествено големи и кръгли. Никак не беше приятно да ме гледа така втренчено с тях.

– Не знаех, че има меденки, дето говорят. – пророни накрая то с боботещ глас.

Познах го – това беше Рори, съществото, което ме донесе.

– Моля? – не го разбрах.

– Ами ти говориш. Странно.

Рори явно нещо беше объркал нещата.

– Аз съм човек! – поясних му.

– А, не. Ти си меденка! – поясни ми той на свой ред.

– Не, не съм! – възмутих се – Меденките са кръгли и направени от тесто!

– Да, обикновено. Ти си някаква странна.

Горкото явно беше слабоумно просто. Останалите най-накрая се върнаха. Йетито държеше една тъмнозелена тава, голяма като лодка. Сложи ме в нея и ме отнесе до един навес вдясно на огъня, под който се мъдреше печка на дърва.

– Питам те последно – ще говориш ли?

–  Ъъм, мога да ви разкажа сюжета на „Гордост и предразсъдъци”…

Главатаря поклати глава и сред всеобщо одобрение отвори вратичката на печката.

– Не, спрете! Пуснете я!  – изведнъж извика някой.

Чудовищата като ужилени се обърнаха по посока на гласа. В кръга на светлината се показа моя познайник от къщата, който така трепереше, че колената му се удряха едно в друго. Бандата чудовища се разпищя, разкряка и разсъска. Когато го огледаха обаче изведнъж млъкнаха. Някаква тежка тишина се стовари върху целия лагер.

Не знам дали мъжът беше дошъл с някакъв конкретен план тук, но изобщо не изглеждаше като да знае какво прави. Аз ако предприема спасителна мисия, поне ще си взема някакво оръжие или пък ще имам някаква тактика. Той просто си висеше там и се къпеше в ужас и объркване. И все пак беше дошъл…

Главатарят ме взе от тавата и отиде при мъжа.

– Познаваш ли я тази? – попита го чудовището и ме размаха пред него.

– Да, моля ви, не ни убивайте! – изпелтечи му в отговор мъжът – Ние просто се опитвахме да разберем повече за това място…

Йетито въздъхна и за мое най-голямо учудване ми махна въжето и ме остави на земята.

– Ама Гриз какво правиш?! Нали щяхме да я ядем! – развикаха се останалите чудовища възмутено.

– Тя е човек, не меденка! Ще получите ужасни колики от нея! – каза им той.

Всички чудовища се шокираха дълбоко.

– Как така не е меденка! А защо мирише така?!

Най-накрая ми светна какво се случваше и като по чудо спомените ми един по един се върнаха. Явно чудовищата масово бяха тъпички…

– Цял ден пекох меденки, затова ви мириша на тях! – казах аз.

Чудовищата ахнаха и се скупчиха до мен.

– Ти можеш да печеш меденки?! Шоколадова глазура можеш ли да слагаш?

Всички ме гледаха благоговейно. Освен йетито. То се беше загубило някъде. Моят познат пък беше изпаднал в посттравматичен стрес, седеше на земята и дишаше участено.

– Ъъ, да, глазура също слагам. Мога да правя и бяла захарна – като на коледните джинджифилови бисквити.

Те загърголиха от удоволствие.

– Но как? Как успяваш да ги приготвиш? – развълнувано питаха всички.

Явно кулинарията не им беше силната страна.

– Ами правиш тесто от захар, олио, мед, брашно, яйца и сода за хляб, после го разточваш, изрязваш формички и ги печеш във фурната. Не е трудно. А за глазурата – просто разтапяш шоколад и ги топиш в него.

– Толкова ли е лесно? – гледаха ме невярващо.

– Да, ще ви направя някой път, ако искате!

– Юпии! Направи ни сега, сега!

Йетито изведнъж изникна до нас и каза:

– Тези хора вече трябва да си тръгват. Ще ги заведа обратно до къщата.

Всички се нацупиха.

– Стига бе Гриииз! Тя точно щеше да ни направи меденки! С глазура!

– Ще ви направи някой друг път! Те трябва да се прибират!

– Ооо…

Чудовищата взеха да подсмърчат. Рори ме побутна с лапичка и ме попита:

– Обещаваш ли, че ще направиш? Обещай!

Сега, като вече не заплашваха да ме пекат в тава, чудовищата даже ми се сториха симпатични:

– Да, обещавам! Само трябва да ми намерите съставките!

