Едно далечно лято (10)

tumblr_mlfhuk2OjjZb1r3pp0ho1_500

ключът

На другия ден си легнах рано-рано, защото нещо главата ме болеше. И отново познатата история. Тъмно, и в тъмното светла дупка. Вече беше голяма само метър на метър измерена на око. Действително се смаляваше и то все по-бързо. Изведнъж осъзнах, че това май беше проблем. Не бях съвсем сигурна, но ако процепът се затвореше, може би нямаше да мога да ходя повече при Сън…
Когато се приземих долу, той точно излизаше от входната врата.
– Видях те от прозореца. – каза задъхано.
Беше още по пижама, а косата му беше по-рошава от обикновено. Което значи ужасяващо рошава.
– Да не си се бил с диви животни? – подхвърлих шеговито, но на него явно не му беше до такива неща сега.
– Идвай бързо горе! Хванах онова пиле току-що!
– Наистина?
Двамата забързахме към втория етаж. Сън внимателно отвори вратата и се шмугнахме вътре.
– Ей го там! – той посочи нощното шкафче, където едно синигерче беше кацнало.
Хич не се изплаши като ни видя. Хвърли ни само един примирен поглед и това беше.
– Принципно като заловиш някоя птица, тя лети като полудяла и се блъска в стъклата… – прошушнах аз.
– Мда, обаче тази има папийонка и бомбе.
Ние отидохме до нея.
– Пробва ли се да я заговориш? – попитах.
– О, да! Мълчи си като пукел! Ама знае да ми говори в ухото! – изръмжа Сън.
Пилето зяпаше през прозореца. Сън клекна до него.
– Виж кво, пиле такова, започвай да говориш, иначе ще се простиш и с папийонката и с цялата ти перушина!
– Стига Сън! Горкото не е убило никой, че да го разпитваш като полицай в ареста!
– А, значи ти ще си доброто ченге! – заяде се той – Хубаво, да видим ти какво ще измъкнеш от него!
– Добре, помести се!
Сън се дръпна и отиде до гардероба да се преоблече. Аз погледнах пилето. Не изглеждаше злонамерено. Имам предвид – тук даже чудовищата бяха добри, та това ли пиле щеше да е лошо…
– Какъв е проблемът? – прошепнах му – Защо не говориш?
За моя най-голяма изненада то посочи Сън с крилце и после вратата.
– Искаш Сън да се махне? Не можеш да говориш пред него?
То кимна.
– Сън? – повиках го.
– Да?
Обърнах се към него. Вече се беше привел във вид малко.
– Май знам какъв е проблемът. Горкото животно е съвсем изнемощяло, затова не може да говори! Отиди моля те да му донесеш вода и свежа тревица!
Сън ме погледна подозрително.
– На мен съвсем енергично ми изглежда.
– Не, не, аз разбирам от животни! Краката му треперят! Гладно е!
Явно го убедих, защото тръгна към вратата.
– Добре. Сигурна ли си, че ядат трева?
– Да, може и за семена да огледаш из градината!
– Сега е пролет, какви семена… И мога да се закълна, че синигерите не ядат трева… – промърмори той, но излезе все пак.
Въздъхнах облекчено и както ми се стори – пилето също.
– Е? Ще говориш ли сега или? – казах му.
– Трябва да обещаеш, че няма да му кажеш нищо! – изписука то – Той не трябва да знае!
– Не трябва да знае какво?
Бях седнала на леглото и пилето подхвръкна на коляното ми. Изглеждаше много притеснено.
– Ох, наистина не трябва да издавам нищо! Даже на теб! На всички ни е забранено да говорим!
Намръщих се.
– Кои сте тия всички?
То нервно пристъпяше от крак на крак. Горкото! Очевидно искаше да си изпее всичко! Явно беше от онези, дето не могат да пазят тайни…
– И кой ви е забранил?
– Той ни забрани! – каза превъзбудено то и после виновно покри човка с крила.
– Кой? – аз съвсем се обърках.
– Този, който вие наричате Сън!
Изгледах го невярващо.
– Как така Сън ви е забранил? Не разбирам…
Пилето беше близо до нервен срив.
