Човек в пейзажа

tumblr_n17cl66bsm1llrfb7c8o1_500

Да кажем, че беше студено, ще е смешно. Мястото, където се случваха тези преинтересни събития, беше мразовито с една подчертана подлост. Изглеждаше слънчево. Изглеждаше приятно. Но не беше.
Едно момче газеше в снега между гъстите дървета. Те бяха част от гора, както е доста лесно да се досетим. Но пък няма никакъв шанс да разберете къде се намираше тази гора. Защото тя фактически не се намираше никъде. Младежът, който вече споменахме, обаче знаеше това. И лицето му изглеждаше някак омиротворено и спокойно.
Хрус-хрус. Снегът обгръщаше краката му като морска пяна и те потъваха все по на дълбоко. Белият му пуловер се закачаше на разни храсти, но той изглежда не забелязваше.
Тук всичко си беше както винаги. Една картина не може да се промени. Но извън нея, отвъд, в истинския живот нещата бяха загрубели.
Алексей най-накрая си позволи да се замисли. Наистина беше приятно просто да ходи без посока и мозъкът му да е празен, но това нямаше да реши проблемите му. А, боже, какви проблеми го чакаха!
Той седна на един пън. Започна да си прави списък наум. Списъците го успокояваха. Реши да озаглави този „Кашите, в които съм затънал”. Ето какво съдържаше:
1. Гонят ме някакви шантави хора, които твърдят, че съм опасен.
2. Същите тия психопати изтриха спомените на семейството и приятелите ми, така че никой не може да ми помогне.
3. Отново тия изгориха антикварния ни магазин. Когато го изгасихме обаче, вътре нямаше нищо. Всичко беше изчезнало.
4. Боите ми са на свършване. Листата също.
5. По дяволите.
Виждаше малко размазано и свали очилата си, за да ги почисти. С този жест успешно заблуди себе си, защото проблемът не беше в очилата, а в насълзените му очи. Но нямаше време за такива неща. На преследвачите му им отнемаше около ден, за да влязат в новата му картина. Той погледна часовника си. Имаше още няколко часа… Трябваше вече да започне да рисува новата… Някакъв силен гняв го обзе изведнъж. До кога щеше да продължава така? Защо изобщо бягаше? Нямаше никакъв смисъл, защото когато боите и хартията му свършеха, те щяха да го заловят. Алексей с нежелание се зарови в спомените си. Отиде чак до деня, в който всичко започна.
Беше сам в аникварния магазин. Родителите му както винаги пътуваха някъде в чужбина в търсене на нови ценни предмети. Всичко бе така тихо и неподвижно. И тогава онзи глас точно до ухото му:
– Алексей Гергинов, вие сте задържан по член осемнайсти от устава на ВАКУУМ. Ако направите и едно рязко движение, ще ви е последното изобщо, гарантирам ви го.
Алексей даже не трепна. Нито каза нещо. Гласът продължи:
– Имате прекрасно самообладание за млад човек. Младите винаги са толкова буйни и глупави!
Тихичко шумолене и отмерени стъпки и момчето най-накрая видя кой го заплашваше. Човекът спокойно застана пред бюрото му. Беше азиатец, доста висок, с идеална прическа и сив шлифер.
– Как изглеждам? – неочаквано го попита непознатият.
Алексей се учуди на тона му. Звучеше все едно са си най-добри приятели.
– Леле, жителите на Земята изглеждат толкова странно! Все не мога да свикна само с два крака и без крила! Но няма как – след приемането на новата директива…
След един бърз поглед в огледалото, окачено отляво, азиатецът въздъхна:
– Както и да е! По-добре да тръгваме! Има сума ти тестове да ти правят, а пък аз имам още един случай в тоя край на Вселената…
– Кой сте вие? – Алексей най-накрая наруши мълчанието си – И какви ги говорите?
Сега беше ред на азиатецът да се учуди. Имаше нещо в тона на това момче, което го притесни. И то не на шега. Също как седеше зад огромното махагоново бюро, потънал в креслото от зелен плюш… Действително, от Централата бяха казали, че неговият случай е възхитителен…
– Алоли Чазъм, агент на ВАКУУМ, приятно ми е.
