Едно далечно лято (9)

tumblr_mssqxzgbsz1so3m12o1_500

животински истории

Следващите два дни бях на гости на роднини и не си спах в собственото легло, което малко ми набърка съня, защото пружините ме ръчкаха в ребрата, а възглавницата беше много твърда. Затова бях безкрайно благодарна и щастлива, когато на третия ден се мушнах сред познатите ми завивки и положих морната си китарка на меката възглавница.
Сънищата ми както винаги бяха пълни глупости – първо черпех някакви мечки с торта, а после летях с космически кораб направен от банани. Но както въртях банановото кормило, изведнъж се сетих за Сън. Горкият, колко време ли беше седял сам! В отговор на желанието ми космическият кораб се пръсна на парчета и аз останах да се рея в студения тъмен космос. Всъщност нямаше как да е космос, защото нямаше никакви звезди. Пък и не експлодирах от вакуума… Много добре знаех къде съм и започнах да се оглеждам за познатия светъл процеп. Не след дълго той изникна пред мен. Този път бях съвсем сигурна, че се е смалил. Вдигнах рамене и скочих.
Приземих се сред това, което поетите наричат „китна пролет”. В градината буквално не можеше да се мине от цветя, а тревата беше изумрудено зелена. Дърветата се бяха разлистили като за последно и слънчицето закачливо надничаше през листата им. Наистина всичко беше много красиво и аз започнах да обикалям насам-натам и да попивам гледки и мирис на цветя. Заварих Сън да подрежда една маса точно до насажденията с розите.
– О, чай и кекс ли виждам? – казах аз вместо поздрав – Да не би да знаеше, че ще дойда?
– Надявах се! – усмихна се той и ми подаде чаша.
– Направо не мога да позная градината! Никога не съм я виждала в избуял вид!
– Аз също. Прелестна е, нали!
– О, да! Бих си продала душата да имам и аз такава…
Сън се изсмя.
– Чак пък толкова…
– А, живей ти в апартамент на шестия етаж в София и гледай всеки ден само бетон, пък да видим какво ще кажеш!
Той повдигна вежди.
– Нямаш ли някое село, на което да ходиш?
– Всъщност не особено, защото семейството ми си е от София. Имам едно село де, но то е много далече и почти не ходим.
– Ясно.
Реших да сменя темата, че не ми се говореше за тъпия ми живот горе.
– Нещо интересно да е ставало докато ме нямаше? – попитах с пълна с кекс уста.
– Не. Или поне нищо от значение…
Стрелнах го с очи.
– Как така?
– Просто нищо важно не е ставало. И нищо особено вълнуващо.
Какви бяха тия недомлъвки сега!
– Значи има нещо все пак?
Той бавно отпи от чая, като се надяваше да приема мълчанието за отговор, но аз чаках настоятелно.
– Е?
– Не, нищо наистина! – каза той почти отбранително – Само последните дни сънувам някакви работи…
„Сън сънува сън” помислих си и ми стана смешно.
– Много обичам да ми разказват сънища! Сподели! – подканих го аз.
Той задъвка едно парче кекс с видимо старание. Накрая преглътна и каза:
– Ами то даже не е сън. Само глас.
Това вече звучеше интригуващо.
– Точно преди да се събудя, чувам един глас. И вече няколко дни все същото.
Той се умълча.
– И какво ти казва? Хайде, изплюй камъчето!
Сън въздъхна и започна нервно да бърка чая.
– Говори разни странни неща. Честно да си кажа, не ги разбирам…
– Какво например? Ох, с ченгели ли да ти вадя думите от устата!
– Не, просто не знам как да ти го опиша! Гласът ме юрка, ако така мога да се изразя.
Аз зяпнах.
– Юрка те?
– Да. Подканя ме. Казва ми неща от рода на „Хайде! Побързай! Трябва да го направиш!”
Съвсем се ошашавих.
– Що за глупост! Поне да ти каже какво да правиш!
– Това е само сън! – бързо каза той – Не мисля, че има някакво специално значение! Просто го споменавам, защото ме пита за нещо интересно.
Замислено залочих третата си чаша чай. Едно беше сигурно – тук нищо не беше случайно…
– Значи казваш, че го чуваш точно преди да се събудиш?