– Не можем да нарушаваме заповедите му! – писукаше вече съвсем истерично – Той е господарят тук! И когато най-накрая се прибра след толкова много време! Всички много се радвахме, а той… Той ни забрани да му говорим и изобщо да се приближаваме до къщата! Каза, че искал да е сам и искал да забрави всичко!
Аз бях в пълно недоумение. Пилето продължаваше да хленчи:
– Но той не може да остане тук! Трябва да си върви! Трябва да си спомни!
Хванах пилето внимателно и го разтръсках едно хубаво.
– Пиле, вземи се в ръце малко! Говориш несвързано!
То затвори очи и започна да поема дълбоко въздух.
– Ох, да… Спокоен съм, спокоен съм… – мърмореше си.
Най-накрая се постегна и ми каза вече спокойно:
– Можете да ме пуснете, госпожице. Между другото, казвам се Хенри!
– О, приятно ми е. Аз съм Ем!
Пуснах го на леглото до мен.
– Обясни ми сега хубаво!
То дълбоко си пое въздух един последен път.
– Не мога да ви кажа всичко. Ще ви кажа само най-важното. Знам, че така нарушавам заповедите, но просто не мога да седя и да гледам, когато сте в опасност!
Хенри ме погледна много сериозно.
– Вие трябва да спрете да идвате! Аз по начало не разбирам как изобщо сте тук, но както и да е! Сигурно сте видели, че порталът се затваря?
Кимнах бавно. Какво точно беше това място…
– Порталът ще се затвори съвсем скоро! И ако се затвори докато сте тук…
То замлъкна.
– Какво ще стане?
Вместо да ми отговори, каза:
– Сън също е в опасност. Ако не открие как да отключи спомените си до идването на лятото, с всички нас е свършено!
Не знаех, че пилетата могат да звучат толкова зловещо, но това успяваше. Направо ме изби студена пот.
– А вие знаете ли как да си спомни? Ти и чудовищата, и който там друг има…
То тъжно поклати глава.
– Той ги е заключил, само той знае как.
– Ама всъщност не знае…
Пилето изведнъж ме погледна едно такова особено.
– Затова е отворил портала… – каза тихо – Затова вие сте тук…
Стъпките на Сън и ядосаното му пръхтене се чуха от коридора.
– Бързо! – извика пилето – Пуснете ме през прозореца!
Аз като покорно зомби му отворих. Съвсем не ми мина през ума, че Сън ще ми откъсне главата после. Точно преди да изхвърчи, Хенри каза:
– Тази вечер всички имаме съвещание в гората след партито на чудовищата! Ако можете да дойдете… Но тайно, другите не трябва да ви виждат! Сън също!
И изхвърча точно когато Сън влезе. Зяпна отворения прозорец и моето гузно лице.
– Какво си направила? – каза той и гласа му беше равномерно спокоен като тиктакането на бомба.
Аз се прокашлях и си погладих пижамата на слончета.
– Ахъм-ахъм… Еми таковата. Ъъм. Пилето ме измами.
– Как така? Какви ги говориш?
– Ъм, то каза, че ще говори само ако е сигурно, че ще го пуснем и каза да отворя прозореца.
– И ти му повярва ли, наивна душа такава?
– Да. Ами изглеждаше много тъжно! Имам слабост към сладките неща! И малката му папийончица…
Очаквах Сън да вдигне врява, ама той само каза с полу-усмивка:
– Е, трябваше да очаквам нещо такова… Все тая, едва ли щяхме да измъкнем нещо от него…
Той размаха тревата, която носеше.
– Това не ни трябва, предполагам…
Гледах го така и направо умирах да му кажа какво ставаше наистина. Но знаех, че не мога. Смътно усещах, че ако не играя по правилата на този свят, ще си платя прескъпо…
– Ох, вече съвсем прегладнях… – изведнъж чух Сън да казва – То си е време за закуска!
Слязохме долу в кухнята и той се захвана да препича филийки. Аз кацнах на един стол, а мислите ми летяха горе високо, където порталът се смаляваше все повече и повече…
– Хей, Сън, днес е партито на чудовищата, нали?
