Едно далечно лято (6)

01bb9562796dd49481e5fb9a204990c5df

Странни чудеса

Оказа се, че Сън няма да чака много, защото следващата вечер също го сънувах. Този път кацнах сравнително успешно, като само се шибнах в един-два клона. Тръгнах към къщата, но забелязах Сън да стърчи насред двора и промених курса към него. Той седеше изпънат като спица и гледаше съсредоточено нещо в краката си. Когато се приближих достатъчно близо, видях, че зяпа някакви топки сняг. Бяха към десет, големи колкото юмрук и струпани точно пред него.
– Здрасти! Какво правиш? – попитах любопитно аз.
Той ми изшътка.
– Тихо! Ще ги уплашиш! – просъска и кимна към снежните топки.
– Как така? – не разбрах аз.
Сън ме дръпна настрани и настойчиво ми зашушка в ухото.
– Тези снежни топки са живи! Тая сутрин от прозореца ги видях как се търкалят насам-натам и си играят една с друга!
Добре, може би пък ме беше нямало много време и той бе използвал отсъствието ми да изкукурига…
– Какви ги говориш! – скастрих го.
– Знам, че звучи налудничаво, но ги видях със собствените си очи! Когато отидеш при тях обаче се правят на три и половина и изобщо не мърдат!
Аз само поклатих глава и изцъках неодобрително.
– На всичкото отгоре и снежният човек е изчезнал! – възбудено каза Сън и двамата се върнахме при топките сняг.
Те си седяха напълно неподвижно и хич не даваха признаци на живот.
– Всъщност аз ги направих, когато ти си тръгна вчера. Мислех да ги използвам да целя разни неща, ама ми стана студено, прибрах се вкъщи и ги зарязах така.
– Сън, да ти кажа, мисля, че нещо си се объркал!
– Не съм! Ще видиш!
– Не ща да виждам! Искам да вляза вътре, щото краката ми измръзнаха!
– Оу, да…
Той хвърли един последен поглед на топките и двамата влязохме в къщата.
– Ходи си облечи нещо по-топло, пък аз ще направя чай… – каза ми Сън и влезе в кухнята.
Аз тръгнах нагоре по стълбите, но чух някакъв крясък от кухнята и се върнах тичешком обратно. Не знам какво очаквах да видя, но определено не беше това, което заварих. Сън беше хванал някакъв черпак и го размахваше по посока на нашия снежен човек, който стоеше върху печката. Аз зяпнах. Те ме погледнаха.
– Какво, за бога, става тук! – изпелтечих.
– Не знам! Снежния човек се е качил на печката! – объркано ми отговори Сън и го посочи с черпака.
– Значи е жив?!
– Явно!
– И какво да правим сега?
– Идея си нямам!
Снежния човек започна неспокойно да мърда.
– Абе, Сън, печката е пусната! Котлоните работят!
– Олеле, права си!
Снежния човек усилено се топеше от долната страна.
– Боже, спри я! – писнах – Ще го убием така!
Сън се пресегна да изключи печката от щепсела, но снежния човек го перна по ръката.
– Удари ме! – възмути се Сън – Глупаво същество! Ще се разтопиш така! Махни се оттам!
Снежния човек демонстративно седна върху котлоните и поклати глава.
– Ама тоя да не е някакъв самоубиец?!
Снежния човек ме изгледа невъзмутимо и кимна.
– Кимна! Видя ли го! – извика Сън.
Аз отидох до лудото същество.
– Слушай сега! Каквото и да те е разстроило не си заслужава да умираш заради него! Да не говорим, че ще развалиш печката така, а Сън няма друга!
Май го разколебах малко, защото той с мъка се изправи.
– Хайде, слез оттам и ни кажи или покажи какъв точно е проблемът! Може би ще успеем да ти помогнем!
Съществото унило провеси морковения си нос. Топенето вече заплашително се усилваше. Нямаше за кога да го чакам да се натутка, затова изненадващо го грабнах и го свалих оттам.
– Сън! Изключи тъпата печка!
Снежния човек започна да се бори с мен в опит да се върне и трябва да кажа, че беше достоен противник. Даже ми бръкна в окото с една от клонестите си ръце.
– Ах, ти малка гадна… – ядосано изгърголих и го пернах по главата.
В края на краищата успяхме да го озаптим и го сложихме на един стол до отворения прозорец, та да се свести малко. Сън донесе и сняг отвън и го закърпихме, където се беше разтопил.
– Кажи сега за какво беше тоя цирк! – обърнах се към съществото и скръстих ръце в очакване.
То само ни зяпна унило.
– Не мисля, че може да говори… – каза Сън.
