Едно далечно лято (7)

3f06437373d1027e42b75c33cb4f1bb4

мирис на дъжд

Следващите няколко дни спах много лошо и имах ужасни кошмари. Жегата вече беше станала непоносима и вечер просто се задушавах в сухия въздух. С часове седях с отворени очи в тъмното, слушах щурците и се молех най-накрая да завали… Исках лятна буря с плющящ дъжд и големи змиевидни светкавици, която да прочисти въздуха и да ме освободи от каквото ме душеше в гърдите. Вече сигурно бях изброила милиони овце, когато сънят успя да ме обори. С благодарност потънах в безкрайната тъмнина. Исках просто да седя там, където няма нищо и никой, докато света не свърши…
Но плътната чернота, в която плувах, на едно място се пропукваше и от отвора струеше светлина. Опитах се да го игнорирам, но той сякаш ме придърпваше към себе си. Без да усетя се озовах на ръба на дупката и погледнах през нея. Долу се простираше оголена сива гора, а в средата й една самотна къща. Спомените ми се изляха върху мен като кофа студена вода. Боже, кой знае колко време не бях идвала тук! Без да му мисля много, скочих през процепа в тъмнината.
Когато се приземих, почти тичах към къщата. Не знам защо бях толкова притеснена. Какво толкова можеше да е станало докато ме няма? Тук явно зимата беше свършила, защото сняг нямаше, а и не беше студено. Но не беше и пролет. Нито стрък зелена трева или пък свежи листа не се забелязваха. Всичко бе в омърлушени сивкави и кафяви тонове, а небето бе металически сурово. Във въздуха тегнеше същото напрежение и задуха както горе при мен.
Бутнах вратата на къщата и извиках на границата на паниката:
– Сън! Къде си!
Никой не отговори и аз започнах да се щурам из стаите, като продължавах да го викам. Когато задъхано стигнах до втория етаж, видях една стълба подпряна на стената и спрях. Горната част на стълбата опираше в отворен капак на тавана. Изкачих се бързо.
– Сън! Тук ли си? –провикнах се, когато главата ми се промуши през отвора.
– Ем? – гласът му звучеше заглушено.
Доизкачих се в таванското помещение и се запромъквах между кулите от вехтории. Намерих Сън в най-отдалечения ъгъл, така затрупан от неща, че едвам го виждах.
– Здрасти! – казах – Какво правиш тук? Притесних се, като не те намерих никъде!
Той се измъкна от купчината боклуци и застана до мен. Изглеждаше още по-отслабнал и опърпан. Изгледа ме така, сякаш се опасяваше, че халюцинира.
– Мина толкова време, че вече не знаех какво да мисля… – пресипнало каза той.
– Колко време точно?
– Ами два-три месеца.
– Съжалявам… Не беше нарочно.
– Знам. – въздъхна той.
Аз обърнах поглед към нещата, из които го намерих да рови.
– Какво търсиш тук?
– Нещо, каквото и да е… Но са главно парцали и разни счупени мебели…
– Ще ти помогна! Може все пак да има нещо!
Захванахме се заедно да отваряме кутии и чували.
– Щом ме е нямало три месеца, тук трябва да е вече март, нали? – подхванах.
Той кимна мрачно.
– Значи вече е пролет? Навън не е много пролетно…
– Трябва да е пролет. Но не е! – каза Сън и гласът му потрепна гневно – Всички дни са еднакви. Небето винаги е сиво, температурата винаги е нито висока нито ниска. Не пада нито капка дъжд. Сякаш времето е спряло!
– Е, сигурно е просто временно…
Той ме погледна накриво.
– Два месеца напълно еднакви дни? Това няма как да е нормално!
Сън ядосано хвърли един чувал, в който имаше вълнени терлици.
– И едно такова гадно чувство витае във въздуха! – промърмори той – Като балон, който всеки момент ще се спука… Ще ми се да дойде една огромна буря и да помете и прочисти всичко!
Точно щях да му кажа, че и аз искам същото, когато Сън отвори капака на една дървена кутия и силно възкликна.
– Какво има там?
– Някакво нещо…
Двамата извадихме някаквото нещо внимателно.
– Леле, какво е това? На нищо не прилича!