– Да, когато съм в просъница и даже виждам през клепачите си как грее слънцето…
– Странно защо тогава точно…
– Ако не знаех, че съм съвсем сам, бих казал, че наистина чувам гласа. Много е ясен и звучи точно до ухото ми…
Рязко оставих чашата си на масата.
– Това съвсем променя нещата! Трябваше да започнеш с тази информация!
Той ме изгледа изненадано.
– Ама няма как да чувам някой наистина! Тук съм само аз! Пък и веднага след това се будя и няма никого. Щях да чуя, ако някой стъпва до леглото…
И все пак не бях съвсем убедена.
– Тая работа е подозрителна! Щом вече няколко дни става…
– И всеки ден става все по-настоятелен… Днес даже ми се примоли. – измънка Сън под носа си.
Колкото и да ме привличаше кекса, аз решително станах от масата.
– Искам да огледам спалнята! Може да открием нещо!
Той с нежелание се помъкна с мен.
– Ох, не трябваше да ти казвам. Това наистина не е важно според мен.
– Да бе, не било важно! Чуваш гласове, за бога!
– Нали ти казах, че е само сън! Нищо сериозно!
– Аз да проверя…
Влязохме в стаята му. Вперих очи в огромното легло.
– От коя страна спиш?
– От тази тук.
И той посочи дясната откъм прозореца. Наведох се да огледам „местопрестъплението”. Прозорецът беше открехнат и аз попитах:
– Оставяш ли го отворен през нощта?
– Да, понеже вече е доста топло и става задушно…
– Хмм…
– Но не мисля, че някой може да се покатери отвън. Даже улук няма!
Аз надникнах през прозореца.
– Да, прав си… Я, какво е това?
– Кое?
– Леко да не го духнеш!
Аз разтворих длан и му показах едно миниатюрно черно перце.
– Беше отвън на перваза. – поясних.
Сън го гледаше хипнотизирано.
– Но тук няма птици! – ахна той – Няма никакви животни!
– Явно има и съвсем свободно си кацат наоколо…
– Ама как! Аз не съм виждал ни една!
– Сигурно се крият!
– Защо да го правят? Пък и те са птици, нямат никакъв мозък, че да го правят нарочно!
Вдигнах рамене.
– Чудовищата тук мислят и говорят без проблеми, така че не виждам какво спира птиците!
Сън разглеждаже красивото перце на слънчевата светлина.
– Слушай сега какво ще направиш! – казах му – Утре като чуеш гласа да ти говори, скачаш рязко и затваряш прозореца! Ако наистина е пиле и влиза вътре да ти говори на ушенце, ще го хванеш така!
Той преглътна и кимна. Все едно му бях поверила някаква вълнуваща тайна мисия… Потупах го окуражително по рамото.
– Спокойно, ще се справиш!
– Да… Хей, чу ли това?
Аз наострих уши. Отдолу долиташе някаква глъчка. И двамата се надвесихме през прозореца. В градината имаше няколко от чудовищата и обсъждаха нещо на висок глас.
– О, появиха се най-накрая! – зарадва се Сън – Защото времето се затопли!
И той заприпка надолу да ги посрещне. Аз го последвах.
Бяха три. Първите две ги знаех – Клара, тарантулата, и Рори, пухкавото пандесто нещо. Третото приличаше на голяма сврака, но имаше и крака и ръце освен крилете. Доста притеснително изглеждаше. Добре, че беше ден, щото чудовищата са си чудовища…
– Здравейте, здравейте! – поздрави ги Сън – Какво ви води насам?
Зловещото пиле изграчи и после проговори с пресипнал глас:
– Гриз ни изпраща. Утре ще празнуваме идването на пролетта и те каним на веселбата. Естествено, ако решиш да дойдеш, трябва да донесеш нещо за плюскане!
– Имаме списък всъщност! – обади се Клара и после бързо добави – Ако решиш да идваш де!
Беше съвсем очевидно, че го канят именно за да донесе ядене, но Сън изглеждаше много щастлив и поласкан.
– О, с удоволствие ще дойда!