– Покажи ни тогава!
Снежният човек вдигна съчковата си ръка и начерта някаква форма във въздуха.
– Какво? Какво беше това? Я пак!
То я повтори.
– Показва ни сърце! – възкликна Сън.
– Сърце ли? Какво значи това?
Снежният човек направи знака хикс с ръцете си.
– Нямаш сърце? Това проблем ли е наистина? – попитах.
Съществото поклати глава и размаха ръце. Явно не го бяхме разбрали точно.
– Е, какво тогава?
– Оо, може би нещо свързано с любов? Няма любов? – сети се Сън.
Новият ни познайник закима.
– Егати! – казах – Щеше да се разтопиш за едната любов? Не знаех, че има такова нещо при снежните човеци…
– Горкичкият! – съчувствено каза Сън и го потупа – Спокойно, сигурен съм, че ще си намериш някоя!
Една идея се появи, блестяща и прекрасна, в главата ми.
– Защо ние не му направим една? – предложих.
Камъчетата на устата на човека се размърдаха и оформиха разтеглена усмивка.
– О, идята му хареса! Ами хайде, да действаме!
След като се облякох малко по-топло, тримата излязохме дружно на двора.
– Снощи цяла вечер валя сняг! – каза Сън – Гледай колко е натрупало!
И наистина, преспите бяха по-големи от вчера.
– Ами супер! Повече материал!
Правенето не отне много време. Все пак това беше женски снежен човек, та го направихме по-малък от другия. За нос му сложихме едно съвсем малко симпатично морковче, и даже използвахме някакви тънки клечки за вежди.
– Ей, можем да й сложим и коса! Ще използваме слама от обора на кравата! – казах.
– Даа, това е чудесна идея! – зарадва се Сън, но изведнъж лицето му помръкна – Само че как ще я вземем? Кравата не е много дружелюбна…
– Ще измислим нещо! Хайде!
Оставихме снежния човек при недовършената му изгора и изтичахме до обора. За наша радост кравата се беше сгушила в единя ъгъл и май спеше. Аз влязох на пръсти, награбих малко слама и бързо-бързо излязох.
– Ох, имахме късмет! – отдъхна си Сън – Щеше да е ужасно, ако ни беше погнала! Видя ли колко са й големи рогата?
– Видях… Не би било приятно да ми ги намушка в ребрата…
Заварихме снежния човек да разглежда творението ни от всички страни и да го побоцква с ръка.
– Ей, пич! Долу ръцете! Още не е готова! – скарах му се аз и го изкъшках в страни.
Сложихме й сламата на главата и я направихме колкото може по-вчесана. Трябва да призная, че резултатът беше доста добър.
– Добре де, а как ще я съживим по-точно? – изведнъж каза Сън.
Не се бях замисляла за тази съществена подробност.
– Ами тя няма ли да си се съживи от нищото? Както този?
– Той може да не се е съживил от нищото…
– Хъъм…
Загледахме я безпомощно. Снежният човек се дотътри до нас.
– Ами стана лека засечка… – казах му – Не знаем точно как да я съживим…
Това явно не притесни съществото, защото то само се усмихна още по-широко. Отиде до творението ни и допря чело до неговото. Някаква синя искричка просветна между тях и женският снежен човек се размърда.
– Магия! – ахна Сън.
– Да не би да е Коледа тука? – усъмних се – Щом стават чудеса…
Снежният човек хвана другия под ръка и тръгнаха заедно нанякъде.
– Е, нещата се подредиха в края на краищата! – отбелязах – Добре, че го открихме преди да е станало твърде късно!
Изведнъж усетих как нещо ме бута по крака. Погледнах надолу и се ококорих.
– Сън, гледай! Това са снежните топки!
Общо взето те изглеждаха като съвсем малки снежни човечета. Имаха си оченца и устички от камъчета и някакви късички пръчици за ръце. Подскачаха в краката ни и ни дърпаха за крачолите.
– Хаха, колко са сладки! – прехласнах се аз и клекнах да ги разгледам отблизо.
– Странното е, че не помня да съм им слагал очи и тям подобни… – подхвърли Сън и също започна да ги изучава.
Изведнъж те като по команда се подредиха в колонка и се затъркаляха към гората.
– Ей, къде тръгнахте? – викнах им аз.
– Хайде, да ги последваме! – весело каза Сън и ме задърпа след тях.
Движеха се доста бързо и ние почти тичахме, за да не ги изгубим от поглед. Това, че бяха бели като всичко наоколо, още повече ни затрудняваше. Навлизахме все по-дълбоко и по-дълбоко в гората и аз притеснено казах:
– Сън, ще успеем ли да се върнем после?