– Да! От пет часа! Сигурно ще е много забавно!
И лицето му светна като излъскано тиганче. Горкичкият, колко ли му беше скучно и еднообразно всеки ден… Когато не откривахме фрапантни неща от миналото му, де.
– А дали мислиш, че аз също мога да дойда?
Той ме изгледа учудено.
– Как така? Естествено, че ще дойдеш! Нали чудовищата ни поканиха!
– Те поканиха само теб всъщност… – смрънках докато си взимах филийка – Знаеш колко ме харесва Гриз…
– Спокойно. Нищо няма да каже! – отсече той – Ще дойдеш! Аз искам да си с мен!
Коремът ми се развълнува странно и аз си помислих, че може би трябва да ги дъвча по-внимателно тия филии.
– Може би трябва отново да се облечем малко по-официално… – замислено отбеляза той дъвчейки – Сигурен съм, че и ти ще успееш да си намериш нещо.
От цялата патаклама последните пъти така и не успях хубаво да разгледам какво имаше в новоотворените шкафове и гардероби. Ровенето в чужди работи ми е голяма страст…
– То всъщност има доста време до партито. Какво ще правим цял ден? – попитах.
В очите му внезапно се появиха игриви пламъчета.
– О, знам точно какво ще правим! Вчера, когато те търсех в гората и се лутах, открих едно много интересно място! Трябва да те заведа да го видиш!
Сърцето ми подскочи радостно. Толкова обичах изненадите! Сън видя колко се зарадвах и още повече се развълнува.
– Но това ще го направим следобеда! Преди това ми се щеше да ми помогнеш да изчистим къщата малко…
Буреносен облак засенчи щастието ми. Чистенето не ми е от любимите дейности.
– Наистина трябва да се изчисти! – започна да ме убеждава Сън – Почнах да кихам постоянно от прахта пък и е неприятно да седиш в мръсни стаи…
Трябваше да се съглася с него. Мързелът си е мързел, но той все пак живееше тук. Трябваше и тези неща да се свършат.
– Добре, добре, ще помогна! – склоних аз – После поне ще се позабавляваме на партито!
Но истината е, че нямаше. Спомних си думите на Хенри. Трябваше да открия как да остана за тайния съвет… Още не можех съвсем да повярвам, че всички сме в опасност. Погледнах как Сън спокойно си мажеше филийка, а навън листата се поклащаха от сутрешен ветрец и слънцето весело печеше. Какво можеше да застрашава тази идилична картинка? И как спомените на Сън щяха да предотвратят потенциалната катастрофа?
– Ей, слушаш ли ме?
Аз се откъснах от размислите си.
– Да, извинявай! Какво казваше?
– Казвах, че по-добре да се захващаме на работа, ако искаме да приключим навреме!
С нежелание оставих уютната кухничка, пълна с вкусни работи и последвах Сън. Съвсем скоро разбрах, че няма просто да поразчистим, а организираме нещо като Първото Велико Пролетно Почистване. Бях се надявала на леко забърсване на прахта и вяло подреждане, а вместо това обърнахме къщата с хастара навън. Тупане на килими, пране на пердета, метене, бърсане, миене на прозорци, лъскане на плочки… Но странното беше, че не се оплаквах, а с тихо примирение работех усилено. Какво ме беше прихванало и аз не знам. Но май смътно се досетих докато Сън ме държеше да не падна от стълбата, когато обирах паяжините по тавана. Беше ми приятно просто да съм близо до него и да чувствам, че съм му полезна.
– Леле, как си се зачервила! – каза той притеснено, като се смъкнах от стълбата – Ходи да си починеш малко, аз ще довърша тук! То това е последното и приключваме…
Замаяно излязох навън и се тръшнах на стълбите на верандата. Усещах мозъка си странно празен. Имах толкова неща, които исках да обмисля и толкова други, за които да се притеснявам… А вместо това гледах красивите цветя в градината с овчо изражение и се наслаждавах на заслужената почивка. След малко Сън изникна до мен.
– Можеш да ходиш да се измиеш и да се пооправиш малко! – каза той весело – Направо си обличай хубавите дрехи за партито! Чакам те на главния вход след петнайсет минути!
