Едно далечно лято (8)

3dc6ac7eb66daa5d8d2akkk0d4011425643

отвъд морето

О, прекрасни облачни дни! За пръв път от много време въздухът не ми изгаряше дробовете всеки път като си поемех дъх и лятото ми стана една идея по-хубаво. Благодарение на прохладата на следващия ден след като заваля можах да свърша малко работа и да изляза навън, така че вечерта бях прилично уморена. Окачих си новите вятърни камбанки на прозореца и когато си легнах, тихото им подрънкване ме унесе бързо.
Приятната чернота ме обгърна и потънах в морето на дълбокия сън. Кой знае колко време съм спала така, когато отново видях ярката пукнатина. Изглеждаше като разпрана част в черен копринен плат… Вече знаех какво ме чака долу, затова примирено скочих. Не знам дали не ми се е сторило, но като че ли миналия път дупката беше малко по-голяма…
Приземих се или по-скоро цамбурнах сред нещо като море от кал. От небето се изсипваше проливен безцеремонен дъжд, а градината се беше превърнала в една огромна локва. Къде с прескачане, къде с плуване – най-накрая се добрах до входната врата. Влязох и известих пристигането си с няколко силни „Ехо!”-та, но никой не отговори. Бих се притеснила, ако не знаех, че той просто няма къде да е отишъл. Пльокайки при всяка стъпка, започнах да обикалям стаите. Намерих го заспал в библиотеката в доста странно положение. Беше на земята сред купчините разхвърляни книги, облегнат на стълбата за високите рафтове. В скута му седеше разтворена една книга и аз любопитно се наведох да видя коя. Беше „Шумът на върбите” от Кенет Греъм – една от най-любимите ми детски книжки. Винаги съм се припознавала с главния герой – една трудолюбива къртичка… Макар че аз очевидно не бях нищо близо до къртица. Пък и не бях толкова мила и невинна като героя. Но винаги ми се беше искало като него в първата глава просто да зарежа всичко и да тръгна на приключение! Да срещна някой нов и вълнуващ, с който да станем най-добри приятели… Погледах към спящия Сън и после към голямата библиотека. Това тук си беше доста сериозно приключение като се замислиш… Тамън мислех да го събудя, когато без да искам бутнах една масивна купчина книги и тя се срути с грохот върху краката му.
– Аау!
– Опала. Извинявай.
Той разтърка очи и ме изгледа от мократа глава до също толкова мокрите ми пети.
– Навън още вали, а… – мрачно каза накрая.
– Ами да. Всъщност като казваш още – от кога точно вали?
– От една седмица вече. Нон-стоп. Ден и нощ.
Аз подсвирнах.
– Нищо чудно, че в градината може да плуваш с лодка… Видях, че си чел „Шумът на върбите”! Обожавам тая книга! Ако можех, щях да вляза в нея и да бъда главния герой – толкова е забавна! А първата глава винаги така ме умилява! Направо се просълзявам, като я чета…
Сън сякаш не ме чу, стана и отиде до прозореца, като се вторачи в плътната дъждовна стена навън.
– Ако скоро не спре, ще започна отново да обмислям плановете за самоубийство – измърмори той.
– Спокойно! Всички дъждове се изваляват рано или късно!
– В истинския свят – може би! Тук нещата са много по-комплицирани! Да не говорим, че дъждът е от ония изкуствени облаци, дето създадохме…
Той се върна при мен и аз забелязах тъмните кръгове под очите му.
– Май прекаляваш с четенето. – казах с възможно най-неглижирания глас.
– Ако не си занимавам мозъка с нещо, ще се побъркам. – каза той кратко и ме поведе в коридора.
Спряхме пред стаята за гости.
– Намери нещо да се преоблечеш, че ще настинеш така. Аз ще те чакам в кухнята.
Докато ровех из нафталиновите вехтории, си помислих, че никога не съм го виждала толкова обезсърчен. Гадното време винаги депресира хората, ама в края на краищата – време! Какво да го правиш! Изведнъж спомените ми се върнаха по местата си и писмата от миналия път ми изникнаха в съзнанието. Бяха толкова странни! Сън сигурно беше едно от децата, нямаше как иначе… С леко притеснение осъзнах, че не си спомням как си бях тръгнала миналия път. Четохме писмата, после Сън отиде до кухнята… И след това какво? Явно неусетно се бях събудила… Някаква червена лампичка ми мигаше в ума, но я игнорирах. То още от момента, в който стъпих тух, започнаха да ми светят какви ли не предупредителни лампи! Навлякох едни праисторически риза и панталон и затопурках към кухнята.
