Едно далечно лято (11)

8fb1ce8b760f3axxd7adddd787e56706275bd

последното посещение

Няколко дни подред не можах да сънувам Сън. Даже не можех да се добера до безкрайната тъмнина. Сякаш връзката с онзи свят беше отслабнала и останалите ми сънища запълваха цялото време докато спях.
Едва след пет дни най-накрая мернах голямото чернило. Сънувах как скачах на една огромна спалня и ми беше ужасно весело. По едно време обаче се изтърколих от леглото. Тогава видях колко тъмно беше под него и лепкавият мрак сякаш изтичаше изотдолу. Пропълзях под леглото и потънах в голямото нищо. Лутах се сума ти време из него, но дупката я нямаше и нямаше. Бях на ръба да се откажа, когато най-накрая се появи пред мен. Беше с големината на кръг, направен от ръцете ми. Едвам успях да се промуша вътре. Времето изтичаше и аз се зачудих дали това не е последния ми път тук.
Този път се приземих в гората точно при езерото. Забързах към къщата, но спрях при големия камък. Така или иначе бях тук, по-добре беше да отида при чудовищата и да ги питам как върви… А също и колко време ме бе нямало…
Със свито сърце затичах към лагера им. По пътя на няколко пъти ми се стори, че имаше нещо като плакати закачени на дърветата, но нямах време да ги разгледам. Излязох на полянката на чудовищата, но тя бе съвсем празна.
– Ехо! Има ли някой! – почти проплаках.
Ами ако бях дошла твърде късно?
– Здрасти! – чух познат глас и се обърнах.
Зад мен беше Рори.
– Рори! – зарадвах се и го гушнах щастливо – Къде са всички?
– Строят сцената за концерта, репетират и разни други работи.
– Концерт! – ахнах аз – Значи сте приели идеята ми?
– О, да!
Рори седна на земята и заразказва:
– Като ти си тръгна, всички обсъждаха доста. И си спомнихме, че когато той идваше преди, винаги ни свиреше на китарата и пееше. Това беше най-любимото му нещо! Все казваше, че ще стане велик музикант като порасне! Затова приехме, че е логично музиката да е ключът!
Сетих се за тетрадката с нотите и попитах:
– Защо неговата тетрадка беше в зайците?
Рори въздъхна.
– Преди да си изтрие спомените им я даде и каза да я пазят. На нас пък даде куфара. Каза да му ги върнем, когато пак се срещнем. Ако се срещнем.
– Кой ден сме сега? – изведнъж се стреснах.
– Двайсти юни. Лятото започва на двайсет и първи – утре…
– А кога е концертът?
– Днес вечерта. Но той не иска да участва. – Рори хвана ръцете ми с големите си лапи – Трябва да го убедиш ти! Обаче без да му казваш истината!
– Ама защо? – не разбрах аз – Ако знае, че всички сте в опасност, ще се съгласи веднага! Трябва само да му кажем какво точно става…
Рори твърдо поклати глава.
– Това е неговата магия, а той изрично ни каза да не издаваме нищо! Не можем да рискуваме!
Нещата изглеждаха плачевни. Сън мразеше да свири и пее пред хора! Та той се караше с мен само като споменех тези неща! Каквото и да кажех нямаше да ме послуша. Все пак не можех да се откажа, затова казах:
– Добре, отивам при него. Ще опитам да измисля нещо!
Рори ми пожела късмет и аз тръгнах към къщата, като през целия път се чудех как да оправя нещата. Спрях да разгледам един от плакатите. Пишеше горе-долу:

Концерт за началото на лятото
Място: Поляната на светулките
Ден: 20 юни
Час: Седем вечерта
Всеки, който иска да участва да се запише при Гриз!