И изчезна преди да мога и една дума да му кажа. Примирено тръгнах към стаята за гости. Бях намерила онази официална рокля там, така че сигурно имаше и още женски дрехи… След обстоен преглед открих доста хубави неща. Накрая си избрах една лятна рокля, цялата изпъстрена с големи червени цветя подобни на божури. С облекчение видях, че има и още обувки. Щеше да е ужасно да съм с гумените галоши, които принципно си обувах като дойдех. Нахлузих си едни пантофки с нисък ток и бях готова.
Сън вече ме чакаше на входа. Беше с една зелена риза и памучно лятно сако и приличаше на ухилена свежа марулка.
– Каква е тая кошница там? – заинтересувах се аз – И защо мъкнеш и китарата?
– В кошницата е храната, която ще носим на партито. Направих я снощи, след като си тръгна. А за китарата – помолиха ме да я донеса, защото някой можел да свири…
– О, добре…
Излязохме навън.
– Ей, ама не е ли рано за партито? Сега е някъде един часа…
– Нали ти казах, че искам да ти покажа нещо в гората! После направо ще отидем при чудовищата!
Съвсем бях забравила за мистериозното място.
– И какво точно има там? – заразпитвах любопитно.
– Ще видиш! – каза той загадъчно и ме поведе през дърветата.
Вървяхме така и се чувствах много освежена да се разходя малко след цяла сутрин работа.
– Мислех, че гората не дава да се разхождаме свободно… – подхвърлих.
– Явно пролетта е размекнала и нейното сърце! – засмя се Сън – А, ето! Пристигнахме!
Чак сега обърнах внимание къде точно бяхме и не можах да повярвам на очите си. Пред нас се простираше голямо езеро, а навсякъде около него имаше високи плачещи върби, чиито клони леко докосваха огледалната повърхност. Точно пред нас, до ниският бряг бе завързана една лодка, боядисана в снежнобяло.
– Боже, Сън… – само успях да заекна.
– Приятно е тук, нали? – каза той весело – Хайде, скачай в лодката!
Той се качи първо, помогна ми да вляза и след като се наместихме, пое веслата и започна да гребе уверено. Аз мълчах и просто гледах с удивление колко красиво бе всичко. Потопих ръката си във водата и загледах белите облаци, чиито образи плуваха редом с нас.
– Хей, чуваш ли това? – тихо ме попита Сън.
Беше престанал да гребе и плясъкът на греблата бе спрял.
– Кое? Нищо не чувам…
– Заслушай се. Ще го чуеш.
Чувах неговия хубав мелодичен глас, ако това имаше предвид.
– Затвори очи – каза той.
Ако продължаваше с тия реплики, скоро нямаше да чувам нищо друго освен тупкането на сърцето си! Скръцнах си наум със зъби да се окопитя малко и стиснах очи. Днес беше толкова странен ден… Цялото това чистене, а сега гребане с лодка. И кошницата, пълна с храна. Някакво особено чувство на дежа вю ме изпълни. Изведнъж разбрах какво ставаше. И чух каквото Сън искаше.
– Шумът на върбите – прошепнах аз и отворих очи.
Беше направил всичко като в първата глава на книгата! Защото му бях казала, че я харесвам… Тогава си помислих, че даже не ме е чул!
Сън просто седеше там и ме гледаше.
– Да… – каза малко сконфузно – Помислих си, че ще ти хареса да направим всичко като в началото на онази книга… Чистихме цяла сутрин като Къртичко, после плуваме с лодка и ще си направим пикник…
Това вече ме довърши. Големи крокодилски сълзи се застичаха по бузите ми и аз се захлупих на колената си. Язък за хубавата рокля, щях да я омацам с всякакви лицеви течности.
– Ем, боже, добре ли си? Защо плачеш?
Той се подпря на колена на дъното на лодката, точно до краката ми, за да види какво ми става. Аз упорито си подсмърчах във фустата. Защо направи всичко това!? Защо трябваше да прави най-милото нещо, което някой някога е правил за мен?! Сега нямаше никога да мога да го погледна в очите…
Но се наложи, понеже той внимателно повдигна лицето ми.