– Носим ти съставките в такъв случай! – услужливо каза Клара – Да знаеш, голяма мъка е да прави човек глазура на торти, когато няма пръсти…
И започнаха да му обясняват какво точно искат. Аз учтиво се дръпнах настрани и уж заразглеждах някакви цветя. Поканата доста красноречиво беше само към Сън. Гриз явно още не ме харесваше… Почувствах някакво боцване в гърба. Обърнах се и видях, че Рори седеше зад мен в притеснително разтеглена усмивка. Много зъби, много нещо…
– О, ъм, здрасти Рори… – поздравих го.
Той притеснено погледна зад рамо към другите. Те разпалено спореха дали да има какао в блата на тортата. Очевидно някой си Балтимор бил алергичен към него. Рори се наведе и ми зашепна разбързано:
– Те и без това вече едвам се сдържат да не се покажат! Просто трябва да ги подмамите! Направете морковен кекс и го оставете някъде на видно място в градината! После трябва да ги изнудите да ви дадат в замяна нещо!
И ми натика една торба в ръцете. Точно навреме, защото другите май се разбраха за поръчките. Рори ми намигна и бързо се върна при останалите.
– Хубаво, пет часа утре, нали? Ще бъда там! – каза им Сън и чудовищата с бодра крачка се отправиха към гората.
Той се обърна към мен.
– Оставили са съставките на верандата. Между другото, може би ще трябва да ми помогнеш с тортата, че не съм много добър в глазурите… – той забеляза товара ми – Каква е тая торба, дето носиш?
– Рори ми я даде.
Отворих я и двамата видяхме, че е пълна с моркови.
– Не споменаха нищо за моркови. – отбеляза Сън.
– Не, Рори ми я даде тайно! Всъщност каза ми някакви много странни неща!
Сън ме погледна въпросително.
– Какво точно?
– Каза да направим морковен кекс и да го оставим в градината, защото имало някакви, които искали да се покажат и само чакали случай! И после да им поискаме нещо в замяна за кекса… – заобяснявах объркано.
Той ме слушаше невярващо.
– Ама чакай! Кои са тези? Някои от чудовищата ли?
– Не, не мисля. Явно някакви други същества.
Сън погледна към гората, където групата се беше загубила.
– Но защо не ми го каза на мен? И защо тайно от другите?
– Нямам представа….
– Морковен кекс, значи? – каза той замислено – Тука всички са готови да си продадат душата за нещо сладко…
Засмях се.
– Давай да го направим тогава! Искам да видя кой е толкова вманиачен по морковите!
Заловихме се на работа в кухнята и не след дълго два кръгли симпатични кекса с моркови бяха готови и изпускаха апетитен аромат.
– И сега какво? – попита Сън.
– Трябва да ги сложим в градината, така каза Рори.
Върнахме се навън и ги поставихме на полянката пред верандата.
– Дай да се скрием зад чемширите! – предложих, той кимна и се шмугнахме в храстите.
Седяхме сгушени един до друг и съсредоточено гледахме кексовете.
– Ох, чак на мен ми се доядоха! – промърморих недоволно – Не трябваше да оставяме и двата!
– Ауч! Някаква пръчка ми боде врата…
Чакахме и чакахме, но никакво раздвижване по бойното поле. Слънцето вече залязваше и красиви розови облачета се заклатушкаха над гората.
– Май Рори е говорил глупости… – казах аз, но Сън ми запуши устата припряно.
– Шшшт! – изсъска – Слушай!
Наострих уши. Малки топуркащи стъпки и шушкане из тревата и храстите. Изведнъж се появи раздвижване около кексовете и като по команда до тях изскочи една огромна тумба зайци.
Аз гледах втрещено и като обърнах очи към Сън видях, че и той е не по-малко изумен. Понеже още ми притискаше устата, аз го сръчках в ребрата да ме пусне.
– Ох, да, извинявай! – изшушка.
– Хайде! Трябва да ги сгащим! Иначе ще изядат всичко на аванта!
Той кимна.
– Добре, на три! Едно, две…
Не дочах до три и изкочих с боен вик. Сън ме последва, но без варварски крясък. Някои хора просто не могат да се забавляват!
Животните се опулиха и щяха да напълнят гащите, ако имаха такива. Ако държите да съм напълно честна, някои от тях имаха дрешки като елечета например, но никакви гащи. Не бях съвсем сигурна какво трябва да им кажем, затова просто извиках:
– Ха! Хванахме ви!
Те само ни гледаха изцъклено.
– Ем, май са в шок. Може да спреш да викаш.