Сън го нямаше в градината. Намерих го в хола, сгърбен на един фотьойл. Лицето му беше като буреносен облак. Забялязах, че китарата му седеше подпряна до него, а тетрадката с нотите бе оставена на масата. Той вдигна стреснат поглед като влязох.
– Реши да се появиш най-накрая! – каза кисело.
– Имах проблеми със съня, съжалявам.
Седнах срещу него.
– Видя ли обявата за концерта? – попита ме.
– О, да. Сигурно ще е много хубав.
Сън се навъси още повече.
– Караха ме да се включа, но аз отказах! Между другото, тъпите зайци могат да говорят!
Реших да не му отговарям нищо. След още малко чумерене той измърмори:
– Всички ще са там. Всички животни и чудовища. Оказа се, че гората е доста по-населена, отколкото предполагах…
– Оо, така ли… – смотолевих.
Той пак потъна в мълчание, но лицето му нервно потрепваше.
– Сън, добре ли си? – не можах да издържа и попитах – Изглеждаш разстроен. Какъв е проблемът?
Изгледа ме и от ядосан погледът му стана отчаян.
– Аз съм проблемът!
И покри лицето си с длани. Аз отидох до него.
– Мразя се… – дочух сподавения му глас – Защо съм такъв…
Погалих го по главата.
– Кажи ми какво става и заедно ще измислим нещо. – казах му успокоително.
Лицето му най-сетне се показа.
– Искам да свиря толкова много! Наистина искам да участвам! Но…
Търсеше думи и устата му мърдаше беззвучно.
– Просто не мога! Само като си помисля, че ще пея или свиря пред някой и ми прилошава! Започва да ми се вие свят и да ми се повдига! Залива ме пълна паника! Ако изляза на сцената, ще припадна преди даже да съм започнал!
Това беше някакъв тежък случай на сценична треска.
– Даже пред теб не мога да пея, представи си пред огромна публика!
– Ама, Сън, те са само животни! Даже не са хора! Само зайци, пилци и подобни!
– Достатъчно е, че говорят! Това ги прави хора за мен! Оня ден в кухнята намерих някаква патица, която ми ядеше от закуската и като й казах да се маха, тя извика „Иде краят! Да живее анархията!” И избяга с целия хляб! Представи си тия шантави животни как ще ме освиркват, ако се проваля…
Напрежението се отразяваше на всички, значи. Горкото пате.
– Тази е била някаква специална! Никой няма да ти се подиграва, ако участваш! Сигурна съм! Всички те харесват толкова много!
От Сън се откърти тежка въздишка.
– Не мога. Просто си знам, че ще се проваля. И тогава ще разочаровам всички! – вдигна очи към мен – И теб също…
– Стига глупости, Сън! Нали съм те чувала как пееш и свириш! Та ти имаш прекрасен глас!
Той целият почервеня.
– Но пак няма начин да се справя със сценичната треска! Ще си умра там и това е…
Ох, трябваше някак да го убедя! Но не можех да му кажа, че патицата е права и краят идва… Обаче можех да му кажа друго.
– Сън, отначало не мислех да ти казвам, но сега вече смятам, че трябва да знаеш. – започнах сериозно.
Той ме погледна стреснато.
– Какво има?
– Дупката в небето, през която идвам. Затваря се. Това сигурно е последният ми път тук…
Гледаше ме като застрелян. Лицето му пребледня.
– Сигурна ли си?
– Абсолютно. Процепът е станал съвсем малък. Едвам се промуших сега…
Сън беше напълно потресен. Но трябваше да го стресна за негово собствено добро! Някой почука по френските прозорци и видяхме едно зайче отвън. В лапичките му имаше тромпет. Отворих му и то се вмъкна вътре.
– Привет! – поздрави ни пискливо – Чудех се дали знаете къде е Гриз! Търсих го при сцената и из гората, но го нямаше… А искам да се запиша за концерта! Реших в последния момент!
– Не знаем. – казах – Но може да ти помогнем да го потърсиш!
Излязохме с него в двора. Изневиделица от дърветата изникна самият Гриз.
– Ха! Ей го бе! – зарадва се зайчето – Гриз! Най-накрая!
– Търсил ли си ме, Еди? – попита йетито учудено.
– Да! Запиши ме за концерта! Успях да си намеря тромпета!
– Добре, чудесно!
Зайчето заподскача нанякъде. Чудовището се обърна към нас.
– Дойдох да питам дали може да ни услужите с едни клещи. – каза той.
– Аа. Да, естествено! Сън къде има клещи?
Той се беше отнесъл нанякъде. Май гледаше след зайчето.
– Сън?
Точно разменях притеснен поглед с Гриз, когато Сън внезапно каза:
– Ще участвам в концерта. Запиши ме Гриз. Но искам да съм последен! А клещи има в шкафа в хола.
Очите на Гриз се разшириха. Не знаеше какво да каже, но накрая изпусна едно:
– Добре…
Отидох да донеса клещите, като подскачах от радост. Нямах представа как Сън се беше навил от нищото, но бях горещо благодарна! Никой нямаше да умира днес и това беше най-важното!
Започнах да ровя в многото чекмеджета на шкафа и открих инструментите чак в това най-долу. Грабнах клещите и затворих шкафа. Някаква сгъната хартийка на земята ми привлече вниманието. Явно бе изпаднала докато бях бърникала из нещата. Мързеше ме да я връщам обратно, затова просто я пъхнах в джоба си и забравих за нея.
Гриз и Сън ме чакаха отвън и както ми се стори кибичеха в неловко мълчание.
– Ето, Гриз!
– Да, мерси. Концертът е от осем. Не закъснявайте!
И той се изпари.
– Сега е пет часа… – казах замислено.