– Извинявай… – горкия изобщо не знаеше какво става – Не исках да те разстройвам…
Дланите му седяха на бузите ми и смътно усещах, че това е неприемливо за приятелски отношения, затова го прегърнах, като едва не го съборих, което също хич не беше приемливо да правиш с приятели. Мислех да му кажа, че всичко е наред и просто съм объркващо щастлива, но гласът ми нещо си бе взел отпуск, затова се задоволих просто да му мокря рамото със сълзи и да подсмърчам. Явно и той не искаше да рискува с говорене, затова кротко ме остави да го лигавя. Все пак най-накрая каза:
– Искаш ли една джинджифилова бисквита? И без това опекох твърде много…
Аз изкарах едно „Мда, ммможе” и той отвори кошницата. Даде ми няколко бисквити и аз забих укоризнен поглед в земята, а той подкара лодката към брега. Дъвчех бисквитите като отвреме навреме хълцах от цялото реване и се проклинях как може да позволя да се изложа така. Развалих цялата хубава изненада с мойте шантави изблици на чувства! А Сън толкова се бе постарал! Мъчи се да чисти цяла сутрин само за да е като в книгата… Ако го бях наранила и разочаровала с неадекватното си държание, просто никога нямаше да си простя! Събрах смелост и го погледнах иззад една от бисквитите. Не изглеждаше ядосан. Изглеждаше умислен, а веждите му почти незабележимо се бяха свили нагоре. Някаква лека тъга се прокрадваше по чертите му, което едва не ме накара да ревна отново. Защо се бях разплакала, о, защо…
Стигнахме до брега и след като пак завърза лодката, Сън си погледна часовника.
– Все още е рано за партито… – въздъхна – Ако искаш, може да седнем под някое дърво и да почакаме…
Промърморих нещо в съгласие и се разположихме под една наистина внушителна върба малко по-встрани от езерото. Не смеех една дума да продумам и само нещастно зяпах отблясъците на водата.
– Искаш ли чай? – попита ме Сън – Нося в един термос.
Кимнах и той ми сипа в капачката, която ставаше на чаша.
Чаят ме поотпусна малко и взех да се връщам към нормалното си държание. Даже успях да попитам може ли да разгледам какво друго има в кошницата. Той се засмя и каза:
– Естествено! Вземи си и от другите неща, ако ти се яде!
Между другото, като казвам кошница, не си представяйте ония сладки кокетни кошнички дето две яйца не могат да поберат. Нашата кошница беше почти като плетен сак. Кошница и половина! Вътре Сън беше събрал цяла торта, кифлички, соленки, джинджифилови бисквити, шоколадово руло и една дузина сандвичи.
– Тия сандвичи ми изглеждат много симпатични! – казах аз многозначително.
– Дай един и на мен! Чудовищата и без това не са по соленото…
Според моята философия, ако нещо не си на кеф, то или си гладен или ти се спи. Оказа се, че явно бях супер прегладняла от цялото чистене. Сигурно затова се бях държала така нетипично. Всъщност съм се разплакала от глад най-вероятно! Да, точно, това ще да е било! Успокоих се на ум така и всички мои притеснения се изпариха заедно с една трета от съдържанието на кошницата.
Вече доволно похапнала се излегнах на тревата и се загледах във висящите клони на дървото. Сън пък се беше подпрял на ствола и нещо човъркаше по китарата. Вятърът шумеше успивно във върбите и аз се унесох в дрямка. Но спях съвсем леко и скоро в просъница чух някакви мелодични звуци. Сън свиреше на китарата, но така внимателно и тихо, че сигурно едвам докосваше струните. Разпознах мелодията и трепнах. Беше онази от грамофонната плоча. Значи наистина Сън свиреше там… Не смеех даже да издишам по-рязко да не би да види, че съм будна и да спре. Но той спря така или иначе, дойде до мен и ме побутна.
– Време е да се будиш, Ем. Ще закъснеем иначе.
Аз се прозинах фалшиво и се размърдах.
– Тук се спи много хубаво! – казах доволно – Трябваше и ти да дремнеш!
