Първият от много скапани следобеди

d39cf351ad1dd878489axxx99c0511c0963
мразя се, че го написах това Т.т  трябва да наема някой да ме удря през лицето всеки път като се изкуша да започна да пиша нова история…И да ми казва”цвети,шматка такава, първо довърши стоте други напълно идентични истории, които имаш!!”

Тъкмо привършвах втората топка от ужасния си сладолед и апатично облизвах лъжичката, когато забелязах заплашително черните облаци на хоризонта. Кафенето имаше френски прозорци и те прекрасно разкриваха ужаса, който се приближаваше тихо към нас. Естествено никой в кафето не забелязваше – младите се целуваха, старите мърмореха, а най-старите се усмихваха щастливо, защото бяха друсани с лекарства. Моят зорък поглед обаче веднага предвиди опасността и особено след като видях, че съм си забравил чадъра, пляснах една банкнота на масата и изхвърчах навън като тапа от бутилка. Къщата ми беше чак в края на градчето, така че трябваше да тичам, ако исках да се прибера във вид, различен от типичния за мокрите кокошки.
Бях изминал точно една пресечка, когато на небето му писна само да изглежда сякаш аха! и ще се излее потоп и започна просто да излива въпросния потоп. Подпалих подметките, но беше ясно, че няма да ми се размине. На всичкото отгоре започна да святка, да бучи, да мучи и всичко останало. Та както си търчах в пълен ужас и умопомрачение не можах да не забележа, че хората, които подминавах с бясна скорост, изобщо не тичаха за живота си. Даже ми се стори, че спокойно се разхождаха и с известно задоволство гледаха небето. Това беше повече от странно, но част от моята житейска философия беше да не се опитвам да разбера другите. Никой никога не разбираше мен, така че нещата ми се струваха честни. Вече бях подминал центъра и никъде не се виждаха хора, когато се блъснах в някого. Така силно се забих във въпросната персона, че ченето ми изтрака и ушите ми изпискаха. Жертвата на скоростта ми се оказа млада жена, която ме изгледа толкова кисело и недоволно, че чак тръпки ме побиха.
– Закъде сте се разбързали така, за бога! Щяхте де ме размажете като масло на филийка! – вбесено каза тя.
В същия момент точно над главите ни се изви ярко розова мълния и адски тътен раздра въздуха. Аз подскочих уплашено и тя изглежда се изненада от това.
– Бурята! Бягам! – едва успях да изпелтеча аз.
Едната й вежда се вдигна много много високо, а другата се изви като побесняла гъсеница.
– Бурята ли?
– Да, бурята! Искам да се прибера! Извинете, че ви бутнах!
Ужасния вятър заглушаваше думите ми, но тя изглежда ме чуваше прекрасно.
– Вие виждате бурята значи?
Сега моите вежди се извиха.
– Естествено, че я виждам! – сприхаво казах – Даже я и усещам! Мокър съм като русалка!
– Много интересно – пророни жената, извади едно малко тефтерче и представете си, започна да записва нещо.
В този момент окончателно дигнах ръце от света. Това беше прекалено!
– Е, довиждане! – казах аз и се обърнах с намерението да подновя бясното си бягство.
– Един момент, моля!
– Какво!
Тя извади от чантата си едно малко розово шишенце парфюм и безцеремонно ме пръсна в лицето. Тъпата течност ми влезе в носа и понеже миришеше на нещо средно между мокро куче и развалени яйца аз се задавих и започнах да кашлям неудържимо. Когато най-накрая успях да си поема дъх и да отворя очи обстановката коренно се беше променила. Около мен цареше идиличен летен следобед, птичките църцореха в дърветата, а младата дама срещу мен ме изучаваше с поглед.
– Какво беше това? Какво стана? – объкрано попитах.
– Ние двамата с вас трябва много сериозно да си поговорим. – каза жената с убийствено сериозен глас – И имайте предвид, че всяка ваша дума може да бъде използвана срещу вас в съда.
– Какъв съд? За какво говорите!
– Близо ли живеете? Този разговор не е за улицата.
Аз я изгледах вбесено. Хората в днешно време са отвратително нахални.
– Не знам за какво говорите и нямам никакво намерение да ви каня у нас!
Врътнах се на пети и надменно започнах да се отдалечавам. Точно в този миг почувствах леко бодване в тила и изпаднах в несвяст.
Събудих се на дивана в хола си. На канапето срещу мен седеше оная гнусна госпожица дето бутнах и пиеше лимонада от моята любима чаша.
– О, свестихте се най-накрая… – с лека досада каза тя.
Аз понечих да скоча на крака, но се оказа, че почти не мога да мърдам тялото си. Опитах се да се надигна, но крайниците ми тежаха като олово.
Жената отново извади проклетото си тефтерче и ме погледна очаквателно.