Той ми хвърли един поглед през рамо. Очите му блестяха.
– Гората още не ни е изхвърлила обратно! – каза задъхано – Значи трябва да сме тук! Това е като с чудовищата!
Най-вероятно беше прав. Когато гората не искаше да се мотаем из нея, тя просто магически ни връщаше пред къщата.
– Значи смяташ, че ще открием нещо?
– Надявам се! – точно беше казал това, когато излязохме на една обширна поляна.
В центъра й имаше една внушително висока ела и снежните топки се бяха скупчили под нея. Двамата със Сън отидохме до тях.
– Да не би да живеят тук или какво? – попитах и взех една от топките в ръце – За какво ни домъкнахте тук, а?
Топчицата обаче само размахваше ръчички и се кокореше в мен с каменните си очи.
– Малко са тъпички май… – въздъхнах аз.
– Ъм, мисля, че ти сочи нещо! – внезапно каза Сън – Виж и другите сочат натам!
Отправихме поглед към дърветата отляво на поляната. И там сред заснежените клони и стволове едвам-едвам различихме контурите на някаква къщичка.
– Някаква сграда! – ахнах аз и изпуснах топчицата на земята – Дали има хора?
Но Сън вече тичаше натам. Аз се втурнах след него, а пък след мен заподскачаха снежните топки. Когато се добрах до къщичката, видях, че е съвсем малка. Вратата зееше отворена и аз заварих Сън вътре. Мястото се оказа нещо между склад и работилница. Имаше работни плотове, по които бяха разпилени всякакви инструменти, а също кашони и кутии, натрупани на пода или сложени по рафтовете на стените.
– Няма хора… – тихо промълви Сън, но аз го чух.
– Все пак си е откритие! – казах ведро – Дай да проверим какво има!
Изведнъж забелязах, че много от кутиите бяха опаковани като подаръци. Наистина хартията беше съвсем обикновена, а панделките бяха от шнурчета, но нямаше съмнение какво са.
– Ей, ама това са подаръци! – възкликнах.
Сън също се загледа по-внимателно.
– Май си права. Обаче изглеждат толкова семпло…
Аз взех един и го раздрусах, но не можах да определя какво съдържа. У всеки човек се крие страстта да отваря кутии с неизвестно съдържание…
– Дали да не отворим един? – предложих и очите ми любопитно обходиха голямата купчина.
– Не, няма нищо да отваряте! – чу се един заплашителен глас и ние със Сън уплашено подскочихме.
Без да забележим, някой бе стоял на вратата и ни бе наблюдавал.
– Гриз! – възкликна Сън.
– Какво правите тук? – сприхаво каза йетито и така ме изгледа, че вътрешностите ми се преобърнаха.
А Сън беше много радостен, че го вижда и заговори развеселено:
– Ами едни снежни топки ни доведоха до тук! Имам предвид – те са живи и всичко останало… Но всъщност ние по-скоро ги последвахме, но пък гората не ни спря, така че…
Гриз вдигна ръка и спря брътвежите му.
– Не знам защо сте дошли, но това място не е за вас! Няма да откриете нищо тук!
– Да бе! – заинати се Сън – Гледай колко работи има! Тия подаръци за кого са?
Чудовището се начумери още повече.
– Няма значение!
И понеже ние продължавахме да протестираме, че искаме да разгледаме, той просто ни извлече навън.
– И къде се загубихте напоследък! – нацупено каза Сън – Защо спряхте да идвате при мен?
– Времето застудя много и се преместихме в зимното ни обиталище, което е по-далече. – кратко обясни Гриз.
– Оо, бих искал да ви посетя там!
– Не може! – скръцна със зъби йетито – Хайде, да ви няма оттук!
И ни обърна гръб.
– Чакай малко! – възмутих се аз – Имаме още въпроси! Да не би да е Коледа тук? Щом има подаръци…
Чудовището пак ни погледна.
– Да, днес е Бъдни вечер.
Ние ахнахме, а той продължи:
– А тогава човек трябва да си е у дома да празнува, а не да се размотава из горите!
– Да, ако си имаш дом! – недоволно каза Сън – Пък и как да празнуваме като дори не знаем кой ден е! Да не говорим, че нямаме нищо нужно за един празник…
Погледа на йетито се смекчи малко.
– Аз и останалите ще ви донесем някои неща, ако искате…
– Като украси ли? – Сън видимо живна.
Явно обичаше Коледа.
– Да, също елха и храна…
В края на краищата това убеди Сън да се откаже от разузнаването тук и ние се върнахме обратно. Не след дълго се появиха и чудовищата, натоварени с какви ли не неща и ги стовариха пред входа. Всички много бързаха, защото явно и те си имаха свои приготовления, но успяхме да ги накараме да пренесат елхата до хола. Беше бая големичка.
