Едно далечно лято (4)

b8661081a9815b912fb79877ac9fb0b3

хелоуин

Тука мисля, че е подходящо място отново да ви намомня, че всеки път когато се събудех, напълно забравях за съня с къщата и градината. Изтриваше ми се от паметта в секундата, в която си отворех очите. Но когато се върнех следващия път, си спомнях кристално ясно.
И когато заспах онази вечер и се зареях над познатото място, веднага осъзнах, че за пръв път го сънувах две вечери подред. Посещенията ми зачестяваха.
Този път се отърколих в розовите храсти и излязох набоцкана като таралеж. Сън не се виждаше никъде по двора, затова влязох направо в къщата. Той беше в кухнята и кротко готвеше омлет.
– Ехо, здрасти! – весело го поздравих и впих очи в омлета – Това изглежда вкусно!
Не бях вечеряла по някакви причини и сега коремът ми издаваше скрибуцащи звуци като оркестър, който си настройва инструментите.
– Ще ти направя и на теб. – щедро заяви той – Има предостатъчно яйца.
Изведнъж осъзнах какво точно правеше.
– Хей, ама ти всъщност откъде си взел яйца? И откога имаш ток!
Сън се засмя доволно и подхвърли омлета във въздуха.
– Ами чудовищата всяка вечер ми носят съставките за меденките, дето си им обещала. Та аз ги използвам за други неща просто. Всъщност тия същества се оказаха много мили! Даже се застояват да си поговорим! А едно от тях ми оправи електрическото табло и ето ти го тока!
– О, уау! Кое? Как изглежда?
– Големият гущер с шестте ръце. Казва се Джордж.
– Аа, този. Да, знам го. Искаше да ме вари в казан.
Сън се разсмя.
– Да, той е голяма скица! Ето ти яйцата.
Тоя човек ме учудваше! Преди два дни му трепереха мартинките само като споменеш вечер и гора в едно изречение, а сега си беше най-добър приятел с шесторъки гущери механици…
– Бързо се сприятеляваш. – казах му с пълна уста.
– Ами те са много мили с мен… А има едно, Рори, което постоянно пита за теб, де. Явно те е харесало.
– О, да, онова с големите очи, дето е малко като панда. Сладко е, ако се абстрахираш от факта, че е огромно и зъбите му са колкото палеца ми.
Изведнъж нещо почука по прозореца. Рори и още едно чудовище ни се зъбеха в усмивки и ни махаха. Аз си изкарах акъла и хубаво се задавих.
– Човек да го е страх да говори за някого… – измърморих.
Сън отвори прозореца.
– Здравейте! – изчурулика им.
Второто чудовище, което ми напомняше на мутирала лисица и имаше три опашки каза:
– Днес е Хелоуин. Донесли сме ви малко тикви и разни други неща.
Сън едва не подскочи от щастие.
– Тикви! Ох, колко вкусно!
Лисицата продължи:
– Вечерта ще дойдем да питаме за лакомства. Такава е традицията.
Реших да се включа в разговора и също цъфнах на прозореца.
– Традицията не е ли да попиташ за лакомство и ако ти откажат да изплашиш хората?
Чудовището ми се ухили малко по-широко от нужното. Зъбите му бяха в отлична форма.
– Точно така! Надявам се да имате лакомства, защото ние сме добри в плашенето!
Рори ме беше зяпнал благоговейно.
– Сладкарката ще ни направи меденки! С глазура! – каза то ентусиазирано.
Не можах да не се засмея.
– Чак сладкарка не съм, но мога това-онова. Ще ви направя и тиквен пай, ако искате.
Главите едва не им се откачиха от кимане.
– Добре, ами оставяме ви да се подготвите. Ще дойдем към осем.
И те се шмугнаха обратно в гората. Аз се обърнах към Сън.
– Сега колко е часът? Навън вече се смрачава…
Той си беше сложил ръчния часовник и с видимо доволство провери.
– Шест без десет е. По-добре започвай да печеш, ако искаш да смогнеш на време.
– О, ти ще ми помагаш, спокойно! – с благо злорадство казх аз – Я да видим какво освен тиквите са донесли!
Излязохме през кухненската врата към двора и зяпнахме от учудване. Освен купа с тикви, който се извисяваше над главите ни и в който имаше тикви, стигащи до кръста ми, бяха натрупани още един тон неща. Имаше достатъчно свещи и метални ферери да осветиш малък град, а също нямаше как да не забележим и голямата маса със столовете, които бяха разположени под ореха. Отидохме да ги видим.
– Тази маса май са си я ковали за тях… – казах.