– О. Добре.
Сън се прокашля.
– Добър ви ден. Виждам, че нашите кексове ви харесват.
Групичката колебливо закима.
– Сколонни сме да ви ги дадем…
Зайците почти си откачиха главите от кимане.
– Но трябва да ни дадете нещо в замяна.
Сън погледна за потвърждение към мен.
– Да! – подкрепих го – Дайте ни нещо, което има стойност за нас! Никви зелета и други зарзавати!
Животинките започнаха да си разменят притеснени погледи. Накрая едно, което беше снежно бяло и по-голямо от другите, кимна властно. Също така имаше пенсие и черно елече. Заешка аристокрация? Две кафяви зайчета се юрнаха към гората.
– Къде тръгнаха? Да донесат нещо ли? – попита Сън.
Белият заек кимна.
– Не можете ли да говорите? – попитах аз заешкото стадо.
Те поклатиха глави.
– Горките пухкавелчета! – умилих се аз.
Заекът шеф ме изгледа много, много начумерено.
– Оу, извинявайте, сър. – казах шеговито – Нямах вас предвид.
Той надменно ми обърна гръб и пухкавата му опашчица се показа.
– Оо, толкова сладичко изглеждаа… – прошушнах на Сън – Искам да го грабна и да го нагушкам!
Кафявите зайци се зададоха откъм гората. Мъкнеха задружно някаква тетрадка. Оставиха ни я почтително в краката и се отдръпнаха. Сън я вдигна и я разлисти. Лицето му уж си остана същото, но аз забелязах как леко се вдърви. Затвори тетрадката и спокойно каза:
– Е, благодарим много. Можете да вземете кексовете сега.
Зайците заподскачаха радостно и помъкнаха храната.
– Ей, и да върнете чиниите после! – викнах подир тях.
После се извърнах към Сън, но той вече крачеше към къщата. Във вечерната дрезгавина очертанията на нещата се губеха и нощта поглъщаше последните светлинки на запад.
– Сън, чакай ме!
Двамата влязохме през френските прозорци в хола. Сън запали една от настолните лампи и се отпусна в едно кресло. Аз се бухнах в това срещу него и забърборих:
– Главатарят на зайците не ти ли се стори познат? Едно към едно е с картинката върху пастата ти за зъби!
Забелязах, че той не ме слушаше. Очите му гледаха празно в новата придобивка. Аз се прокашлях многозначително и попитах:
– Какво има в тетрадката? Кажи сега!
Тя лежеше затворена в скута му. Сън каза, без да ме поглежда:
– Само драсканици. Нищо важно.
– Все нещо има! Дай да я видя! – и прогегнах ръка да я взема.
Той прехапа устни и стисна тетрадката здраво. Ръката ми висеше празна във въздуха.
– Сън?
– Не мога да ти я дам – каза той задавено.
– Моля? Защо?
– Не ме питай! Просто не мога!
Продължаваше да не ме гледа в очите, което допълнително ме ядоса.
– Какво толкова има вътре, че да не мога да го видя?!
– Нищо! Не е нищо, което е от значение! Повярвай ми!
– Тогава ми кажи какво е!
– Не искам! Това е лично!
Аз останах с отворена уста. Признавам, че всеки има право да не споделя лични неща, ама това беше Сън! Той…ами той нямаше живот изобщо!
– Значи е нещо като дневник? – попитах като се опитах да не звуча ужасно ядосано.
– Да, нещо такова…
– Аз съм ти чела дневника тук, не знам дали помниш… – казах язвително – Ако тоя е същия, не виждам какво толкова има да криеш!
– Ох, просто остави! – гласът му гневно изплющя – Не може винаги да става твоето! Не искам да го показвам и точка!
С мъка преглътнах няколко цветисти неща, които смятах да му кажа. Неблагодарно прасе! Взехме тетрадката само благодарение на моите кексове!
– Хубаво! – казах студено и станах – Стой си тука и си чети тъпите тайни дневници!
И излязох обратно в градината. Напосоки тръгнах нанякъде като под нос сипех огън и жупел.
– Не стига, че си прекарвам хубавото време за сън тук, вместо да си вея гащите на някое по-приятно място! Само готвя като роб и се скъсвам да разследвам и помагам! И какво накрая? Сори, няма да видиш това интересно нещо! – гърголех без да спирам.