– Благодаря ви много! – подвикна Сън след тях, докато те се връщаха обратно в гората.
Ние седяхме на прага и забелязах, че Сън гледа леко тъжно след тях.
– Какво има? – побутнах го аз.
– Нищо… Просто… Щеше да е по-забавно, ако бяхме повече. Какъв празник е само с двама души? Пък и ти ще изчезнеш ненадейно по някое време…
Това малко ме жегна. Не ми харесваха такива намеци, че не съм достатъчно забавна компания!
– Ще си спретнем чудесно празненство! – решително казах аз и нарамих най-големия кашон, което се оказа лоша идея, защото кръста ми изпука заплашително.
Не знам колко хора са нужни за един празник, но за подготовката определено трябват повечко! Със Сън направо изплезихме езици докато окачим украсата и подготвим всичко. А разплитането на лампичките беше истински кошмар… Поне когато най-накрая свършихме и се проснахме изтощени в креслата, всичко блестеше прекрасно, та си струваше работата.
– Горе при теб сега е лято, нали? – попита Сън между две прозявки.
– Да. Ужасно, лепкаво, глупаво лято…
Той ме изгледа малко невярващо.
– Лятото е най-хубавият сезон. – каза ми със сериозен тон – Ще ми се тук да беше лято сега!
Аз вдигнах рамене. Сън продължи:
– Ужасно е да си сам, всичко да е тихо, и да те затрупва все повече и повече сняг… Сякаш ще те покрие и ще изчезнеш напълно. Едно такова чувство на обреченост…
Мислех да го скастря, но вместо това ми се изплъзна:
– Повярвай ми, може да се чувстваш обречен и през лятото…
Не знам защо го казах. Не мисля, че се чувствах обречена там горе в моя свят… Поне не би трябвало…
Сън ме изучаваше с поглед.
– Ти нищо не си ми разказвала за себе си. – каза ми бавно и внимателно.
Сигурно беше усетил, че не съм от тия дето споделят.
– Ами няма нищо интересно, че да разказвам! – опитах се да отбия номера – Животът ми е от скучен по-скучен…
– Бих се радвал да чуя все пак. Поне един от нас да не е никой…
Аз замислено започнах да въртя една играчка за елха в ръцете си.
– По-добре и двамата да сме никой. Така е някак…по-честно.
Той не каза нищо, но видях, че стисна устни. Истината беше, че ми харесваше да съм никой тук. Това беше много освобождаващо. Все пак човек сънува, за да избяга от реалността, нали? А не да я преповтаря. Не знам как щеше да продължи разговора, ако коремът на Сън не беше изкъркорил.
– Хайде, време е да сложим трапезата! Навън се стъмни ние докато се моткаме! – аз скочих и преди той да каже каквото и да е, вече бях в кухнята.
Докато приготвяхме храната, си говорехме разни неща, но се усещаше една вялост в думите ни. „Ето така става като човек подхване сериозни теми без причина! Защо трябваше изобщо да ме пита това!” мислех си недоволно. Крадешком му хвърлих един поглед. Бъркаше картофената салата с машинални резки движения, като даже не гледаше в нея, а през прозореца. Навън бе започнало да вали сняг отново и то доста силно. На светлината от прозореца се виждаха едрите парцали, които тежко-тежко падаха от небето. Върху перваза така беше натрупало, че стигаше до половината на прозореца… Както той каза – затрупва те и не можеш да направиш нищо…
Сепнах се. Що за неща ми се въртяха из главата!
– Тиквеникът е готов! – почти извиках и треснах тавата на масата по-силно от нужното.
– О, чудесно. – каза Сън с фалшиво весел глас.
Подредихме нещата на масата.
– Ей, няма ли да е добре, ако сме облечени по-официално? Празник е все пак!
Всъщност просто исках да остана сама за малко. Някакво неприятно чувство се бе загнездило в мен и ми се щеше да си изясня какво става.
– Гледай какъв си опърпан! Тая развлачена жилетка и протрит панталон на нищо не приличат! – продължих разпалено.
– Да знаеш и твоята пижама на слончета не е върха на официалността! – не ми остана длъжен той.
– Е, аз няма как да си намеря дрехи тук, но за теб има! Ти ще ни отсрамиш! – казах припряно и го забутах към стълбите за горния етаж – Можеш и да се срешиш! Тая твойта коса сякаш води свой собствен живот!