Беше висока някъде до брадичката ми. Столовете също бяха грамадански.
Върнахме се обратно в кухнята и се започна голямото печене. До осем часа имаше три тави меденки и пет тиквени пая, а Сън по някакъв магически начин бе успял да издълбае почти половината тикви и да ги направи на фенери. Точно ги палехме и ги разполагахме из градината, когато чудовищата се появиха. Въпреки че ги познавах, си бяха страшничка гледка. Това, че бяха гладни, не ги правеше по-добродушни.
– Лакомство или трик? – започнаха да ни питат един през друг.
Това определено беше интересен Хелоуин. Да те питат истински чудовища, а не деца с костюми… Ние донесохме меденките и пайовете, чудовищата се разположиха около масата и започнаха угощението. Даже си запалиха огън. Ние със Сън приседнахме близо до тях и се задоволихме с по половин меденка и чаша топло прясно мляко. Беше си меко казано мразовита нощ и въпреки че бяхме до огъня, аз започнах да подсмърчам. Сън ми беше дал едно дълго палто, но аз си бях по пижама отдолу. Мушнах ръцете си в джобовете, за да се стопля и изведнъж напипах нещо в левия. Измъкнах го от джоба и се оказа, че са връзка ключове.
– Сън, гледай!
Той разсеяно зяпаше чашата си с мляко и ме погледна въпросително. После видя ключовете и си изпусна чашата.
– Боже, къде ги намери?!
Вземи ги от ръцете ми и ги заразглежда.
– Бяха в джоба на палтото… А него не го ли взе от…
– От куфара, да! Беше заедно с другите дрехи!
Сън беше ужасно развълнуван, но аз не разбрах защо.
– Е това са само някакви ключове. Не е особена улика!
– Това са ключовете за къщата! Ще можем да отключим всички стаи! Хайде!
Той скочи на крака и отпраши към къщата. Аз го последвах, въпреки че не бях съвсем сигурна в тая работа. Можеше да са някакви други ключове… Докато го настигна той вече пробваше различни на една от вратите на първия етаж.
– Хей, Сън, чакай малко! Възможно е да не са за…
Но не довърших, защото ключалката прещрака. Беше прав – наистина бяха от тази къща! Влязохме в мрачната стая и запалихме лампата. Оказа се спалня. Имаше си и собствена баня. Пробвахме гардеробите и шкафовете, но те си бяха заключени и за тях нямаше ключове.
– Това не беше много вълнуващо… – измърморих докато излизахме.
Но Сън не мислеше така, защото буквално се тресеше от вълнение. Следващата стая беше тази точно отдясно на парадния вход. Докато се бях разхождала отвън бях видяла, че тя има прозорци с витражи и ми беше много интересно какво има в нея. Сън нацели ключа от първия път и ние влязохме в обширното помещение. Отвън на первазите на прозорците бяхме наслагали фенери и цялата стая бе в разноцветни отблясъци от витражите.
– Това е библиотека… – промълви Сън.
Запалихме лапмите и те осветиха високите лавици и пухените кресла за четене.
– Виж колко книги има! Повече никога няма да ми е скучно! – изведнъж се разписка той и се втурна да разглежда какво има.
Който и да беше подбирал книгите тук, трябваше да му се признае добрия вкус. Всички бяха луксозни издания с твърди корици, а някои имаха и прекрасни илюстрации. Докато Сън пухтеше доволно и вадеше книгите да ги разглежда, аз се разходих до по-далечния край на стаята. И там зад една лавица висока до тавана пред мен изникна малко вито стълбище.
– Хей, стига зяпа книгите! Тук има стълби!
Той доприпка при мен, като още държеше някакъв дебел том.
– Сигурно горе има кабинет! – каза той и двамата се заизкачвахме.
Оказа се прав. Горе наистина имаше кабинет и като стигнахме Сън ахна.
– Това е стаята зад заключената врата в моята спалня! – развълнувано каза той.
– Е, честито! Вече си сериозен човек с кабинет и библиотека!
С обещанието после да разгледаме всяка стая подробно, успях да го накарам да продължим нататък. Беше ме страх, че ще се събудя без да съм видяла останалите. На втория етаж имаше още две заключени стаи. Първата беше всекидневна. В нея намерихме грамофон, но явно беше развален, защото го пробвахме с няколко плочи, но той все издаваше някакво скрибуцане и пращене. Втората стая беше по-интересна. Беше пълна с детски играчки и всякакви неща за забавление.
– О, да, вече определено няма да ти е скучно!
Аз се захласнах по кукленската къща и грамаданското плюшено мече.