Бях навлязла без да се усетя в гората и най-накрая набих спирачки. Зачудих се защо изобщо бях излязла навън. Да се събудя ли имах намерение? Поседнах на един пън и заех поза „Мислителят” на Роден. Пелената на гневът ми се беше вдигнала и аз с горчивина осъзнах, че се бях държала като малко дете. Точно това, в което укорявах Сън. Появява се конфликт и просто бягам. Значи и аз бях същата като него… Въздъхнах. Не сме ли всички?
Май наистина беше време да се будя. Около мен беше пълна тъмница, но можех да видя, че дърветата бяха много нагъсто, а клоните им формираха плътно покривало над мен. Ако смятах да отлетя оттук, трябваше да изляза на открито… Тръгнах обратно към къщата. Всъщност щях да се събудя където и да бях, но не ми се седеше в тая зловеща гора. Не че имаше нещо опасно в нея, но горите винаги са страшни… Вървях и вървях, обаче къщата не се показваше. Сърцето ми се разтупка силно. Тъпата гора реши да ми прави номера сега! Бях сигурна, че вървя в правилната посока! Ненадейно изскочих на някаква обширна поляна. Тук лъчите на луната грееха свободно и пред очите ми се разкри нещо, спиращо дъха. Поляната беше изпълнена с големи цветя, подобни на камелии, които светеха и леко се поклащаха от ветреца. А навсякъде около тях летяха тумбести светулки, големи колкото ръката ми, които носеха малки кофички. Добре, това с кофичките малко не се връзваше на общата магична атмосфера, но пак се почувствах като в прекрасен сън. Ох, да де, аз си бях… Както и да е, разбрахте ми мисълта!
Аз запристъпях сред цветята, а буболечките изобщо не ми обръщаха внимание. Спомних си как нещо ме бе заслепило, когато ме хванаха чудовищата и даже бях видяла малка кофичка. Ето какво било! Засмях се и седнах сред щуращите се светлинки. Точно до лакътя ми една сръчно береше тичинковите дръжки на цветето. Аз я боцнах закачливо и тя се обърна към мен. Протегнах ръка и тя кацна на нея. Сега можах да ги огледам по-добре и трябва да кажа, че природата тук имаше много комични представи за нещата. Светулката беше като балонче с четири къси крачета, но две смешно дълги пипала, а крилцата й бяха несъръзмерно малки за тялото и се движеха бързо като на колибри. Тя ме гледаше добродушно или поне така ми се струваше.
В нощната тишина изведнъж се разнесе глас.
– Ееем! Къде си?
Сън изскочи на поляната задъхан.
– Ееем!
Светулките явно не бяха фенове на силните звуци и всички се стрелнаха към небето. Макар че по-правилно е да кажа „отправиха се с умерена скорост”, защото тия крила наистина им бяха малки.
– Тук съм!
Той проследи гласа ми и най-после ме видя. Аз станах и се запътих към него. Пресрещнахме се на средата и спряхме неловко.
– Егати дебелите светулки! – каза той и сръчка една, чиято кофичка явно й тежеше и летеше непохватно до главата му.
Двамата се засмяхме. Горките неща още не можеха да се изнесат като хората и летяха объркано наоколо.
– Не са дебели, просто са кръгли! – защитих ги аз.
Явно вече ни бяха свикнали, защото лениво започнаха да се връщат по цветята. Гледахме ги как се туткат и мълчахме. Аз поне ги гледах, Сън май се беше втренчил в мен.
– Ставаш прозрачна… – каза той.
– Аа, да, време е сигурно.
По някаква причина хич не исках да го погледна в лицето, затова съсредоточено зяпах навсякъде, но не там.
– Ем?
Усетих как ръката му минава през моята.
– Не ми се сърди, моля те. Ще чуеш какво има в тетрадката. Само…ми дай време.
Щях да чуя… Думите му звъннаха в главата ми. Още когато бе разтворил тетрадката на поляната, бях успяла да хвърля един поглед, но драскулките бяха неразчетими… Сега разбрах защо. Бяха ноти, а не букви.
Погледнах го, но той вече не ме виждаше.
Събудих се, а навън още беше нощ. Луната надничаше през прозорците и аз се зачудих какво бях сънувала, та имах такива пеперуди в корема.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s