Очевидно беше машина, защото имаше малки копченца и ръчки, но цялото сякаш беше от порцелан – бяло, гладко и някак мило на вид. Най-отдолу имаше прикрепено нещо като фуния на грамофон.
– Мисля, че е по-добре да го разгледаме на дневна светлина! – казах аз – Тук е много тъмно…
Всъщност машината беше лека и бързо я изнесохме навън. Любопитно започнахме да я ръчкаме.
– Как ли се включва? – зачуди се Сън.
– Вероятно е най-голямото копче…
Аз го натиснах. Нещото започна ритмично да се поклаща и да пуфти. Но нищо освен това.
– Я да пробваме тия ръчки…
Започнахме да дърпаме ръчките и да натискаме каквито копчета ни паднат, но никакъв резултат. Машинката тихо въздишаше и сякаш клатеше глава.
– Ох, сигурно е развалена… Дай да я зарежем! – с досада каза Сън.
Изведнъж нещо ми хрумна.
– Сън, мисля, че сме я сложили наобратно!
Аз я вдигнах и я обърнах, така че отворът на фунията сега беше свободен и гледаше нагоре. Машината изпърпори и пред втрещените ни погледи от фунията започнаха да излизат големи вълма, подобни на захарен памук.
– Това пък какво е? – казах аз и се опитах да го боцна, но ръката ми мина през него.
– Това са облаци! – възхитено прошепна Сън.
Облачетата излизаха едно по едно и започваха да обикалят над главите ни.
– Това е невероятно! – плясна с ръце Сън и натисна друго копче.
Машината леко се задави и после изплю навън един доста тлъст черен облак. Той се зарея над мен и аз казах:
– Този май е буреносен. По-добре не прави пов…
Но не довърших, защото една светкавица джобен размер мина точно под носа ми, а след това един значителен гръм бумна над главата ми. Сън гръмко започна да се смее.
– Щом времето тук не иска да се промени, аз ще го променя! – доволно каза той и потри ръце.
А после остави машината да бълва нови и нови буреносни облаци.
– Ъм, сигурен ли си, че това е добра идея? – попитах аз и притеснено загледах мастилено черните вълма, които отлитаха високо над къщата и се скупчваха там.
– Естествено, че е! Това място има нужда от малко дъжд! Как иначе ще поникне каквото и да е! Гледай как е повяхнало всичко!
Странната бяла машина даваше всичко от себе си и небето взе да притъмнява.
– Сън! Можеш да я изключиш вече!
Започна да духа и пронизващ вятър.
– Още малко! Трябва да си спретнем хубава буря! Искам да гърми и да трещи! – гласът му се загуби между силните гръмотевици.
– Ето! Започва! Спирай я и да влизаме вътре!
Но той прехласнато гледаше черните облаци и светкавиците. Машината се тресеше неудържимо. Едри капки започнаха да падат и почти болеше, когато те уцелеха. Вятърът вече беше така силен, че трудно си поемах въздух. Докопах се до машината и я изключих.
– Сън, идвай веднага, откачалка такава!
Аз го докопах за ръкава, с другата ръка помъкнах машината и влязохме в къщата точно когато една огромна светкавица разцепи небето. Затръшнах вратата, а ярката светлина още трептеше пред очите ми.
– Ти добре ли си?! – избухнах аз – Това е опасно! Какво ти става?! Не трябваше да правиш толкова облаци!
Гръмотевиците трещяха навън.
– Напротив, трябваше! – очаквах Сън също да се ядоса, но той го каза с плашещо спокоен глас и седна на стълбите.
Аз го гледах неразбиращо.
– За два месеца имах предостатъчно време да обмисля нещата – започна той – И както и да го погледнеш, аз явно съм мъртъв. Затова няма никакво значение, ако огромна буря помете това място.
– Какви ги говориш! Това не е вярно!
– О, напротив, вярно е! Иначе няма никакво обяснение защо съм на едно място с мъртвата си крава.
Това имаше резон, но все пак мислех, че греши.
– Значи това тук е преизподнята според теб? – казах почти язвително.
Той вдигна рамене.
– Сигурно е някакъв персонален ад. Ако са искали да страдам, определено се справят!