Заварих го отново депресивно загледан през прозореца. Трябваше да го разсея по някакъв начин, затова казах с приповдигнат тон:
– Е, какво ще правим днес?
Той ме изгледа недоволно.
– Ами можеш да избираш между безмислено обикаляне из стаите, седене под дъжда и зяпане на дъжда през прозорците. О, можем също да водим отчайващи дълги разговори за смисъла на живота. Или по-точно за липсата на такъв.
Добре, положението беше тежко.
– Ако продължаваш да се държиш като подгизнал стар чорап, просто ще си тръгна! – казах твърдо – Щом искаш да се киснеш в мъката си, ще те оставя сам!
– Прави каквото искаш – вдигна рамене той – И без това няма как да стане по-зле…
Това да си говориш с хора в депресия е голямо мъчение. Хем искат да им помогнеш, хем не ти дават да го направиш.
– Дай да си направим по един чай и да отидем във всекидневната. Ще се пробвам да пусна грамофона пак! – предложих спокойно.
– От него не се чува нищо. Пускал съм го сто хиляди пъти и съм слагал всички плочи… Но щом искаш…
И започна да прави чай по възможно най-отчаяния начин.
– Дай аз да го направя, че чашите ще се счупят под тежкия ти поглед…
Качихме се горе във всекидневната и Сън се разположи на дивана с явното намерение да не ми помага с грамофона. Аз ръчках машината и я оглеждах от всички страни.
– Според мен всичко си му е наред! Може би проблемът е в плочите…
Те бяха оставени в една кутия до грамофона. На хартиените им пликове не пишеше нито изпълнител, нито заглавие. Аз измъкнах един, който беше млечносин с нежни златни завъртулки, които образуваха красива плетеница. Сложих плочата внимателно и нагласих иглата.
– Няма смисъл да ги пускаш! Зарежи! – обади се Сън.
– Досега всяко нещо, което съм предложила да направим, е имало смисъл, така че не ми давай акъл, моля! – озъбих му се.
Но грамофонът само меланхолно пращеше и скрибуцаше.
– Ето, на! – каза Сън тържествуващо.
– Не може съвсем да не работи! – не се предавах – Защо тогава ще е тук?
– А защо да не е? Всяка къща има неща, които не работят, но ти е жал да изхвърлиш! Сигурно е тук за украса! Както и да е, ще сляза долу, че забравих да си взема захар за чая…
И ме остави сама с хъхрещата машина.
– О, господин Грамофон – тихичко въздъхнах аз – Какво те спира да свириш?
Зачудих се дали няма да доловя нещо сред пращенето, ако се съсредоточа. Долепих ухо до голямата фуния и затворих очи. Машината внезапно се умълча. За няколко секунди беше пълна тишина и тогава бавно и несигурно някакви звуци се промъкнаха от дълбините на фунията. Леки подрънкваня, съвсем слаби. Обаче се усилваха малко по-малко, а заедно с тях започна да се чува и пеещ глас. Аз слушах съвсем омагьосана. Думите на песента се разбираха трудно, а музиката се виеше около тях като бръшлян. Сигурно нямаше да разбера нищо, ако не бях разпознала ритъма. Текстът беше от едно стихотворение, което знаех и обичах. Всъщност най-любимото ми стихотворение.

Минава лятото, а аз
живея някъде далече…
Един самотен житен клас
пътува в северната вечер.

Оттатък къщата цъфти
жълтурче в синята ливада.
А зад открехнати врати
оркестър тишината гони.
И нежна плоча се върти
върху железни грамофони…

Сън пееше Моето стихотворение, съпроводено с най-прекрасната мелодия на света и тогава със страшна сила осъзнах, че всичко това тук е много, много сериозно. Но аз нищо не разбирах, а трябваше да разбера. И то по най-бързия начин.
Вратата се отвори и той влезе със захарницата в ръка. Грамофонът беше спрял да свири.
– Какво си ме зяпнала така? – кисело ме попита Сън.
– Грамофонът! – казах развълнувано, още леко замаяна – Той свиреше!
– Не чувам нищо.
– Песента свърши… Чакай ще го пусна пак!