– Да, и съвсем да закъснеем! Хайде!
Върнахме се обратно сред дърветата и Сън уверено вървеше напред.
– Доста добре познаваш гората! – отбелязах.
– Ами има някои неща, по които се ориентирам… Ето например тоя голям камък е точно по средата между поляната със светулките и езерото. Ако сега продължим на ляво обаче, ще стигнем до бърлогата на чудовищата!
И наистина скоро някъде пред нас започнаха да се чуват гласове, появиха се и ярки светлини и накрая стигнахме до празненството. Всичко действително бе подготвено като за парти – имаше хартиени гирлянди, всички бяха с тригълни шапчици и по клоните бяха окачени разноцветни лампички. Не ме питайте откъде имаше ток в гората… Всички завикаха, зареваха и закрякаха одобрително като ни видяха.
– Донесе ли тортата? – попита гладно Клара.
– Да, всичко е тук! – каза той и подеде кошницата.
Бяха опънали една дълга маса и насядахме там. Тъй като столовете бяха огромни, ние със Сън се събрахме на един. Гриз седеше на челното място и когато ме забеляза, се смръщи много зловещо. После стана и произнесе тържествена реч, която общо взето приветстваше пролетта. Също така благодари на Сън за храната и тържеството започна. След като се наядохме, падна голяма веселба – играхме игри, пяхме и танцувахме. Мислех си, че да играеш на криеница с чудовища ще е лесно, защото са големи и тъй нататък, но те се оказаха доста по-чевръсти, отколкото изглеждаха. Да не говорим, че беше много страшно, когато тичаш да се заплюеш и те гонеха неща с много крака и зъби… После Джордж, гущерът с шестте ръце, ни свири на китарата, като в същото време ядеше бисквити и се почесваше лениво. Беше много забавна гледка, но Сън по някаква причина все хвърляше тайни тъжни погледи на китарата си.
Времето мина много неусетно и се изненадах, че е толкова късно, когато Гриз обяви, че приключваме. Рори вече беше заспал сладко-сладко до огъня, а останалите чудовища бяха насядали уморено по земята. Забелязах, че си шушукаха и отвреме навреме някой хвъряше по един притеснен поглед на Сън. Спомних си за тайното събрание. Дали щеше да се проведе тук?
– Ех, жалко, че свърши! – със съжаление говореше Сън, докато помагаше да приберем съдовете – Но пък беше много забавно!
Започнах трескаво да обмислям как да остана, без Сън да забележи. Трябваше да го накарам да си помисли, че съм се събудила… Подхвърлих му, че сигурно скоро ще се събудя, а после, докато не ме гледаше, се шмугнах сред дърветата и се притаих там. Тази вечер луната бе съвсем тънка и нищо не се виждаше щом се дръпнеш от кръга на огъня. Сън тръгна да се сбогува със всички и забеляза, че ме няма. Повика ме няколко пъти, но като не се обадих въздъхна и тръгна сам към къщи.
Зачаках в тъмното. Наистина беше пролет, но нощите още бяха хладни и зъбите ми започнаха да потракват. Най-накрая забелязах някакво раздвижване. Разни животни започнаха да пристигат. Първо се изсипаха зайците, после разни лисици, язовци… По клоните на дърветата накацаха всевъзможни птици. Даже ми се стори, че мернах един жираф, но беше доста тъмно, та сигурно съм си въобразила. Всички си обсъждаха на групички и изглеждаха много притеснени. Рори се събуди от целя шум и затърка сънено очи. Когато явно нямаше кой друг да чакат, Гриз стана прав и каза:
– Добре, всички се събрахме! Време е да започнем това спешно събрание! Но преди това…
И той впери поглед точно където аз се криех.
– Да помолим учтиво тайния ни наблюдател да се покаже от скривалището си!
След един бърз инфаркт успях с треперещи колене да изляза на светло. Всички ме гледаха мълчаливо.
– Да не би да мислеше, че чудовищата не виждат в тъмното? – злобно подхвърли Гриз.
– Коя е тая? – изквича една лисица.
– Да, коя е, коя е? – подеха останалите животни.
– Аз знам! – чу се един глас.