Той не изглеждаше особено въодушевен, но все пак се загуби нагоре. Щеше ми се да поседна на някое не толкова блестящо и празнично място, затова бутнах вратата на стаята за гости. Това беше спалнята на първия етаж, която Сън не използваше. Запалих една малка настолна лампа и седнах на ръба на леглото. Да, тук на тази приглушена светлина беше по-добре… Снегът в гората днес беше така искрящо бял, а сега всички мигащи лампички… Явно просто очите ми се бяха изморили, пък и цялата суетня около подготовката беше изтощителна. Сигурно заради това така ми се размъти акъла… Легнах назад и затворих очи. Зачудих се какво точно ме гложди и изведнъж разбрах. Бях се разстроила… Обикновено не се разстройвам, а директно се ядосвам на нещата, но сега не беше така. „Е, какво толкова стана!” заинатих се „Само Сън каза, че ще е самотно без чудовищата и после ме пита за живота ми… И онова как снегът го затрупвал докато не го покрие напълно…” Песента, която пееше онзи ден изведнъж изплува в ума ми.

Само сняг, само сняг
и напред, и назад
няма нищо, няма никой
сега…

Очите ми се насълзиха.
– По дяволите, сега я втасах! – измърморих ядосано.
Беше започнало да ми пука за този измислен човек! От този глупав, глупав и абсурден сън!
– Чудесно няма що! – продължих да нареждам разгневено.
Принципно съм такъв приятно асоциален човек! И хич не се замесвам с разни хора! А сега намерих за кого да се притеснявам… Даже не можех да му помогна! Даже не можех да съм му истински приятел, защото той не съществуваше по моите стандарти за реалност! Каква бъркотия забърках…
Точно обмислях дали да не отворя прозореца и да изчезна оттук завинаги докато още мога, когато чух нещо. Едно тихо, но много отчетливо прещракване. И без това бях в нестабилно емоционално състояние, та това съвсем ме разклати. Рипнах от леглото и застанах нащрек. Бях готова да бия хора и чудовища, само да ми паднат! Нещото отново изщрака. Този път разбрах откъде бе дошъл звука и се обърнах към гардероба. Поредното изщракване проряза тишината. Звучеше сякаш ключалките се отключваха… Но това беше абсурдно! Защо им е да го правят?! Взех една продълговата ваза и се приближих към туловището на гардероба. Поех си въздух и дръпнах една от вратичките. Тя благосколонно се отвори. Вътре не се мъдреше никакъв караконджул или крадец, което почти ме разочарова. Малко екшън щеше да ме ободри! Щях да затворя гардероба, когато очите ми като магнит се лепнаха за нещо дълго и копринесто. Протегнах ръка и докоснах дрехата. Толкова лека материя… Извадих закачалката, на която стоеше, и пред очите ми изникна нещо като първообраза на всички официални черни рокли. Беше просто…възхитителна. И аз, като всяка повърхностна жена на тоя свят, забравих всичките си проблеми при вида на хубава дреха… Веднага я изпробвах и със задовоство установих, че ми пасва идеално. Надникнах в гардероба да видя какво още има и открих едни елегантни обувки, на които сякаш беше написано, че са точно за тази рокля. Обух ги и ми станаха. Това вече беше подозрително, понеже носех доста голям номер. Изгледах гардероба изпод вежди.
– Ако това е някаква странна магия и ме баламосваш с красиви неща, мисли му!
Гардеробът не каза нищо. Което всъщност беше хубаво, де. Завъртях се пред огледалото и се ухилих доволно. Принципно приличам на нещо между учуден щраус и тромав пингвин, но сега изглеждах доста шик.
– Само да можех да направя нещо и с тая коса… – въздъхнах и почесах старото гнездо.
Тоалетката до мен изщрака рязко. Добре, това вече беше прекалено!
– Вие сте в някакъв заговор! – посочих с обвинителен пръст гардероба.
И все пак отворих чекмеджетата на тоалетката. Вътре имаше гребени и фиби, и панделки – абе тоалетка-мечта! Започнах да си оправям косата, но държах под око мебелите. Тука в тоя свят всичко беше така своенравно… Тъй като не съм много по прическите, ефектът не беше „Уау!”, а по-скоро „Ъм, да, става…”, но аз бях дволна. Панделчицата беше сладка. Сън сигурно вече ме чакаше, така че реших да се омитам оттук. Преди да изляза казах закачливо:
– Ако бях казала, че ми трябва жираф в тоалетната, щях ли да го получа? Понеже цялата къща е така услужлива днес!
Естествено не получих отговор, затова излязох ухилена в коридора. Бях сигурна, че Сън вече е готов, затова тръгнах към кухнята, но гласът му долетя откъм стълбите.