Изчака да види реакцията на момчето. Очите му не трепваха. „Това момче знае разни неща” тази мисъл изскочи в ума на азиатеца „Не може да има такива сили и да не знае нищо”
– Какво е ВАКУУМ?
– Виж какво, сега нямам време да ти обяснявам тия неща! Ще отидем в Централата и ще научиш всичко!
– Какво е ВАКУУМ?
„Гледай го ти!” Служителят на ВАКУУМ беше колкото впечатлен, толкова и раздразнен.
– Момче, не ме карай да използвам сила. Просто тръгвай с мен! Експерименталният екип ще отговори на въпросите ти, ако сметне, че е нужно! – и като каза това, той извади някакъв предмет от джоба си.
Приличаше на дълга метална тръбичка, с няколко копчета по нея. Агентът се усмихна на Алексей, насочи тръбата към близкия шкаф и натисна едно от копчетата. Шкафът за секунда трепна и после внезапно се срина в голяма купчина прах.
– Това беше антика с голяма стойност. – рече момчето, като ужили с поглед Алоли Чазъм.
– А, спокойно, спокойно! Ей, сега ще го върна!
Агентът натисна друго копче на тръбата и шкафът отново се появи.
– Сега се дигай от тоя стол и идвай с мен, преди да ти покажа какво правят останалите копчета! Те са доста по-забавни, повярвай ми!
Но Алексей не помръдваше от мястото си.
– Тук сте заради картините, нали?
Думите му увиснаха в настаналата тишина. Алоли съвсем незабележимо стисна по-силно оръжието си.
– Хм, значи знаеш, а?
Алексей не отговори на въпроса. Затова агентът каза:
– Да, момче. Картините ти. Комисията на ВАКУУМ единодушно отсъди, че са опасни. Във Вселената съществува баланс и неконтролирумото създаване на нова материя го нарушава. Защото когато нещо ново се появи, нещо старо трябва да изчезне. Заради твоите красиви рисунчици, две планети в системата Гама 456 са изчезнали. Слава на бога, те бяха необитаеми…
– Какво ще правите с мен?
Алоли вдигна рамене.
– Първо трябва да те погледне експерименталният екип. Те ще кажат какво да те правим.
– И какви са вариантите?
Агентът се зачуди защо се занимава да отговаря на това земно момче. Просто трябваше да го прасне с нещо още в началото… Ама проклетите нови правила постановяваха да кажеш на арестувания в какво е уличен!
– Ох, ами де да знам! Ако не успеят да отстранят…дарбата ти, сигурно ще се наложи да останеш при нас. Може даже да те вербуваме, кой знае!
– Какво е ВАКУУМ?
– Ех, много искаш да знаеш, а? Ние сме Вселенската асоциация за контрол на унищожителна и ужасяваща материя. Сега ще се дигнеш ли най-накрая или трябва да…
Но агентът не успя да довърши. Алексей съвсем неочаквано бе хвърлил една книга по него и се бе затичал към вратата.
– Ей! Да не си посмял!
Покрай ухото на Алексей премина нещо невидимо и вратата изведнъж пламна.
– Няма къде да избягаш, момче!
Но Алексей знаеше, че има. Агентът тичаше след него. Бяха излезли на стълбите към горния етаж. Момчето ги изкачи на един дъх и почти разби вратата на първата стая. Боите, боите… Видя ги на бюрото до прозореца… Грабна ги, зедно с няколко листа. Точно в този момент Алоли влетя в стаята.
– Ще те намерим където и да си! ВАКУУМ намира всеки! – извика той – Спри с тези глупости!
Хвърли се към Алексей, но той беше по-бърз от него. Момчето скочи настрани и опря длани в платното, закачено на стената. Това беше негова картина. Пейзаж със зелени поляни и бледо сини цветя. Небето в дъното тъмнееше и Алексей много се бе забавлявал с рисуването на буреносните облаци. Агентът протегна ръка да го хване, но беше твърде късно. Алексей беше изченал.

Advertisements

3 thoughts on “Човек в пейзажа

  1. Reader says:

    Започнах да чета и то неусетно свърши 😦 … искам ощее..

  2. Tsveti Tsolova says:

    Наистина съжалявам, че все недовършени неща публикувам Т.Т Просто идеите ми идват по-бързо отколкото мога да ги напиша…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s