Гласът ми явно трепереше, защото Сън каза изненадано:
– Какво толкова чу?
– Не, не, няма да ти казвам! Трябва сам да чуеш!
И аз отново пуснах плочата. Сън застана до мен. Лицето му се бе прояснило. Грамофонът обаче само пращеше.
– Ей, сега ще почне! – успокоих го.
Но нищо не започваше. Само „Пшшшшттттт!” излизаше от извитата туба на фунията.
Веждите на Сън отново се сключиха и леката надежда по лицето му се изпари.
– Нищо не се чува!
– Но преди малко го чух! Една толкова хубава песен! Със съпровод на китара!
Аз изгледах умолително критичното му лице.
– И ти я пееше!
– Това е невъзможно! – процеди той и ме стрелна с очи все едно си бях загубила ума.
– Защо да е невъзможно? Ти пееш, при това много добре! Нали те чух на верандата онзи ден!
Ярки червени петна избиха по лицето и врата му.
– Мразя да пея! И да свиря! И мразя да ме слушат хора! Не трябваше да ме чуваш онзи ден! И няма никакъв, ама никакъв шанс да ме има записан на плоча!
Толкова беше разярен, че ми набута захарницата в ръцете и изхвърча от стаята. Спомних си как когато аз бях дете и някой започваше да ми се кара или да говори нещо неприятно, просто бягах от стаята, като тръшвах силно вратата. Но възрастните хора не би трябвало да се държат така. Защото не можеш да избягаш от проблема, когато проблемът всъщност си ти.
За втори път този ден се юрнах да го търся из стаите. Но никъде го нямаше. Седях си в коридора на първия етаж, почесвайки се объркано, когато забелязах нещо интересно. Прозорецът в дъното всъщност не беше прозорец, а врата. Явно не му бях обърнала внимание досега. Накъде водеше пък това чудо? Опитах се да си представя къщата отгоре, както я виждах когато се спусках. А, да, отзад на това място имаше някакъв стъклен покрив. Зимна градина, значи? Бутнах вратата и влязох.
Цялото помещение беше остъклено, а таванът всъщност беше доста висок. Дъждът отвън чукаше по стъклата и се стичаше по всички стени. А растения имаше толкова много! Аз си падам малко пишман градинар и любител на цветята, затова гледката ми погали окото. Инвентарът беше страшно разнообразен – имаше от мушкато до кактуси и палми. Всички обаче изглеждаха болнаво и оклюмало.
– Искам да съм сам. Остави ме. – чух един сприхав глас отдясно и видях Сън свит на земята до един голям бенджамин.
Китарата му седеше до него.
– Тогава ходи да си сам на друго място! – отговорих ядно – Аз мисля да остана тук и да се погрижа за тия нещастни растения! Виж ги на какво приличат!
И демонстративно му обърнах гръб. Нещата тук наистина бяха в плачевно състояние, затова почнах да се суетя насам-натам. Сън обаче не си тръгна.
– Леле, тая хризантема, горката… А тая баргения защо е сложена тук? Тя е сенколюбиво цвете! – мърморех укорително, но той мълчеше – Цикламите са влаголюбиви! Ако не ги поливаш често, съвсем клюмват! Ох, ако имаше растителна полиция, щяха да те вкарат в затвора на секундата…
Не знам колко време съм дърдорила и работила, но Сън така мълчеше, че си помислих, че е заспал. Затова, когато гласът му разцепи тишината след лекцията ми за подкастрянето на розите, подскочих уплашено.
– Мисля вече да се откажа. Не мога повече.
Отидох до него, като още държах ножици и окастрени клони.
– От какво да се откажеш?
– От всичко. Просто вече нямам сили. Нищо няма смисъл. Каквото и да правим, положението си остава същото.
Оставих ножицата по-далечко да не вземе да се наръга ненадейно.
– Сън, нещата не са толкова зле! Открихме страшно много неща! Просто трябва да продължим!
Той не отговори. Гледаше китарата си.
– Не искам да продължавам. – накрая пророни.
– Защо?
– Защото… – запъна се – Защото сигурно няма да ми хареса какво ще открием. Имам чувството, че…
Гласът му глъхнеше.
– Че какво? – подканих го нетърпеливо.
Той нервно късаше листа от бенджамина и щях да го плесна през ръцете, ако не беше толкова разстроен.