– Извинявай, че се заба… – той рязко замлъкна като ме видя хубаво.
Понеже си седеше така с отворена уста и объркан вид, аз се прокашлях и казах:
– Да, и ти изглеждаш добре! Тоя костюм от куфара си ли го взе?
Сън си върна дар словото.
– Не! Всъщност няма да повярваш какво стана!
– Гардеробите спонтанно се отвориха? – казах спокойно.
Той отново прие зиналата физиономия.
– И при мен стана това! – обясних – Откъде мисилиш, че взех роклята! Гардеробът в стаята за гости просто се отключи от нищото! А после и тоалетката!
Сън слезе до края на стълбите, понеже се беше заковал там като ме видя и сега тръгнахме редом към трапезарията.
– Май имам някаква идея защо се отвориха… – измърмори той.
Изгледах го въпросително. Сън продължи:
– Не знам как да го обясня, но… Помислих си, че косата ми сигурно наистина е ужасна и реших да се погледна в огледалото. Принципно хич не ща да се гледам, но понеже сега ти ми каза… И като се погледнах, то отново започна да скърца и голямата пукнатина в него изчезна. После гардеробите започнаха да се отварят…
– Изобщо не разбирам как работят нещата тук! – въздъхнах – Изглежда всичко е свързано, но е толкова объркващо…
– Чакай, има и още… – мрачно ме прекъсна той – Когато си облякох официалния костюм от гардероба и пак се погледнах в огледалото… Спомних си нещо.
Спрях и го погледнах учудено.
– Наистина?
– О, да… Поредният гаден спомен. Отново бях облечен официално и предстоеше някакво голямо събитие в моя живот. Не знаех точно какво. Но се чувствах като… Като…
Затрудняваше се да облече чувствата си в думи.
– Като хванат в капан! – накрая измъдри той – Не можех да се измъкна от това, което предстоеше! А изобщо не го исках! Някой ме беше накарал…
Двамата се разположихме на масата и започнахме да нагъваме. Или поне аз започнах. Сън не можеше да спре да говори и само размахваше вилицата си със забоден картоф на нея.
– Човек ще каже, че това място работи по някакъв план! Сякаш пуска информация малко по малко… – обсъждаше той по-скоро със себе си, защото моята уста беше пълна и само кимах – Но пък нещата бяха по-скоро случайни… Намерихме куфара, защото ти сама реши да отидеш в гората! Пък после съвсем случайно опитах от сладкото… Всъщност няма как да е по план, но така изглежда! Все едно си играят с мен на топло-студено! Или на съкровища! Само дето аз нямам указания къде ще е следващата улика!
Аз отново кимнах и едва не се задавих със зелевата сърма.
– Макар че… – Сън ме посочи с картофа – Всичко започна, когато ти се появи! Преди това не можах да открия нищо сам! А, бог ми е свидетел, търсих като обезумял! Дали и ти не си част от плана?
Преглътнах с мъка и казах:
– Не мисля, че има план…
– Не може да няма някакъв замисъл зад всичко това! – той махна описателно с вилицата, картофът най-накрая се предаде и изхвърча нанякъде – Не може да е случайност, че си тук! Само ти идваш! И само когато ти си тук нещо се променя!
Аз замислено задъвках парче тиквеник.
– Ако това е мой сън, не е ли нормално да се променя само когато го сънувам? – подхвърлих.
Сън винаги се цупеше, когато намекнех, че не е истински и сега не пропусна да го направи.
– Не може да съм само сън! Това вече го обсъждахме! Може би това място е някакъв странен паралелен свят…
– А, аз тия фантастични работи не ги разбирам много… – обявих и се пресегнах за още тиквеник.
Сън най-накрая замълча и като го погледнах разбрах защо. Гледаше мен и тиквеника по един много критичен начин.
– Ти не приемаш нищо от това насериозно! – рязко каза той.
Аз подбелих очи.
– Това, че се храня, не значи, че не приемам нещата сериозно!
– Напротив! И това критично изказване, че не може да е паралелен свят! Ти мислиш, че съм някакъв плод на фантазията ти и това място е измислено! Затова и не си правиш труда да споделяш с мен! За теб не съм истински човек!
Тиквеникът стана на пепел в устата ми. Мразех тая тема. Винаги се карахме като заговорехме за това.
– Сън, сега не му е времето да обсъждаме тия неща! Бъдни вечер е! Просто се успокой и се радвай на празника!
Думите ми го ядосаха още повече и съжалих, че изобщо се обадих.
– Как мога да се радвам! Коледа е време, което прекарваш със семейството си! А аз даже не знам дали имам такова! Нямам нищо! Само една празна къща, една безкрайна градина и много сняг! – избухна той – А единствения човек, който виждам, ме смята за глупава измислица!
