Едно далечно лято (5)

d8af8c0d32b24c1ede6ecf28delll0c5835

спомени и песни

Следващите дни бяха малко турболентни и така се оказа, че единя не спах изобщо през нощта, а на другия спах като заклана от преумора. Затова сънувах отново Сън чак на третия ден. Рязката смяна на климата подложи организма ми на лек шок. От най-високите августовски температури право в една огромна пряспа сняг. Явно докато ме беше нямало тук бе дошла зимата и аз учудено зяпнах заскрежените прозорци на къщата и ледените висулки по улуците. Всичко беше замряло както винаги, ако изключим тихите подрънквания на китара, долитащи някъде от верандата. Аз реших да изненадам Сън и се запромъквах натам. С гордост мога да кажа, че промъкването ми се получаваше, тъй като бях боса и снегът не можеше да хруска под мен. Подадох едно око иззад ъгъла и видях Сън, който се беше разположил на парапета на верандата и се бе опрял на едната подпорна греда. В ръцете му беше зелената китара и той съвсем леко докосваше струните й, сякаш се страхуваше от звука, който може да излезе. Беше се зазяпал празно в гората и очите му блуждаеха в заснежените дървета. Точно щях да издам приятелски звук на поздрав, когато той започна тихичко да пее.

Само сняг, само сняг
и напред и назад
няма никой, няма нищо
сега.

А преди, о преди,
тези светли дълги дни,
само песни, само песни
до зори…

Не знам дали на вас ви се е случвало, но понякога, когато чуете някой познат да пее, изведнъж ви се струва, че е съвсем друг човек. И се чудите такъв ли винаги е бил гласа му и ако да, как не сте забелязали колко е хубав. Или мелодията го променя до неузнаваемост?
Една ледена висулка услужливо се счупи и ме прасна по главата. Аз изохках и Сън стреснато подскочи. Когато видя, че съм аз, бързо остави китарата и дотърча да види дали съм добре. Докато се обяснявахме върху нас се хързулна и една купчина сняг от покрива, тъй че сметнахме за по-безопасно просто да влезем в къщата. След като изпихме по една чаша какао и снегът във вратовете ни се стопи, най-накрая си върнахме дар словото.
– Нямаше те доста време. – каза той – Помислих си, че… Знаеш…
– Имах леки проблеми със съня тия дни… – въздъхнах аз – Нещо интересно докато ме е нямало?
Лицето му леко помръкна.
– Не, нищо особено… Освен, че чудовищата спряха да идват. И когато се опитам да ги потърся, гората ме връща обратно в градината както преди…
– Колко странно…
– Но продължават да ми изпращат храна поне. Всяка сутрин намирам една кошница продукти на прага.
– Не си ли се опитал да причакаш който я носи?
– Опитах се. Ако наблюдавам мястото, никой не идва.
– Хмм…
Засмуках си лъжичката замислено. Тук нещата винаги бяха толкова заплетени… Това пък сега защо ставаше?
– Сигурен ли си, че не ти се сърдят или нещо?
– Защо да ми се сърдят! Не съм направил нищо!
– Да не би да са заспали зимен сън?
Тази теория явно му се стори възможна, защото се поусмихна.
– Може би. Много животни го правят…
– Не ги мисли! – бодро казах аз – Сигурно е нещо такова! Да ти се намира сладко случайно?
Той ме изгледа малко насмешливо и докато вадеше бурканче от шкафа каза:
– И в истинския живот ли се тъпчеш толкова?
Това ме позасегна.
– Не, естествено! Ама като ям тук не ми се лепи, така че не виждам защо да не се възползвам!
Сън се разсмя и ми даде сладкото.
– Искаш ли и препечени филиики?
Лакомият ми поглед беше достатъчен и той развеселено сложи няколко в тостера.
– Ей, между другото каква беше онази песен, която пееше на верандата? Ти ли я измисли?
Сън подскочи като диво козле и целия пребледня.
– Ей, какво ти стана бе?
– Чула си ме? – изхриптя той.
– Ъм, да? Това лошо ли е?
Лицето му си смени цвета на ярко розово и той замяза на домат от много хубав сорт.
– Защо ме шпионираш и подслушваш! – започна да се възмущава той.
– Стига де! Беше без да искам!
– Боже, това е ужасно! Ох, защо не ми каза, че си там веднага!
Сега вече добиваше морави отенъци и кой знае до кой цвят щеше да се стигне, ако филийките не бяха изскочили. Той се зае с тях и това го поуспокои малко. Докато си ги мажех с масло и сладко, гледах да си мълча и да не го гледам, но с периферното зрение забелязах, че бузите му още горят в червено, а ръцете му нервно потрепват.