– Ами че животът ми е бил ужасен! И че аз съм бил ужасен човек! Затова не искам да си спомням! Всички неща, които научихме само ме разстроиха! Всяка информация и всеки предмет, свързан с мен, ме наранява! Споменът за стария човек и за кравата, нещата от куфара, писмата, китарата, огледалото! Вечер мисля за тях с часове и часове докато не се докарам до пълно умопомрачение… И тогава обикалям като призрак из къщата и градината, докато не заспя някъде от изтощение! Просто не мога повече… През деня е по-добре, но вечерите са пълен кошмар!
Това ме свари неподготвена. Само го гледах и не знаех какво да кажа. Нямах никаква представа, че се мъчи толкова… Предполагам трябваше да се досетя. Изглеждаше все по-зле и по-зле с всяко посещение… Исках да го успокоя и утеша, ама тия неща не са ми силната страна. Моята стихия е да се карам и да командоря…
– Недей да идваш повече. – каза изведнъж.
И ме погледна. Изненадах се колко твърдо и решително изражение имаше.
– Трябва да спреш. Нека това да е последния път.
– Сън, защо? – гласът ми излезе по-разстроен отколкото исках.
Бенджаминът вече оплешивяваше от нашата страна.
– Защото, когато ти си тук, непрекъснато откриваме нещо!
– Добре, просто няма да пипам нищо! И няма да предлагам нищо! Ще правим каквото ти кажеш!
– Не, даже само да пием чай, пак нещо ще се случи! Когато ти си тук…
Сън гледаше тъжно сълзите от дъжд, които се стичаха по стъклата.
– Когато ти си тук, се чувствам различно. Сякаш се доближавам до реалността и до истинския ми живот. Разни съвсем малки късчета спомени нахлуват в главата ми само като те погледна… Мънички всекидневни неща от живота ми, които нямат значение…
Това ме остави напълно безмълвна. Той продължи:
– Когато дойдеш, откриваме нещо, което ме обърква и разстройва, а после си тръгваш и ме оставяш сам да се боря с целия абсурд… И всеки път е нещо по-силно и по-сериозно! Не мога да се справя сам, а ти не можеш да останеш тук! Нямаш и причина да го правиш… Това е просто сън и аз съм само Сън.
Аз бях забила поглед в земята.
– Знам, че не вярваш, че съм истински. И знам, че не взимаш нищо тук на сериозно. Ако бях на твое място и аз нямаше. Затова просто спри да ме сънуваш! Тук вече не е интересено… Има само един луд с драмата му и много дъжд. – гласът му бе станал съвсем тих – Нещата станаха сериозни, а ти не харесваш такива работи.
По дяволите, толкова очевидна ли бях за хората…
– Ако теб те няма, ще мога просто да приключа всичко… – това беше толкова тихо, че в първия момент не разбрах какво каза.
После разбрах и това сякаш ме извади от вцепенението, в което бях изпаднала. Пак бях себе си и щях да го направя на пет стотинки!
– Какво значи „ще приключа всичко”!? – изръмжах така ядосано, че Сън се дръпна назад и се удари в стъклото – Ако това са някакви приказки за самоубийство, мисли му!! Откачалник с откачалник! Няма да те оставя да си вадиш червата след цялото време, дето отделих да ти помагам! Не можеш просто да зарежеш всичко, като стане трудно! И да подвеждаш хората по този начин! Да ги молиш за помощ и после „Айде, прав ти път!”, като вече не ти изнася! Все едно аз нямам чувства! Обещах да разберем какво ти се е случило и няма да си наруша обещанието, даже ако трябва всеки път да те връзвам за някой стол, та да не хукнеш да се давиш като си тръгна!!!
Най-накрая въздухът ми свърши и аз запуфтях като парен локомотив. Щях да продължа да го овиквам, но той ме гледаше усмихнато, което уби всякакво удоволствие от караницата.
– Какво си се нахилил като зелка? Отвратително е! – изсумтях.
Той се изчерви.
– Съжалявам! И аз не знам защо се усмихвам…
– И спри да скубеш бенджамина, за бога!!
Той послушно си сложи ръцете в скута.
– Ще продължа да идвам даже и да ми забраниш! – казах сприхаво – И ще ти помагам, даже и да не искаш! Можеш да се цупиш и да ми тръшкаш врати колкото си щеш! Всеки път ще те намирам и ще ти наливам здрав разум в тъпата тиква!