– На мен така и не ми взеха такива! А всяка Коледа пишех в проклетото писмо, че искам кукленска къща с мебели и всичко… Гледай, даже имат малки пластмасови чинийки!
Сън се беше заковал пред стената и гледаше нещо окачено на нея. Разкарах плюшеното мече, което изпълваше хоризонта ми. На стената имаше една зелена китара, която Сън гледаше като хипнотизиран. Отидох при него и го побутнах.
– Какво си я зяпнал така?
– Някакси ми е много позната, но… не си спомням нищо за нея.
Той я откачи и докосна струните. Те тихичко иззвънтяха. Сън продължаваше да я зяпа като зомбиран. Тая работа нещо не ми харесваше…
– Хайде, стига си се пулил в нея! Окачи я обратно и да се връщаме вече при чудовищата! Не е много мило да ги зарязваме така насред празника!
Опитах се да му я взема, но той я беше стиснал здраво.
– Не, ще я взема с мен.
Той си я окачи през рамото и въпреки протестите ми си я помъкна с него.
Чудовищата вече бяха привършили с яденето и бяха насядали около огъня. Не знам дали ми се е сторило, но имаха леко заговорнически и потаен вид. Бяха наклонили глава едно към друго, а главатаря им шептеше нещо много оживено и жестикулираше усилено. Когато стигнахме до тях шептенето рязко секна и всички впиха поглед в нас. По-точно в Сън. След това забелязаха китарата в ръцете му и се ококориха още повече. Рори щеше да каже нещо, но Гриз го настъпи по опашката и той млъкна.
– Ъъм, извинявайте, че ви оставихме. Виждам, че вече сте свършили с яденето… – несигурно каза Сън.
Те закимаха и се разнесоха хвалби колко вкусно било всичко.
– Имаш хубава китара там. – каза Гриз – Можеш ли да изсвириш нещо? Ние много обичаме музиката – сигурно си ни чувал как пеем понякога…
Всички чудовища напрегнато се взряха в Сън и зачаха отговора. Той май не забелязваше нищо.
– О, да, чувал съм как пеете… Беше малко страшно честно казано. Но предполагам, че такива трябва да са вашите песни. Иначе аз не мисля, че мога да свиря… Ако някой от вас може?
Чудовищата изглеждаха разочаровани, но бързо им мина и започнаха да бърборят един през друг. В края на краищата решиха да пеят и ние щем не щем слушахме зловещите им песни. После всички пихме топло прясно мляко и си говорихме, като аз бях гвоздея на програмата с описанията на различните сладкиши, които мога да правя. Те ме накараха да се закълна, че следващия път ще им направя чийзкейк и крем карамел, а аз на свой ред ги помолих да снабдяват Сън с продукти, че да спре да умира от глад. Също споменах вечерта за обсъждане на книги, която имат и споделих, че е малко странно чудовища да четат „Гордост и предразсъдъци”.
– Чувствата са си чувства независимо дали си човек или чудовище! – филосовски ми каза Клара, голямата синя тарантула.
Беше ни много весело заедно и кой знае докога щяхме да си говорим, ако Гриз не се беше изправил и не беше казал:
– Хайде, време е да си ходим! Хората ни търпяха достатъчно дълго!
Чудовищата с нежелание се надигнаха и след топли сбогувания се заизнизваха към гората. Сън се суетеше около тях и им увиваше в салфетки останалите меденки. Точно тогава някой ме дръпна и аз се оказах лице в лице с Гриз, зад прикритието на няколко хвойни.
– Ъъм, да? – изпелтечих аз.
– Мисля, че миналия път бях кристално ясен, че не трябва да идваш повече тук!
– Каза, че ми препоръчваш да не идвам повече, а не че ми забраняваш! – невинно измърморих.
– Не ми се прави на ударена, жено! Обещай, че това е последния път, в който идваш!
Какъв му беше проблемът пък на този!
– Защо да не идвам! Не можеш просто да ми забраняваш неща без обяснение!
– Мога и още как!
– Това тук е къщата на Сън, а не твоята! Щом той ми позволява да съм тук, значи всичко е наред!
Йетито ме хвана с големите си ноктести ръце и ме вдигна от земята, докато не се погледнахме очи в очи. Лицето му отдалече беше страшно и сега вече знаех, че отблизо не е по-добре.
– „Сън” както ти го наричаш, изобщо не разбира ситуацията, в която се намира!
– О, а ти я разбираш! И не му казваш!
На този етап, ако не знаех, че сънувам, щях да се притесня сериозно. Йетито започна да ръмжи по онзи дълбок гърлен начин като куче, което всеки момент ще те захапе.