– Ти не обичаше сладко, нали? – започнах с някаква невинна реплика, за да не избухне отново.
– Ами може да се каже… – промърмори той – Просто като го помириша и ме свива сърцето… Не знам защо така. Възможно е да съм алергичен…
Аз хрусках филийките и го гледах замислено.
– Не си алергичен според мен. Ако беше, защо ще си пълниш кухнята със сладко?
– Още не сме сигурни, че това е моята къща…
– О, моля те… – казах с досада – Не виждам на кой друг може да е.
Той само вдигна рамене и пак потъна в някакво странно мълчание. Беше ми неприятно единствените звуци да са моето хрускане и мляскане, затова казах:
– Мисля, че трябва да опиташ сладкото! Може пък да ти хареса!
– Не, мерси. Не искам да умра от алергична реакция.
– Нищо няма да ти стане! Съвсем мъничко! На върха на лъжичката!
Той ме изгледа недоволно.
– За какво да го правя? Няма никакъв смисъл! Щом не ми е приятно защо да го ям?
– Така каза и за гората! Че няма никакъв смисъл да се ходи и че може нещо лошо да се случи! Но се случиха хубави неща и бях права!
– Това е друго! – заинати се той – Съмнявам се сладкото да ми помогне с каквото и да е!
– Добре, за какво искаш изобщо да съм тук, като не приемаш идеите ми?! Голямо си магаре!
И аз ядосано задъвках последната филийка, за да не кажа още нещо пиперливо.
– Ти си магаре! – избухна той.
Явно сравненията с животинското царство не му понасяха добре.
– Ти изобщо не разбираш какво ми е!
– Ох, стига си говорил като някакъв депресиран тинейджър! Това е само сладко за Бога! Какво има да ти разбирам?!
– Както и да е! Забрави!
И той стана от стола и тръгна да излиза.
– Къде тръгна пък сега?
– Отивам да си прибера китарата! Ти стой тука и си плюскай тъпото сладко!
И той излезе като тръшна вратата. Гледай го ти!
– Хормоните го тресат… – мрачно обявих аз и си сипах още малко мляко от каната.
Изобщо не разбрах защо толкова се ядоса. Чувствах се виновно, че се скарахме, но бях горделиво същество и нямах намерение да му се извинявам! Да не говорим, че не бях направила нищо! Той непрекъснато говори някакви объркани неща за чувства, но не ми казва нищо по-конкретно! Как очаква да разбера?! И преди това онова за китарата! Сън не беше в час и не бях аз човека, който може да му настрои времето… Може да бях тъпо говедо, но поне познавах себе си добре. И бях съвсем наясно, че не съм от онези, които имат нервите да се занимават с проблемни хора. Когато нещо не ми изнасяше, просто ставах и си тръгвах. И тази тактика беше много успешна, ако нямаш нищо против да си сам непрекъснато…
Може би сгреших, че се върнах пак… Това място си беше шантаво колкото иска, а Сън беше водачът на кукувския парад! По-добре щеше да е да си тръгна направо преди още някой скандал…
Излязох на верандата, но се оказа, че той още е там и аз се проклех наум за несъобразителността. Беше седнал точно в центъра на стълбите, като на коленете му лежеше китарата. Тъй като не можеше да мина от него, се прокашлях и казах:
– Ахъм, ако може да се отместиш, за да мина.
– Няма пък. Ще се наложи да скочиш от парапета.
А, не! Тая нямаше да я бъде! Никой не ми говори така! Не и на мен!
– Мръдни се или ще те изритам право в снега отпред барабар с китарата ти!
Той скочи на крака, но остана на стълбите. Остави китарата си отстрани и ме изгледа смразяващо. На всичкото отгоре беше присвил очи язвително.
– Давай! Пробвай се да ме бутнеш в снега, ако ти стиска!
Горкия, не знаеше с кого си има работа! Като малка не пропусках нито един епизод от кеча! Докато се опомни вече го бях бутнала в снега и спокойно му извивах ръката зад гърба. Слабак!
– Ауауау! Пусни ме, ще ми счупиш ръката!
– Няма, спокойно! Най-много да я навехна!
Въпреки това го пуснах и той с пъхтене си вдигна заровеното в снега лице. Аз прихнах да се смея. Снегът беше полепнал по лицето му и мязаше на много рошав снежен човек.
– Ти си луда! – без дъх обяви той и се просна по гръб като дишаше тежко.
– Ти пък се биеш като момиче! – не му останах длъжна.