Сън подсмръкна, а след това ме погледна право в очите и се ухили. Лицето му направо грееше.
– Е, тогава нямам избор предполагам… Никакво предаване и само напред!
Аз му се ухилих в отговор. Изведнъж осъзнах, че той наистина грееше. И всичко около нас също. Зимната градина беше окъпана в слънчеви лъчи и стъклата отразяваха светлината като големи огледала.
– Спря да вали! – изписка Сън щастливо, хвана ме за ръката и ме повлече навън.
Небето беше гладичко и гланцирано като син порцелан, а слънцето печеше с пълна сила.
– Свърши! Най-накрая свърши! Юпии! – редеше той и започна да танцува наоколо – Сега ще дойде пролетта и всичко ще се оправи!
Той отново ме хвана за ръката и ме завъртя в такт с танца. Аз се олюлях заплашително, като пияница открил току-що, че не е сигурен къде точно е земята.
– Имаше една такава песен! – продължаваше Сън – И думите бяха „Когато дойде юни, нещата ще са други”!
Не бях убедена, че пролетта автоматично ще реши всички проблеми, но сега поне не беше депресиран.
– О, и най-накрая ще поникне трева! И ще бъде топло и чудовищата ще се върнат… Ще можем да правим един куп забавни неща!
Мен вече ми ставаше лошо от целия въртелив танц, затова казах:
– Да, да, ще сме душата на компанията това лято! Ще приключенстваме и плаваме в непознати морета, само стига ме въртя, че още от сега получавам морска болест!
Вярно, че исках да спре, но не толкова рязко. „Нещо в думите ми явно му направи впечатление” си помислих докато примирено падах назад. Но той ме хвана ловко през кръста.
– Какво ти стана бе? Така ли пуска човек партньора си без предупреждение? – скарах му се аз.
Но той не ми обърна внимание, а просто отново ме задърпа нанякъде.
– Ама ти трябва да престанеш с това безмълвно влачене на хора! Още от първия ми път тук го правиш! – запротестирах – Защо веднъж просто спокойно не ми обясниш какво точно ти е на ума!?
– Защото винаги съм много развълнуван! – отговори бързо той и продължи да ме тегли все едно съм ръчна количка.
Отидохме в спалнята на втория етаж и той измъкна куфара си.
– Ще получа ли обяснение най-накрая или? – казах отегчено.
Той зарови из нещата в куфара и накрая ми подаде една избеляла снимка. Спомних си я, вече я бях виждала. На нея имаше плаж и море.
– Добре, и?
– Спомних си момента, когато заснех снимката! Като заговори за морета и плаване и спомена ми изскочи в съзнанието! – тържествено каза Сън.
– Добре, и?
През лицето му мина сянка, но продължи:
– Споменът не е особено хубав, както си е традицията. Седях на ръба на морето и го снимах с моментният фотоапарат, който намерихме в куфара. А до мен на пясъка бях оставил същия този куфар.
– Аха, добре, и?
Май го ядосвах с тия досадни реплики, ама той пък нищо важно не казваше!
– Иии – натърти той – Много добре си спомням какво чувствах тогава! Първо, целият спектър на гадните чувства като вина, тъга и отчаяние… Гледах с яд и омраза ширналото се море и плискащите вълни, толкова гадно красива гледка в млечносиньо и златно и знаех, че нещата са се объркали ужасно. И че вината е само моя. Но после си грабнах куфара и тръгнах към гората зад плажа. И колкото повече се приближавах към нея толкова повече ми олекваше. Едно такова топло и приятно чувство, напълно забравено, се намести в гърдите ми. Малко като усещането, когато след дълго изнурително пътуване се прибираш вкъщи най-накрая.
– Оо…
– Спомняш ли си какво ми каза, когато за пръв път видя тази снимка?
Аз напънах сивите клетки.
– Ъъм, че сигурно си бил на далечно пътешествие и си се прибирал от него, когато си си загубил паметта?
– Именно. Уцелила си в десетката! Този спомен изяснява всичко!
– Ооосвен как точно си си изгубил паметта и кой си всъщност, и защо животът ти преди това е бил толкова гаден… – понякога съм много нетактична, признавам.
– Да, но вече знаем основното!
Той отиде до прозорците и хубаво дръпна завесите, така че лъчите започнаха да се изливат вътре, като блестящо наводнение. Той гледаше умилен навън.