– Според мен е по-гадно да те варят в казани и да те ръгат с тризъбци, но карай…
– А, значи според теб тука е много весело и приятно място?
Беше стиснал юмруци и явно предстоеше поредната караница.
– Може да не е идеално, но не е и ужасно! Имаш си всичко нужно! Кой друг в ада може да се похвали с лична библиотека и добре оборудвана кухня?
Навън бурята набираше сила и ми се струваше, че дъждът направо ще строши прозорците.
– Пък и няма как това да е отвъдното, защото аз идвам тук! – казах победоносно – А аз хич не съм мъртва!
Това трябваше да му затвори устата, ама не.
– Сигурно скоро ще умреш. – каза той с някакъв невинно злобен тон.
– Съмнявам се! – скръцнах със зъби – В отлично здраве съм, ако искаш да знаеш!
– Е, то някои болести изобщо не си личат! Рак, диабет, лаймска болест, тумори, исхемична болест… На практика може да си ходещ труп! Има някои много интересни случаи на вътрешни хернии, когато…
Точно щях да му прасна един, когато си спомних как и преди е имал такива изблици на медицински обяснения.
– …а пък мезотелиомата в ранните етапи е напълно незабележима…
– Сън! Спри за малко!
Той се сепна.
– Какво? Точно щях да ти разкажа и за ендометриозата.
– Не мислиш ли, че е странно да знаеш толкова медицински неща?
– Ами не? Просто имам хубава обща култура за разлика от теб!
Аз поклатих глава.
– Не мисля, че това е случая. Знаеш твърде много! И преди си говорил такива неща. Според мен си бил лекар или си учил за лекар, преди да си загубиш паметта.
Той започна да обмисля тази теория.
– Хайде да проверим! – казах аз – В библиотеката не може да няма някой медицински атлас!
Двамата отидохме там и не след дълго Сън домъкна някаква огромна медицинска енциклопедия. Той я стовари на масата между креслата ни и попита:
– И сега какво?
– Ще те попитам нещо отвътре…
Започнах да разлистам книжището.
– Добре, слушай сега. Можеш ли да изброиш костите на ръката?
Той без да се замисля избълва:
– Горният крайник се състои от три главни кости и няколко по-малки в областта на китката и ръката. Първо е раменната кост, наречена хумерус. В лакътя тя се свързва с двете кости на предмишницата – лъчевата кост, радиус, и лакътната, улна. Лъчевата кост се свързва с костите на китката в лъчево-китковата става. Китката се състои от осем малки кости, разположени в две…
– Добре, добре, стига!
Аз го гледах изумено. Той неловко кършеше ръце.
– Сигурна ли си, че това не го знаеш и ти?
– О, абсолютно! Аз даже все забравям от коя страна е сърцето… За всеки случай ще те питам още нещо…
Отворих на болестите.
– Можеш ли да кажеш какво е асептичната некроза?
– Заболяване в резултат на временна или трайна загуба на кръвоснабдяването на костите. Принципно протича в детска или юношеска възраст, като болестният процес няма видими признаци на инфекция…
Зяпах го изумено. Та той почти цитираше книгата!
– Какво? – притеснено попита като свърши с обясненията.
– Сън, няма съмнение! Ти си лекар!
– Ама може просто да си знам много! Без да съм лекар!
– О, не, никакъв шанс! Никой не заучава така определения без външно принуждение! А ти ги знаеш идеално! Сигурно си бил зубъра на групата…
– Но аз нищо не си спомням…
Аз шумно затворих енциклопедията. Как не сме се сетили досега да разследваме по този начин?
– Има много неща, които можем да открием за теб, без да има нужда да си ги спомняш! – нахъсано казах.
Той не ми вярваше особено.
– Какво например?
– Например дали знаеш чужди езици!
Защурах се из лавиците да търся речници и разговорници. Накрая дотътрих един огромен куп и грабнах първата.
– Куантос анос тиенес?
– Ъъ… Не знам какво каза.
– Добре, отписваме испанския… Жалко, приятен език е.
Взех някакъв друг разговорник.
– Ви алт бис ду?
– Ммм не. Нищо.
– И немския отиде…
– Всъщност какъв е смисълът да знаем това? С нищо няма да помогне!