Когато бяхме влезли в къщата си бях облякла по-топли дрехи и сега не ми беше студено, затова и аз легнах назад в снега. Но гледах право нагоре към празното бяло небе и бях със скръстени ръце. Само защото го бях набила едно хубаво не значеше, че ядът ми е минал! Това май важеше и за него, защото мълчеше и също не ме поглеждаше. Сега просто въпросът беше кой ще се пречупи пръв. Аз никога не бях от губещата страна, затова си мълчах като пукел. Накрая той се предаде.
– Извинявай.
– Няма проблем. Един хубав тупаник раздвижва мускулите и стимулира кръвообращението.
Обърнах се да го погледна и видях, че се усмихва. Това ме зарадва, но убийте ме, нямаше да си го призная никога…
– Какъв точно ти е проблемът със сладкото?
Той въздъхна и се размърда неспокойно, но в края на краищата започна да говори.
– Просто като го помириша и… Самата миризма направо ми смразява кръвта и ме полазват тръпки… Имам чувството, че нещо ужасно ще стане и някаква паника ме обхваща… Сякаш някой ми е хванал сърцето и го стиска с всички сили…
Аз се изправих на лакти и се взрях в него учудено. Той не посмя да ме погледне. Сигурно си мислеше, че ще му се присмея. Но аз само попитах:
– Наистина ли?
– Да…
Прехапах устни.
– Сън, нали знаеш, че това…
– Да, знам, че е странно и подозрително! Знам…
Сега още повече от преди бях убедена, че трябва да го пробва, но лицето му беше толкова пребледняло…
– Е, щом изпитваш такива неприятни чувства, по-добре не го яж… – вдигнах рамене и се зачудих защо не му казах истината.
Явно както никога бях решила да съм щадяща към чувствата на другите.
Той внезапно стана и се изтупа от снега. После ми подаде ръка и каза:
– Не. Права си! Трябва да го опитам! Твърде е подозрително!
Аз поех ръката му и се изправих. Значи не беше такъв страхливец в края на краищата… Върнахме се обратно в кухнята и той с видимо нежелание взе бурканчето със сладкото. Първо го помириса и видях как го полазиха тръпки, а носът му се набърчи.
– Давай, ще се справиш! – казах окуражително.
Той се прокашля.
– Ако все пак е алергия ще забележиш симтоми като отоци, затруднено дишане, объркване, анафилактичен шок и…
– Спокойно! Сигурна съм, че не си алергичен!
– Мога да ти дам кратичък урок по първа помощ, ако нещо…
– Ох, просто си вземи от сладкото! Нищо няма да стане!
– Добре де, добре…
И той с трепереща ръка гребна от буркана. Така бавно я поднасяше тая лъжица към устата си, че бях на ръба да ходя да му я набутам аз. Най-накрая лапна проклетото нещо и затаих дъх. Но не седях в очакване особено дълго, защото той с лекичък стон се строполи на земята и загуби съзнание. Притеснено клекнах до него и съжалих, че отказах лекцията по първа помощ. Допрях ухо до гърдите му, за да видя дали диша. Дишаше си добре, а пулсът му също беше нормален. Изведнъж обаче тялото му започна да потрепва, а пръстите му конвулсивно се стискаха, сякаш сънуваше нещо страшно. По челото му избиха капчици пот, очите му лудо се въртяха под клепачите… Честно да си кажа се уплаших за него. И понеже нямах никаква представа как да му помогна, реших да действам със стари изпитани методи, а именно – започнах силно да го раздрусвам и му пляснах един-два шамара. Бруталните ми методи подействаха и той рязко отвори очи.
– Ей, добре ли си? Какво стана?
Но той гледаше празно през мен. Изведнъж лицето му се разкриви в ужасена гримаса и той се захлупи върху коленете си.
– Сън! Кажи ми какво стана! Погледни ме!
Той вдигна очи и аз видях едрите сълзи, които се търкаляха по бузите му.
– Той е мъртъв… Мъртъв е… – задавено каза той.
– За какво говориш? Кой е мъртъв?
– Заради мен! Аз го убих… Аз съм виновен!
Не знаех какво бе сънувал или халюцинирал, но изглеждаше съсипан.
– И това от една хапка сладко… – промърморих аз.
Той пак зарови глава и започна да ридае – този път с глас.
Направо ми късаше сърцето тоя човек! Сложих ръка на рамото му и казах:
– Всичко е било само сън! Успокой се!
– Не беше сън! – промълви той – Това бяха спомени.
Аз го изгледах невярващо.
– Добре, кой беше човекът тогава?
– Не знам… Беше стар… Имаше кръгли очила и карирана жилетка…
Сън се задави в ново ридание. Изглеждаше като някакво ранено диво животинче… Това вече не се издържаше!