Той бутна стола си и излезе като хала от стаята. „Трябваше да се сетя, че ще стане така!” помислих си ядосано „Хората винаги се карат по празниците!”. Първо мислех да тръгна след него, но се отказах. Може би имаше нужда от малко време насаме, както аз преди малко… Сипах си малко ошаф и са наместих на един от фотьойлите пред камината. Дано Сън не ми се сърдеше много… Потънах в размисли за него, къщата и градината и неусетно задрямах. Не знам как човек може да спи в съня си, но аз успях. Но не беше за дълго. Някакъв шум ме събуди и отворих очи. Сън беше клекнал до камината и палеше огъня. Седях си тихо и го оставих да довърши. Най-накрая седна на фотьойла срещу мен и тихо каза:
– Весела Коледа.
– О, стана ли време?
– Да, дванайсет и половина е.
Аз погледнах големия стенен часовник.
– Наистина…
Стори ми се, че времето беше минало твърде бързо, но пък от друга страна времето тук винаги си имаше собствено мнение за нещата.
– Весела Коледа и на теб… Извинявай за по-рано.
Той въздъхна.
– Не, не ми се извинявай. Предполагам, че и за теб цялата ситуация е много странна.
Сън ме погледна и очите му отразяваха огъня в камината.
– Ако не искаш да идваш тук, ще те разбера. В края на краищата ти… – той се запъна – Ти нямаш нищо общо с мен. Няма причина да ми помагаш.
Прав беше, но вече нямаше измъкване. Нямаше как да го оставя.
– Искам да идвам и ще продължа да го правя. – казах аз ясно и кратко – Но не очаквай твърде много.
– Как така? – челото му се набърчи.
Зачудих се как да му го кажа без да го обидя.
– Каквото и да е това място, то не е моя свят. Затова просто не мога да се държа с теб като с всички останали.
Това не прозвуча особено добре, но аз реших да продължа.
– Даже и да съществуваш наистина, за мен си само сън. Когато се събудя даже не те помня! Затова ще ми е много странно да ти споделям за себе си и да те направя част от моя свят…
Въпреки тъпите ми объркани изказвания той явно ме разбра, защото кимна. Потънахме в мълчание.
– Искаш ли ошаф? Много е добър! – избърборих само за да не е така тихо.
– Да, може.
Аз станах и отидох до масата. Светлинките на елхата се пречупваха в стъклените чаши и аз погледнах към дървото.
– Сън! Под дървото има подаръци! – ахнах аз.
– Какво?!
Двамата коленичихме до пакетите. На единия имаше картонче с надпис „С.Н.“, а на другия „Е.М.“.
– Мислех, че Ем ти е личното име. – каза Сън малко студено.
Аз се прокашлях неловко.
– Ами след като аз те наричам по инициали ми се стори естествено и ти да го правиш…
Сън сигурно щеше да се разстрои повече от тази малка измама, ако не беше вълнението от подаръците.
– Добре! Хайде да ги отворим! – каза той, като разкъса хартията на своя.
– Между другото, подаръците са същите като онези в бараката днес. – подхвърлих аз.
Сън вече отваряше кутията си.
– Е, какво е? – попитах нетърпеливо и надникнах вътре.
Беше плюшена играчка на крава. Мен ужасно ме напуши смях, но Сън изглеждаше дълбоко разочарован. Явно бе очаквал нещо, което да ни даде информация или някаква улика.
– Това ли искаше в писмото до дядо Коледа? – попитах закачливо.
– Не! – отсече той и захвърли кутията без даже да извади плюшката – Какво има в твоята?
Аз погледнах значително по-малкия подарък в скута ми. Всъщност беше колкото дланта ми.
– Странно е да получавам подаръци след като не живея тук! – отбелязах.
– Отвори го де! – каза припряно Сън.
Внимателно разлепих хартията и отворих кутийчицата.
– Поредната глупост… – въздъхна Сън.
Подаръкът ми беше малък син пластмасов пръстен със звездичка отгоре.
– Тези пръстенчета се падаха в зрънчовците като бях дете! Явно тукашния дядо Коледа не е разбрал на колко годинки сме! – изсмях се аз и извадих „бижуто“ – Като малка много си падах по тия неща!
Заразглеждах новата си придобивка. Беше толкова малък, че ми ставаше само на кутрето.
– О, ама той свети в тъмното! – забеляза Сън.
Аз го загърнах с шепи и погледнах.
– Хаха, прав си!
И тогава ме връхлетя някакъв спомен. Всъщност по-скоро осъзнаване.