– Това тук е домът ми! Наистина съм си вкъщи!
После се обърна пак към мен, и ме погледна изпитателно. Някакво колебание се четеше в очите му. Но това беше за секунди и после невинно се ухили.
– Хайде да ходим да хапнем нещо! Винаги огладнявам като открием нова информация!
Последвах го надолу, но не спираше да ме гложди странният му поглед отпреди малко. Сякаш се чудеше дали да ми каже нещо и после реши, че не трябва. Защо ще укрива информация? И то от мен! Единственият човек, който може да му помогне! Но нямаше смисъл да го питам, само щеше да отрече…
Докато Сън правеше палачинки, реших да се опитам с хитрост да разбера и само го подпитвах разни неща.
– Значи гората, която е била при плажа, всъщност е гората тук?
– Да, абсолютно съм сигурен.
– Следователно плажът е някъде тук? И можем да стигнем до него?
Той се позабави с отговора.
– Ами да, може би… Оу, тая палачинка стана грозна! Нищо, аз ще я изям!
– Чакай, защо може би? Щом е тази гора, плажът със сигурност е тук!
– Да де, да. Но нали знаеш как гората не ни пуска… Затова сигурно няма как да го открием.
– Според мен трябва да го потърсим! Възможно е като отидем там да си спомниш къде точно си ходил преди да се прибереш!
– Където и да съм бил, не ми е харесало! – сопна се той – Честно да си кажа, няма защо да си го спомням! Чувствах се отвратително тогава! Сега съм си вкъщи и ми е много по-добре!
– И все пак след пътешествието си си загубил спомените! Според мен е важно да отидем и да…
– Не, важното е тук! – отсече той – Няма да търся онзи гаден плаж! Щом съм му обърнал гръб веднъж, значи е имало причина!
Той ми тръсна една купчина палачинки в чинията.
– Каквото и да има отвъд морето, не искам да го намирам. Домът ми е тук.
Натъпках си една палачинка в устата, за да спра напиращите думи. Нещо не беше наред за пореден път и Сън както винаги бягаше от проблема! Мислех, че вече се е научил след всичко, дето открихме! Щом някое място или предмет са му неприятни, то сто процента те са важни! И в живота е така. Нещата, от които бягаш, често са тези, в които е ключът към щастието ти. Налапах още една палачинка. Ако сега му кажех тези неща, щеше ужасно да се нацупи и пак да се скараме… Един конфликт на посещение ми стигаше, много мерси!
– Виждам, че палачинките ти харесват! – отбеляза той доволно – Чакай, ще ти дам и сладкото!
– Добре…
Посегнах към чашата с вода и видях как ръката ми бавно ставаше прозрачна.
– Сън! Отивам за секунда да си напудря носа!
– Хубаво.
Добре, че беше зает да рови в шкафа и не ме видя как излязох.
Затичах се към горния етаж. Ще ме попитате какво се разбързах толкова. Ами шантавият ми мозък беше направил някаква странна връзка между две неща. Едното беше плочата, на която Сън пееше, или по-точно обложката й. А другото беше изказването на Сън за гледката от плажа.
Как била „красива гледка в млечносиньо и златно”. Изумяващо е как обикновено хич не помня какво ми говорят хората и в същото време някакви техни фрази ми се врязват неизличимо в паметта.
Запъхтяно влязох във всекидневната и грабнах плочата с почти невидимата си ръка. Сега, когато знаех какво е, го видях. Златните плетеници по обложката бяха вълни. Златиста пяна на фона на млечносиньо море… Едвам успях да пусна плочата – пръстите ми вече минаваха през предметите. Гласът на Сън изпълни тихата стая и моя вцепенен ум.
Събудих се от ярката светлина. Слънцето безцеремонно ми блестеше в очите. Дотук с приятните облачни дни… И все пак беше хубаво да усещаш как слабото утринно слънце те облива… Явно бе доста рано, защото никакъв шум не се чуваше отвън. Но в главата ми звучеше нещо. Куплети от любимото ми стихотворение.

Минава лятото, а аз
усещам дъх на сняг и зима.
И пита звънналия глас:
Ти сън ли си, или те има?…

Земя със слънце, с топъл юг,
с история неумолима,
аз питам себе си оттук
дали си сън, или те има…

Побиха ме тръпки, въпреки меката топлина около мен.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s