– Нали искаш да научиш повече за себе си!
– Да де, ама…
– Слушай сега!
Тамън си кълчех езика с една корейска фраза, когато някакви листа се изтърсиха от книжлето. Сън ги вдигна.
– Приличат на писма… Но не са на български.
– Оо, на корейски ли са? – победоносно ги грабнах.
Но не бяха на корейски. Внимателно се взрях в странните знаци.
– Какъв е този език… На нищо не прилича!
Сън притихнало гледаше едно от писмата и аз видях как очите му следяха редовете.
– Ей, да не би да го разбираш?
Челото му се бе набърчило от усилията.
– Малко… – накрая продума.
– Малко ли?! Значи разбираш! Какъв език е това?
Той си разтриваше слепоочията.
– Не мисля, че е истински език…
– Как така?
Сън взе писмото от моята ръка и го сложи до неговото.
– Виж! Това са два различни почерка! Но знаците са еднакви. Двама човека са си писали. Според мен е някакъв измислен техен език.
Прегледах и останалите писма. Наистина имаше само два почерка.
– Значи нещо като таен език? Това не го ли правят децата?
– Може и деца да са. Виж какви са недодялани буквите…
Аз се наместих по-удобно на креслото.
– Това е толкова забавно! Все едно сме Холмс и Уотсън! Аз съм Холмс естествено…
– Всъщност мисля, че аз съм Холмс. Все пак аз ги разчетох.
Пропуснах тая реплика покрай ушите си и казах:
– Кажи какво прочете сега!
– Всъщност тоя език е доста сложен. Има азбучна система, но има и сложни пиктограми. Някои знаци са цели думи…
Нищо чудно, че сънувах този сън толкова често! Тук винаги имаше нещо интересно!
– И какво разбра де?
– В първото писмо се говори нещо за някаква китара. Човекът казва, че са му я взели. После се споменава морето и накрая някакво бижу, но за това не съм сигурен… Ей този знак тук не го разбирам.
– Добре, а после какво отговаря другия?
Той внимателно взе второто писмо.
– Ох, това ми е по-объркано. Но като цяло тонът е някакъв ядосан. Човекът се гневи на разни хора… Ама на кого точно не знам. Може би на тези, дето са взели китарата. После пак се споменава бижуто, ако това значи бижу. И накрая нещо за пролетта. Нещо като „Хайде да се видим пролетта!”
– Оу, това е толкова вълнуващо! – изчуруликах аз – Как мислиш, кои са тези хора?
Сън вдигна рамене.
– Идея си нямам!
Реших да завоювам името на Холмс за себе си и казах:
– Ами ако разсъждаваме логично и това е таен код между двама души и ти го разбираш, то ти си един от двамата. Да не говорим, че писмата са в твоята къща!
– Не е доказано, че е моя още! – заинати се той.
– Е, нали я имаше в спомена ти със стария човек? Когато сте варели сладко под големия орех.
Той потрепери при спомена.
– Да, но това не пречи просто да съм дошъл тук тогава!
– Пък и твоята крава е тук!
– Кравата ми, която е мъртва!
Той държеше писмата внимателно все едно очакваше да избухнат.
– Нали това е кореспонденция? – накрая каза – Тогава защо са тук писмата и на двамата? Това е странно!
– Хмм, да. Може да са се скарали и единия да ги е върнал на другия?
Сън подреди писмата на масата, за да ги виждаме хубаво. Бяха общо пет.
– Нечетен брой. Значи единия не е отговорил…
– Хайде, дочети ги! Прочете само първите две!
Той взе третото, което беше доста късо.
– Това е от първия. Пише, че пролетта няма да отиде, защото… Ами тук има два знака – единият значи „математика”, а вторият „лошо”.
– Защото е зле по математика? Значи наистина са деца!
– Да, или аз не разбирам какво чета… Както и да е. После се говори за рожден ден и май кани другия на него. И това е.
Набутах му четвъртото писмо в ръцете.
– И после? И после какво?
– Ъъм, май отказва да отиде. Защото…
Сън се запъна.
– Тука е леко странно. Има три знака – първият значи „голяма мечка”, вторият „казвам” и третият „далече”.