Останалите притихнаха. Нещо изпърха до ухото ми.
– Това е Ем и само тя може да ни спаси! – силно и уверено каза Хенри, който беше кацнал на рамото ми.
Дигна се голяма олелия. Наложи се Гриз да изреве „МЛЪКНЕТЕ!”, та тайфата да се успокои.
– Какво искаш да кажеш? – обърна се Гриз към птичето.
– Той си спомня неща само когато тя е с него! Тя е връзката му с истинския свят! Само тя може да го измъкне оттук!
Стотици очи се втренчиха в мен.
– Може ли наистина? – попита едно миниатюрно зайче – Значи няма всички да умрем?
Гласчето му беше пълно с надежда. Щеше ми се направо да потъна в дън земя! Та аз изобщо не знаех нито какво става, нито какво се очаква да направя! Да разчитат на мен беше пълна лудост!
– Чакайте малко! – казах отчаяно – Вие знаете много повече от мен! Очевидно сте наясно кой точно е Сън и какво, по дяволите, се случва, така че може да ми обясните! Затова дойдох тук тази вечер! Исках просто да разбера повече!
– А откъде точно разбра за събранието? – ядно попита Гриз.
– Аз й казах! – изпъчи се Хенри – И, Гриз, можеш да престанеш с това агресивно поведение! Както вече отбелязах – само тя може да ни помогне!
Гриз се озъби, но не каза нищо.
– Аз ще ти обясня каквото знаем, Ем! – припряно подхвана Хенри и кацна на протегнатата ми ръка – Първо относно това място. Вероятно вече знаеш, че не е част от твоя свят?
Кимнах. Как можеше да бъде?
– Но ние не сме само сън и съществуваме наистина!
– Да, това го предположих…
– Светът ни обаче е малко…особен. Всичко тук се появи съвсем неочаквано от фантазиите и игрите на едно момченце… На Сън, когато беше още дете.
Тука леко ме изгуби.
– Стой малко! – набих спирачки – Как така?
– Трудно е за обясняване наистина… Понякога Вселената си прави такива шегички. Избира някой човек с развинтено въображение и прави измислиците му реалност. Сън, нашият създател, като дете без да го осъзнава, направи цял един свят в ума си, но той стана малко по-истински от нужното…
– Мерси, сега съвсем се обърках!
Мозъкът ми се върза на фльонга от тия обяснения. Но Хенри продължи да ме облива с информация.
– Обаче това място е…как да кажа… Обвързано с него. Ние ще съществуваме само докато и той съществува. Защото светът ни е един вид в неговата глава…
Трябваше да го спра преди моята глава да избухне!
– Ама чакай, всичко това е напълно объркано и невъзможно! Ти ми го обясняваш така, сякаш Сън е истински човек от моя свят!
– Защото е!
Запецнах.
– Е, как така е тук тогава? Няма логика!
– Ох, тъпа жено, няма да те чакаме цяла нощ да си размърдаш сивите клетки! – изведнъж избухна Гриз и аз подкочих – Нещо се е случило на Сън в истинския свят! Ние не знаем какво! Но той е тук с нас, което преди ставаше само когато спи, както е с теб в момента! Посещаваше ни за малко и после се будеше! Поне така беше преди да порасне! Не беше се появявал с години, когато изведнъж цъфва тук, казва ни, че не иска да се връща повече горе, но ни забранява да го виждаме и да говорим с него! И обявява, че ще си изтрие спомените и какво ли още не! Но той не принадлежи тук и не може да остане!
Май започвах да полудявам, но нещата взеха да ми се връзват.
– Той е от почти година тук… – казах бавно – Ако е истински човек като мен, това значи, че в нашия свят е спал цялото това време…
– Времето е различно тук, но по груби сметки Сън не се е будил от месец и нещо… – мрачно каза Хенри.
Кръвта ми се смръзна във вените.
– Как е възможно това? Човек ще умре, ако спи толкова време!
– Виж кво и ние не знаем какво става! Стига си ни питала! – кресна Гриз.
– Но Хенри каза, че всички ще умрете, ако Сън не си спомни до лятото! Това откъде го знаете? – защитих се аз.