– Ако наистина искаш да му помогнеш, се махни оттук! Иначе накрая и двамата ще си го отнесете!
Той ме пусна без предупреждение и аз се пльоснах като палачинка на земята. Той се скри в гората и аз чух, че Сън ме вика. Отидох при него и той ме изгледа укорително.
– Рори искаше да ти каже чао! Къде се загуби!
– Ами не знам… Нещо се заплеснах.
Той повдигна вежди, но не ме попита нищо повече.
– Хайде, да се прибираме, че студа вече не се понася…
– Ъм, Сън, аз май ще си тръгвам…
– Оо, не, недей още! – умолително каза той – Точно отворихме стаите! Още не сме ги разгледали подробно!
– Наистина трябва да се будя вече…
Той подсмръкна. Забелязах, че бузите и носа му бяха зачервени от студ.
– Е, хубаво, щом трябва… Ще оставим разглеждането за следващия път.
Нямаше да има следващ път. Зачудих се дали е по-добре да му го кажа. Или просто да не се появя повече без нито дума за обяснение. Лесна раздяла, както винаги правех… Спомних си за дневника му. Дали нямаше пак да се депресира, ако просто изчезнех? Но сега си имаше чудовищата, беше си намерил куфара и отключил стаите… Изведнъж се сепнах и осъзнах, че той се бе втренчил в мен.
– Какво ти каза Гриз? Видях, че те дръпна настрани.
Сън ме гледаше с много сериозен и проницателен поглед, което не знам защо ме вцепени.
– Казал ти е да не идваш, нали?
Кимнах.
– И ти ще го направиш?
Прехапах устни.
– Виж, той знае нещо, което ние не знаем и щом смята, че не трябва да съм тук, може би е по-добре да го послушаме…
Той не каза нищо и аз продължих:
– Освен това вече не си сам! Имаш си чудовищата! И научи толкова много неща! И къщата вече е съвсем като дом…
Наистина беше студено, защото взех да не си усещам пръстите.
– Носа ти е червен като домат. По-добре си тръгвай преди да си хванала някоя настинка…
И без да ми каже нищо друго той се обърна и тръгна към къщата.
– Сън, чакай! – викнах след него.
Той спря и ме погледна ядосано.
– Хайде, тръгвай!
– Не ми се сърди! По-добре ще е за теб, ако не идвам!
– Не ти се сърдя! А и да ти се сърдя, какво значение има за теб! Аз съм просто сън! – гласът му изгърмя в тихата нощ.
Всички хора имаха някакъв проблем с мен тая вечер и започваше да ми писва.
– Добре, какво искаш да направя?! – изкрещях.
– Не знам! Просто…просто ме спаси оттук! – последните думи бяха с някаква усукана интонация и не беше трудно да се досетя, че се бе задавил със сълзи.
– И как по дяволите очакваш да го направя! Знаеш, че не мога!
– Тогава защо си тук!?
– Не знам! Не знам нищо! Точно както и ти не знаеш! Затова спри да се надяваш да ти помогна! Просто приеми, че никога няма да разбереш какво става и си живей живота!
– Ако беше на мое място, нямаше да говориш така!
– Да, ако бях на твое място, досега да съм се удавила в езерото сто пъти! Но ти не си аз! Затова ще се оправиш някак!
Изведнъж той бързо се върна при мен. По лицето му нямаше следи от сълзи, а изражението му беше като на варварин влизащ в битка.
– Не ме интересува какво казва Гриз! Аз живея тук и следователно мога да приемам на гости, който си поискам!
– Ами ако е опасно или…
– Не е! Как може да е! Нали само ни сънуваш!
Кимнах колебливо. Студът се просмукваше през тънката ми лятна пижама…
– Ако следващия път Гриз ти прави някакви проблеми, ще се разправя лично с мен!
Изобщо не ми харесваше тази позиция на ябълка на раздора, но не казах нищо.
– Хайде тръгвай сега преди и двамата да сме се превърнали в ледени висулки!
И този път той наистина се прибра в къщата, а аз се събудих неочаквано бързо. Навън беше тъмно като в рог. Погледнах часовника си – беше четири без нещо… Сгуших се обратно в леглото. В стаята беше ужасно горещо и задушно и прозорецът бе отворен широко, за да влиза хладен въздух. И въпреки това пръстите ми бяха вкочанени от студ и аз леко подсмърчах. Но бях твърде сънена, за да се замисля защо и потънах в сън отново преди да мога да се запитам какво наистина се случваше…

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s