Това изглежда задоволи всички, защото закимаха одобрително, казаха ни „Лека нощ” и се скупчиха около огъня. Йетито ни поведе през гората и последното, което чух от останалите чудовища беше:

– Според мен мистър Дарси е пълен тъпанар…

Докато вървяхме мълчахме. Моят познат явно не можеше още съвсем добре да асимилира какво се беше случило и просто немощно се тътреше след главатаря. Той пък от своя страна вървеше бързо пред нас и едвам го догонвахме. Най-накрая излязохме при така познатите два чемшира в градината.  Те бяха високи повече от мен и сега се замислих, че са така разположени, че сякаш бележат някакъв вход.

– А, ъм, благодаря, че ни върна! – казах аз.

Йетито ме измери с очи.

– Ти не знам коя си и какво правиш тук, но бих ти препоръчал да не идваш повече! – след това се обърна към мъжа – А това е за теб!

И му връчи един куфар. Даже не бях забелязала, че го е носил през цялото време.

– Какъв е този куфар? – притеснено попита човекът.

– Твой е. Вземи го!

Чудовището му го бутна в ръцете и се обърна да си ходи.

– Чакай! – викнах му – Защо куфара му е в теб! Знаеш ли нещо за него и защо е тук?

Чудовището ми хвърли един поглед и само каза:

– Каквото знам си е моя работа! В момента само изпълнявам нареждания.

И се изгуби сред дърветата.

– Господи боже… Май имам нужда да пийна нещо… – отпаднало каза мъжът и двамата тръгнахме към къщата.

Не знам колко време сме били в гората, но вече се развиделяваше. Влязохме в кухнята и се разположихме на обичайните места. Наложи се да пием вода поради липса на друго.

– Хайде да видим какво има в куфара! – нетърпеливо казах аз.

Той ме погледна малко несигурно.

– Всъщност май не искам да знам…

– О, я не говори глупости! Дай го тука!

Аз му го измъкнах от ръцете. Куфарът беше съвсем обикновен на вид и не беше много голям. Натиснах закопчалките и го отворих.

– Хей! Искам и аз да видя!

Двамата започнахме да вадим нещата от него. Бяха главно дрехи. Но имаше и разни интересни работи.

– Виж! Някаква снимка!

Той извади една малко захабена снимка на някакъв плаж.

– Ха! – казах – Значи сигурно си бил на почивка и точно си се прибрал, когато си си изгубил паметта!

Той не каза нищо, а продължи да вади. Имаше още ръчен часовник, фотоапарат, който веднага изкарва снимки, пликче с бонбони, карти за игра и едно малко макетче на лодка.

– Хм… Тези неща не ни помагат с нищо. – въздъхнах аз.

– На капачето на часовника пише нещо…

Отидохме до прозореца да го разгледаме на светло. Отзад на циферблата бяха изписани инициалите С.Н.

– Значи това са твоите инициали? С.Н.?

– Може и да не са…

– Естествено, че са! Нали чудовището каза, че куфарът е твой!

Той замислено гледаше двете букви.

– Не ми говорят нищо… Изобщо не се досещам какво име се крие зад тях…

– Е ще се сетиш рано или късно! А до тогава просто ще ти казвам С.Н.

Той се смръщи.

– Звучи ми като Сън така както го казваш.

Аз се засмях.

– Да, наистина! Колко иронично… Значи си Сън докато не се сетиш как се казваш!

– А ти как се казваш? Така и не ми се представи!

Ох, да му се не види! Трябваше да се сетя, че ще ме пита и за моето име… Е, не беше нужно да му казвам истинското…

– Аз съм Ем! Приятно ми е!

Стиснахме си ръцете. Беше малко странно да се запознавам с плод на собственото си въображение. Нямаше как да е нещо друго… Нали?

– Аз май вече ще тръгвам…

– Ооо… Ами ще те изпратя.

Двамата излязохме на двора. Той ми хвърляше някакви несигурни погледи все едно се чудеше дали да ми каже нещо.

– Е, чао. – казах му.

– Да, доскоро…

Не че ме интересуваше чак толкова, но все пак попитах:

– Няма да се давиш в езерото, нали?

За мое учудване той се разсмя.

– Не, няма! Вече знам, че все още има шанс да разбера какво става.

Започнах да ставам все по-прозрачна и по-нематериална. Беше си време за ставане без съмнение.

– Благодаря ти, че се върна. – каза ми Сън и думите му прозвучаха съвсем отдалеч.

– Благодаря ти, че ме спаси в гората. – отговорих му аз, но не знам дали ме чу, защото секунди след това се събудих.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s