– Той сам ни го каза преди да си изтрие спомените. – обясни птичето – Явно това е времевият лимит, в който може да е тук и още да е жив в истинския свят…
– Защото ако умре там, умира и тук… – тихо довърших аз – А тогава ще изчезне и целият този свят. Значи трябва да си спомни всичко и да се събуди…
Останалите животни и чудовища вече нетърпеливо шумяха.
– Но явно не иска да го прави! Ще ни очисти всички с неговата глупост! Ако те е пуснал тук, защото само ти можеш да му помогнеш, по-добре започвай! – озъби ми се Гриз – Слушаме те! Какво да направим, за да си спомни най-накрая?
Аз лекичко заотстъпвах назад.
– Ъм, честно да ви кажа не съм съвсем сигурна… Досега откривахме разни неща за него съвсем случайно…
– Значи ще умрем! – разрева се зайчето.
– По-добре си напъни мозъка, жено! – изръмжа Гриз – Защото на никой от нас не му се мре още!
Трябва да ви кажа, че свъсените погледи на огромно количество диви животни и чудовища е силен мотиватор. Ревящото зайче ги изнервяше още повече.
Добре, явно имаше някакъв начин да си спомни всичко. Затова ме беше пуснал да дойда тук! Беше избягал от нашия свят и не искаше да си спомня нищо и все пак малко по малко си спомянше… Но защо точно аз? Значи ключът трябваше да е нещо, което само аз мога да го накарам да направи… И определено беше нещо, което не иска и от което се страхува, защото само тогава си спомняше…
Някакво силно крякане се чу и изневиделица една чайка цъфна. Тя кацна непохватно върху главата на Гриз. Всички я зяпнаха шашнато.
– Морето се е появило… – прошепна Хенри.
– Извинете, че закъснях! – омаломощено каза чайката.
– Я ми слизай от главата!
Гриз я сложи на земята и тя се пльосна уморено.
– Шуберт! Как успя да дойдеш? – попита белият голям заек с монокъла.
Всички като ехо повториха въпроса.
– Не знам! – въздъхна чайката – Невидимата преграда изчезна днес ей така, от нищото!
– Хенри, за какво говори тоя? – попитах объркано.
– Когато Сън си изтри спомените, гората по някакъв начин стана магическа. Никой от нас не можеше да припари до къщата, а и Сън не можеше да излиза от градината. Плажът и морето пък просто изчезнаха. Когато вървиш натам, гората е безкрайна. А ако летиш, се удряш в някаква невидима стена…
Разни животни се бяха скупчили около Шуберт и го разпитваха.
Защо се бе отворило морето днес? Сините вълни със златната пяна затанцуваха пред очите ми. Обложката на онази плоча. Сън беше свирил песента оттам днес…
Заля ме някакво странно спокойствие. Вече знаех какво трябва да направим. Ключът към спомените на Сън беше музиката! Олекна ми, че може би имаше шанс всички да се спасят. Внезапно разбрах, че олеквам и защото се будя.
– Слушайте ме! – викнах разбързано – Знам какво трябва да направим!
Животни и чудовища ме погледнаха учудено.
– Трябва да организираме концерт! И Сън трябва да свири и пее пред всички!
Не можах да видя как реагираха на предложението, защото се събудих. Този път както никога видях как излязох от света. Промуших се обратно през процепа в небето, удавих се в тъмнината отвъд и след това рязко отворих очи.
Седнах изплашено в леглото, все едно се будех от кошмар. Пред очите ми още трепкаше ярко петно, където беше огъня на чудовищата… Цялото ми тяло трепереше. Виеше ми се свят и усетих как умът ми бързо изтриваше спомена какво бях сънувала. Паникьосано се опитах да задържа някой образ или дума… Някоя своя мисъл, каквото и да е! Но всичко от ума ми изтичаше като вода в канала…
Легнах назад в леглото. Вече се бях успокоила. Какъвто и кошмар да бях имала, всичко вече беше наред. През пердетата видях, че отвън се зазоряваше. Да, всичко е било само сън…
Думата „сън” затрепка странно в съзнанието ми, но аз не й обърнах внимание.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s