– Ела тук…
И аз го прегърнах.
– Само ако обичаш, не си бърши носа в косата ми…
Той подсмръкна нещастно. Аз въздъхнах.
– Успокои ли се вече?
– Да… – тихо каза той и ме пусна.
Все още изглеждаше разстроен, но поне не плачеше като малко дете.
– Кажи ми сега какво точно видя.
Очите му отново празно се зареяха нанякъде.
– Беше малко неясно, но… Бяхме тук в тази градина. Отзад – точно под ореха… Имаше огнище и над него казан, пълен с буркани. Мисля, че се вареше сладко… Въздухът миришеше на захар и ягоди…
Той потрепна.
– И там беше този човек, който ми говореше нещо и тогава изведнъж… Изведнъж той падна…
Сън прекъсна и си избърса очите с ръкава.
– Паднал е?
– Да, падна… И аз изтичах до него, но той…той се гърчеше ужасно и… имаше кръв и аз не знаех какво да правя…
Гласът му звучеше толкова слабо и отпаднало сякаш щеше да припадне всеки момент.
– Мисля, че ти трябва малко почивка. По-добре да си легнеш…
– Не, не искам! Тогава ти ще си тръгнеш!
Той ме хвана за ръката.
– Няма да си тръгна. – казах – Ще остана докато си почиваш.
– Наистина ли?
– Да.
Бързо станах на крака преди да ме е прегърнал отново. Определено имаше вида на човек, който смята да ти се хвърли на врата и да ревне.
– Хайде, да се качим горе.
Той с мъка се вдигна и се затътрузи подир мен. Така унило се влачеше, че по стълбите му хвърлях по едно око да не се отърколи без да иска. Когато най-накрая се добрахме до спалнята му, той се стовари на леглото, като отсечено дърво. Аз се разположих на едно канапе и казах:
– Аз съм тук. Ти заспивай.
Той ме погледна малко несигурно, затова добавих:
– Ще съм тук като се събудиш. Обещавам.
Не знам дали ми повярва, но затвори очи. Мислех, че вече е заспал, когато промълви:
– Мислиш ли, че съм луд?
Честният ми отговор беше малко неуместен в случая, затова измърморих:
– Не знам, но това място е много шантаво във всеки случай…
Сън отново потъна в мълчание, но след малко каза:
– Отново беше права…
– За кое?
Той седна в леглото и ме погледна.
– За сладкото. Че трябва да го опитам.
– Абе не знам дали трябваше… Толкова те стресира…
– Но си спомних нещо!
– Да, нещо ужасно… И откъде знаеш, че е спомен?
Сън ми вдигна вежди.
– Ти не можеш ли да различиш кога си спомняш и кога сънуваш?
– Мога, ама…
– Беше спомен. Абсолютно съм сигурен.
Аз се облегнах назад в креслото, за да не го гледам в очите. Вече и аз не знаех какво да мисля. Тоя сън щеше да ме подлуди и мен…
– Съжалявам. – промълви той.
– За какво?
– За всичко…
Стрелнах го с поглед и твърдо казах:
– Стига драми, моля те! Няма за какво да ми се извиняваш!
Той кършеше нервно пръсти.
– Но аз те карам да идваш тук, а ти нямаш никаква причина… Нямам право да искам да ми помагаш…
– Да, нямаш! Затова когато реша, че ми е писнало, просто ще спра да идвам! Така че не се притеснявай!
– Ще ми се да можех и аз да направя нещо за теб…
– Можеш! Просто заспивай и спри да се тормозиш с глупости!
Той отново легна назад и аз облекчено си помислих, че тия странни разговори най-накрая са приключили. Ако просто заспеше, можех да си намеря да правя нещо интересно в къщата и да не се стресирам с тоя човек… Но не би. Не бяха изминали и две минути, когато някакъв странен стържещ и припукващ звук взе да се чува някъде из стаята.
– Чуваш ли това? – Сън беше скочил като ужилен – Какъв е този звук?
– Не знам. Я тихо да чуем откъде идва!
Ние се смълчахме, а звукът се усилваше, затова лесно открихме източника. Беше огледалото.
– О, Господи… – простена той – Сега пък какво…
Аз предпазливо отидох до голямото стъклено чудо. Сън го беше завъртял с лицето към стената, за да не гледа ужасните разкривени образи в него, затова трябваше да се напъна и да го обърна обратно. Понеже беше голямо и метално бая се озорих, но накрая го завъртях достатъчно, че да го огледам добре.
– Какво става? Защо пука? – нетърпеливо попита той, но не смееше да се приближи и да види сам.