Аз подсвирнах.
– Тия дечица май са яли от грешните гъби! Какви са тия измишльотини!
– Възможно е тая мечка да е прякор на някого.
– Оо. Не се сетих.
С нежелание трябваше да призная, че Сън беше Холмс засега.
– А последното писмо? Там трябва да има повече улики!
Сън не изглеждаше много обнадежден.
– Това са просто брътвежите на някакви деца. Тук няма нищо полезно…
– Стига се запъва де! Прочети го!
– Добре де… Просто от четенето главата започна да ме боли. Ей тук отстрани, една пулсираща болка…
Погледнах го притеснено.
– Четенето не би трябвало да е толкова изморително. – отбелязах многозначително.
Сън се облегна назад и въздъхна.
– Сякаш ровенето в тоя език ми размества нещата в главата… Даже ми е леко замаяно.
Решително взех последното писмо и му го подадох.
– Тогава задължително трябва да продължим! Винаги се чувстваш зле като откриваме улики!
Той кимна и пое листа.
– Хей, погледни колко е сбръчкан и нагънат…
– Да, сякаш е поливан с вода.
Сън ме погледна.
– Или пък сълзи.
Нямаше нужда да го подканям – той започна да чете. Очите му бягаха по редовете и колкото повече четеше, толкова повече притъмняваше лицето му. Накрая стана почти толкова буреносно колкото времето отвън.
– Говори се за смърт. – мрачно каза.
Аз съвсем пребледнях, но все пак можах да кажа:
– Нали са деца? Защо ще говорят това?
– Това, че си дете, не значи, че не забелязваш, когато някой умре.
Преглътнах на сухо.
– И кой е умрял?
– Не се разбира. Писмото е много объркано. Но са повече от един.
Замълчахме, за да обмислим нещата.
– Само това ли пише?
– Има и още. Но знаците са много разкривени и е почти невъзможно да се прочете. Отделни думи се разбират – „виновен”, „никога”, „върна”. Последните изречения са най-ясни. Казва, че повече няма да свири и съжалява, че няма да изпълни обещанието. И после казва, че не знае кога ще се видят пак. Това е.
– Ужас. – само това можах да измисля – Горкото дете.
Сън бързо остави писмото, сякаш пареше пръстите му.
– Мисля, че имам нужда да пийна нещо – отпаднало каза – Ще отида до кухнята и ще направя какао или нещо… Жалко, че чудовищата никога не ми доставят алкохол.
И ме остави сама в библиотеката. Аз се сгуших в креслото. Писмата седяха на масичката и леко потрепваха от течението в стаята. Поне горещо се надявах да е от течението. Навън вече не се чуваха гръмотевици само тихо бучене, но небето продължаваше да светка и за секунди цялата библиотека се окъпваше в ярки цветове заради витражите. Предположих, че така биха изглеждали дискотеките на вампирите и разните зловещи същества. За да спра да мисля разни страшни неща, реших да се разсея малко. Взех корейския разговорник с твърдото намерение да науча една-две фрази. Разлиствах го разсеяно, когато между две от страниците видях нещо. Една съвсем малка бележчица. Извадих я и пръстите ми се разтрепериха като видях познатите разкривени знаци. Пак този език! Това явно бе отговорът на последното писмо… Стаята се окъпа в светлинки, а в моята малка тъпа тиква се появиха думи и затрепкаха блестящи и ярки в съзнанието ми.
„Ще се видим все някога! Нали трябва да ми върнеш пръстена, пък и твоята Кравунка остана в мен.”
Една гръмотевица изтрещя над къщата, прозорците издрънчаха и аз се събудих подскачайки уплашено. Чувствах, че бях научила нещо важно, но какво точно, вече не помнех. Свеж и мокър полъх идваше откъм прозореца и аз видях, че най-накрая беше заваляло. Станах да затворя, защото вятърът навяваше дъжд в стаята и се загледах в светкавиците отвън.
„Понякога човек има нужда и от бури в живота…” помислих си сънено и се върнах в топличкото легло.

Advertisements

One thought on “Едно далечно лято (7)

  1. Ely says:

    Много хубава история, това ми е една от любимите глави – машина за облаци!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s