– Сън… – казах бавно – Този пръстен…
Той видя промененото ми изражение и повдигна вежди възбудено.
– Какво? Какво за него?
– Той е мой. Имам предвид… Имах същия като бях малка. Абсолютно същия. Беше ми едно от любимите неща и много си го пазех. Съвсем го бях забравила…
Сън се почеса замислено.
– На Коледа не се ли подаряват нови неща?
– Принципно да… Но тук нещата винаги са малко изопачени. Както на Хелоуин – питат те истински чудовища…
– Значи моята играчка също е… Ами моя?
Той обърна поглед към кутията си.
– По-добре я извади. – казах.
Той бавно измъкна плюшената крава. Тя беше облечена в кафяво гащеризонче, а лицето й бе разтеглено в доволна усмивка.
– Е, спомняш ли си нещо? – почти прошепнах аз.
Но Сън гледаше втренчено кравата и сякаш не ме чу.
– Това е Кравунка! – внезапно изхриптя той и излезе от унеса си.
– Кравунка ли?
– Да! – Сън изведнъж стана по-буден от всякога.
Стискаше плюшката все едно живота му зависеше от това. Може и така да беше.
– Наистина е моя! Беше ми любимата играчка! Никъде не ходех без нея! И… И също…имаше още нещо…
Той прехапа устни.
– Още нещо си спомних, ама какво…
Явно успя да си го припомни, защото рязко хвана ръката ми и ме изгледа като подивял.
– Бързо! Трябва да отидем при нея!
– Сън! Чакай! За какво говориш!
Но той не ме слушаше, а ме повлече през френските прозорци навън в снега.
– Къде отиваме! Говори, за бога! – виках ядно, но той не отговаряше.
Тежките снежинки ме заслепяваха и аз се препъвах из снега с официалните си обувки.
– Ти си ненормален! – казах аз съвсем останала без дъх.
Бяхме спрели под навеса на обора. Той се обърна към мен и лицето му грееше от щастие.
– Това тук е истинската Кравунка! Това е моята крава!
И той бутна вратата. Вътре беше доста по-топло и силно миришеше на сено и на…ами на крава. Тя се беше наместила в единия ъгъл и изглеждаше неприятно изненадана от присъствието ни. Изправи се и изпръхтя както на мен ми се стори, крайно заплашително. Но на Сън явно не му пукаше.
– Боже, как не съм си спомнил цялото това време! – каза той радостно.
Кравата вече мучеше ядосано и риеше с копита.
– Ъм, Сън, не знам какво си си спомнил, но тая крава смята да ни набучи на рогата си всеки момент!
Думите ми очевидно не го притесниха и той най-безцеремонно тръгна към кравата. Тя наведе рога напред.
– Сън! – изписках аз.
Той с няколко бързи подскока се озова до животното и го прегърна през големия врат.
– О, Кравунке! Мислех, че никога няма да те видя отново!
Аз шокирано наблюдавах как кравата за две наносекунди стана от див звяр в гальовно сладурче. Тя близна Сън по лицето и се отърка в него.
– Кой е най-добрата кравичка! – с меден гласец каза той и я почеса между ушите.
Тя измуча доволно.
– Сън, няма ли да ми обясниш най-накрая! – възмутих се аз.
– Оу, да. Извинявай.
Той се обърна към мен.
– Ами това е моята крава. Аз си я отгледах. Спомних си как съм я хранил с биберон и как сме си играли заедно. И после…
Той потупа животното по корема.
– Тя умря. Този спомен ми е малко неясен. Само някакви думи ми се въртят… Някакъв женски глас ми казва: „Кравунка е умряла, миличък. Никой не знае от какво.“ Сигурно майка ми. И после получих плюшената, за да не съм толкова тъжен…
Побиха ме тръпки и оборът изведнъж ми се стори много зловещ с надвисналите бали сено и тавана, чиито греди се губеха в тъмнината. Звънецът на Кравунка глухо иззвъня.
– Но щом е умряла, как е тук, Сън?
– Не знам…
Сън отново притисна кравата до себе си, а аз, без да усетя, се събудих. Сърцето ми биеше учестено.
На сутринта намерих следната бележка на нощното си шкафче. „Сън, къщата, кравата – спомни си!!!“ Но не си спомних нищо.

Advertisements

2 thoughts on “Едно далечно лято (6)

  1. rosie marinova says:

    Винаги завършва по начин, каращ те нетърпеливо да броиш дните до следващата глава и да премисляш какви ли нови загадки и приключения очакват героите!

  2. Любител says:

    Товa е еднa много дълбокa история, зa който рaзбирa от тия рaботи.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s