Аз объркано гледах гладката повърхност на огледалото.
– Не съм съвсем сигурна, но… Изглежда се поправя само…
– Как така?
– Ами парчетата мърдат и се залепват по някакъв странен начин…
– Ох, боже…
Замислено проследявах с очи сливането на парчетата и изчезването на пукнатините.
– Значи това е магическо огледало? – казах.
– То има ли нещо, което да не е магическо тук! – малко ядосано изстреля Сън и се тръшна обратно на леглото – Писна ми! Поне да бях затворен в нормален затвор! Тука в тая луда къща не знаеш къде какво ще ти изскочи!
Огледалото вече почти се бе поправило. Оставаше само голямата пукнатина в центъра.
– Няма ли да дойдеш да го погледнеш? – попитах.
– Не! Представи си, че стане нещо ужасно като със сладкото… Мисля, че ми стига един шок за днес!
– Жалко… Изглежда много хубаво, когато не е счупено…
И аз го погледнах отново, като очаквах вече да е в пълния си блясък. Но пукнатината в центъра още си седеше. Най-голямата от всички, която го разполовяваше диагонално. Огледалото бе застинало. Аз изхъмках.
– По някаква причина спря. А има още за поправяне!
– Все тая! Да прави каквото си иска! Като всичко наоколо…
– Ама това е нелогично! Защо спря от нищото?
Аз докоснах студената му повърхност.
– Не го пипай! – уплашено викна Сън – Може да е опсано!
– Глупости! Това е само оледало! – казах аз, но все пак отдръпнах ръката си.
– Обърни го обратно към стената! Не искам да го гледам!
– Ела ти да си го обърнеш! – сопнах се – Аз да не съм хамалин тука!
В края на краищата го зарязахме така наполовина обърнато. От леглото не се виждаше, което беше достатъчно за Сън.
– Хайде да излезем навън. – предложи той – Имам нужда да се ободря малко…
– Както искаш. – вдигнах рамене и двамата излязохме.
Вървяхме мълчаливо из бялата градина и снегът скърцаше под краката ни. Сън се беше вгълбил в себе си, а клепачите на очите му нервно потрепваха отвреме навреме. Неусетно стигнахме до големия орех. Сън се вторачи в него сякаш очакваше дървото да проговори. Ако гледахме досегашните събития, това нямаше да е много неочаквано, но все пак нищо такова не се случи. Атмосферата опасно натежаваше, затова аз се прокашлях и казах:
– Искаш ли да направим снежен човек?
Той ме погледна несигурно.
– Ами не знам…
– Хайде де! Ще бъде весело!
В края на краищата го склоних и започнахме да търкаляме топки сняг. Аз бях много непохватна и снегът все ми се разпадаше в ръцете, но Сън се оказа страшно сръчен и съвсем скоро бяхме натрупали три топки една върху друга. Успяхме да му направим и лице и ръце с някакви пръчки и камъчета. Но като цяло резултатът не беше кой знае какъв. Ако снежните човеци си имаха свят, нашият щеше да е грозничък чиновник, който е ерген. И по някаква причина камъчетата на устата му все се смъкваха надолу, така че имаше някак огорчен вид.
– Даже снежните човеци тук са тъжни… – въздъхна Сън.
– Стига де! Просто камъчетата мърдат…
Пресегнах се да ги оправя и осъзнах, че ръката ми е започнала да става прозрачна. Сън отново се беше зазяпал депресирано в нищото и явно не бе забелязал.
– Сън, аз май трябва да се будя. Започнах да изчезвам.
Той ме погледна.
– О, да. Вече се виждат храстите през теб. Ами хубаво…
Сън и градината започнаха да се размиват пред очите ми.
– Не знам кога ще дойда пак…
– Няма значение… Аз ще чакам. Нямам друг избор…
Това бяха последните му думи, които успях да чуя преди да се събудя.
Слънчевите лъчи ме заслепиха и аз кихнах. Беше ми малко замаяно – все едно бях спала твърде дълго. След справка с часовника установих обаче, че не са минали повече от нормалните осем часа сън. Докато се протягах и се опитвах да се вкарам в кондиция си помислих, че сигурно съм сънувала нещо протяжно и натоварващо. Напоследък все не спях добре и подозирах, че е заради някакви кошмари или нещо такова. Може би трябваше да започна да записвам сънищата си и да ги анализирам… Зачудих се какво толкова бях сънувала, но единственото, което можах да си спомня, бе сняг. А също и някаква песен. Даже думите от нея ми се въртяха в главата. И я пееше някой много познат… Но аз не познавах никого с толкова хубав глас.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s