– Е, какво знаете за случая? Кой направи бурята?
– За какво говорите за бога! Какъв е целият този цирк!
Вече наистина не издържах! Щях да си загубя здравия разум, ако веднага не получех обяснения!
– На какво прилича това! Вие ли ме парализирахте? – продължих да вдигам пушек аз.
Тя пусна една малка злобна усмивчица.
– Да, аз ви парализирах. Също така аз ви донесох до тук. Бих ви посъветвала да намалите приема на сладолед в бъдеще.
Тая вече окончателно беше минала всякакви граници на приличието.
– Не знам каква сте вие и какъв ви е проблемът, но няма да търпя повече това ужасно унижение и ви предупреждавам…
Жената обаче изобщо не ме слушаше. Отново беше забила нос в тефтерчето, но този път явно четеше нещо.
– Алтимир Дъбравски, трийсет годишен, неженен, писател и преводач. Няма никакви специални умения или заслуги. Напълно чисто земно и вселенско досие. Не е пътувал извън Земята.
Точно щях да я питам какви са тия глупости дето дудне и откъде знае кой съм и на колко съм години, когато тя вдигна поглед и го заби като игла в мен.
– Това, на което станахте свидетел, беше магическа буря от трета степен. Обикновените хора не я виждат. Тези бурии не се появяват от само себе си – те са изкуствено създадени. Вие я видяхте и много държа да разбера как точно успяхте, ако сте отегчителния и неспециален човек, който досието ви описва.
Първо някакви си вселенски досиета, сега магически бурии… Може би бях паднал докато тичах към къщи и сега халюцинирах разни дивотии.
– Мисля, че пропуснах да ви се представя. – каза тя с тон, който изобщо не беше извинителен – Аз съм Велай Сихав от Вселенските тайни служби.
И тя извади от чантата си някакъв плосък кръгъл предмет.
– Ето го баджът ми, ако се съмнявате, че казвам истината.
Изведнъж парализата ми изчезна и аз успях да взема предмета, който тя ми подаде. Представляваше нещо като огледало, в което е настъпило нощ. Въпреки че беше колкото дланта ми и беше съвсем тъничко това проклето нещо имаше дълбочина, а тъмнината в него се диплеше по много притеснителен начин. Гледах го само няколко секунди и започна да ми прималява, а ушите ми заглъхнаха.
– Не ви съветвам да се взирате много. Може да ви експлодира главата.
И тя си го взе.
– Какво по дяволите беше това?!
– Нали ви казах – баджът ми. Това удостоверява, че съм член на Службите.
– Баджовете, които аз съм виждал, не могат да ти взривят главата!
Тя ми се усмихна с малките си бели зъбчета.
– Това е, защото не са направени от черна матеря.
– Моля? Ама вие си ги говорите каквито поискате…
Така наречената Велай стана права и каза:
– Достатъчно раздумки, господин Дъбравски. Ще се наложи да ме придружите до Централата, за да ви тестваме и разпитаме. Къщата ви през това време ще бъде обискирана. Магическите бурии са много опасно и крайно нелегално нещо, така че всичко, което можем да открием по случая ще е от полза.
Тая очевидно беше пълна ненормалница, но знаеше как да парализира хора, което ме поставяше в неудобна позиция.
– Някой трябва да храни котката, ако ще ме няма по-дълго от ден… – промърморих.
– Може да си вземете котката с вас. – махна с ръка тя – Само я дръжте при себе си, че някои колеги имат навика да изпепеляват с поглед каквото не им харесва.
Аз я зяпнах дебилно. Котката явно беше чула, че говоря за нея, защото се домъкна и се размаза в скута ми. Цялата тая работа не ми харесваше и реших, че трябва да си кажа какво ми е на сърцето.
– Много съм объркан и май вдигам кръвно. – оповестих простичко.
Жената отново ми се усмихна блестящо и студено.
– Господин Дъбравски, ако се окажете това, което мисля, че сте, животът ви отсега нататък ще е много стресиращ. По-добре свиквайте.
Тогава тя щракна и аз изгубих съзнание. Между другото котката също изгуби съзнание. Голяма каша…

Advertisements

4 thoughts on “Първият от много скапани следобеди

  1. Любител says:

    Ооо, зaпочвa много вълнувaщо! Историятa е якa кaто всичите ти други. Когa ще я имaме цялaтa?
    Обожaвaм нaчинa, по който си служиш с думите!

  2. Доволен says:

    Много хубав разказ, пак си го препрочетох. Поздрави и много красива пролет ти желая! И наистина не е лошо да имат продължение тия истории, че зарибяват и после те оставят така в очакване….

    • Tsveti Tsolova says:

      Ако можех, щях да допиша всичко, което съм започнала, ама няма как :ДД Съобразявам се с изтрещялата ми муза! И от мен пожелания за една прекрасна пролет! ^^

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s