– Значи това е последният ти път тук? – изведнъж попита Сън.
Аз пристъпих неловко.
– Да, така излиза…
Той се насили да се усмихне.
– Тогава хайде да разследваме един последен път! Така или иначе след като спреш да идваш не смятам да го правя…
То нямаше да може да прави нищо след днес, но както и да е…
– Но какво да разследваме? Нямам никакви идеи в момента… – въздъхнах.
– Спокойно, аз имам.
Той тръгна към къщата и добави:
– Само искам да взема нещо. Ти ме изчакай тук.
Аз кимнах и след малко той се върна с китарата и тетрадката си. Гледах го невярващо, но не смеех да попитам защо ги взима. Сън ме поведе през гората.
– Къде отиваме? – попитах.
Той ми се усмихна през рамо.
– Където не искам да ходя!
Това пък какво значеше? Изведнъж ми светна. Имаше само едно място, на което той твърдо отказваше да ходи… Вървяхме доста дълго докато около нас бавно не започна да се просмуква мирис на сол и водорасли. Под краката ни захруска пясък. Излязохме на един много обширен и много пуст плаж.
– Е, нали искаше да дойда! – кимна той към морето – Да видим какво ще излезе от това…
Огледах голия пейзаж и попитах:
– Откъде знаеш пътя дотук? Нали никога не си идвал?
Той подритна една мидичка.
– Малко е трудно за обяснение…
– Пробвай се.
Чуваха се чайки. Зачудих се дали Шуберт е сред тях.
– Нали си спомняш като те заведох при езерото? Тогава, докато спеше, изсвирих една мелодия от тетрадката… И докато я свирех някакси си спомних пътя до морето. Шантава работа.
Така или иначе стана дума за тези неща, та се осмелих да попитам:
– А защо си взел китарата и тетрадката сега? Още е рано за концерта…
Той гледаше вълните и очите му се люшкаха заедно с тях.
– Исках първо да изсвиря нещо на теб, преди да изляза пред всички. За да събера смелост, нали се сещаш…
Какъв кураж изведнъж изникна в тоя човек! Дали защото му казах, че няма да се видим повече?
Седнахме на пясъка, той отвори тетрадката и започна да настройва китарата. Устните му се мърдаха докато четеше текста на песента – явно се опитваше да я запомни.
– Ще ти изсвиря същата онази песен от езерото… – каза тихо той.
Аз кимнах. Сън си пое дълбоко дъх, затвори очи и започна. Гласът му трепереше, а звуците на китарата отекваха глухо и фалшиво. И ставаше все по-зле. Беше стигнал някъде към средата, когато тялото му силно трепна. Накакъв ужасен звук се изтръгна от инструмента, а гласът му рязко секна.
– Сън? – промълвих притеснено.
Той силно стискаше очи и дишаше тежко. Извеждъж изохка силно и ме погледна като подивял.
Аз съм мъжко момиче, ама такива неща малко ти разклащат стола. Дръпнах се назад уплашено.
– По дяволите, Сън! – викнах – Изплаши ме!
Той се беше навъсил ужасно.
– Не трябваше да идваме тук – каза пресипнало – И не трябваше да ти свиря нищо! Нито да се записвам за концерта!
Без да каже нищо повече, той стана и тръгна към гората. Какво му ставаше на тоя човек, просто не можех да проумея! Менеше си мненията и настроенията всяка секунда! Сега разбрах какво значи израза „емоционално влакче на ужасите”…
Изтичах след него и го дръпнах да спре.
– Няма да се разберем така! – изръмжах – Обясни ми какво става и престани да се държиш като луда шишарка! Да не би да си спомни нещо докато свиреше?
Той гневно се измъкна от захвата ми.
– Да! И както винаги бяха ужасни неща! Не знам защо си помислих, че ще открия нещо хубаво, ако дойдем…
– Какво точно видя?
Лицето му се сгърчи болезнено.
– Неща, които недвусмислено показват, че не ставам за музикант!
– Моля?! Как така?
– Толкова много хора! И всички само ме обиждаха! Гласът ми, песните ми…
Той тръгна да бяга отново, но аз пак го хванах.
– Сън, обясни ми хубаво или кълна се ще ти прасна един! Вече съм на края на търпението си!
Както си седеше прав и готов да се измъкне внезапно, без предупреждение, той се свлече на пясъка. Раменете му се разтресоха силно. Клекнах до него. Той плачеше и говореше през силните си хлъцкания:
– Даже не знам защо е толкова важно! Защо трябва да свиря и да пея… Просто някак толкова го искам! А онези хора! Защо ми говореха такива неща? Че съм пълен провал, че нямам грам талант, че не искат да ме слушат… И знаех кои са! Това бяха родителите ми, учителят по музика, приятели…
Думите му вече съвсем се загубиха в риданията. Сърцето ми болезнено се сви. Знаех какво изпитваше. Защото и аз изпитвах подобни чувства там горе в реалния свят. Толкова е трудно да си човек на изкуството. Усещаш, че си създаден да правиш това, но непрекъснато те гризат съмнения. Вечно се чудиш имаш ли талант и изобщо творчеството ти има ли стойност. А когато тези съмнения ги изкаже някой друг… Всяка критика те разколебава още повече, докато не се откажеш напълно. Но ако се предадеш, това е краят на играта. Всичко се превръща в една безкрайна агония. И започваш да водиш някакво кухо подобие на живот, докато накрая просто искаш да избягаш и да зарежеш всичко… Това ли се беше случило с него?
– Никога няма да се върна обратно! Никога! – задавено каза той – Никой не вярваше в мен и никой не ме обичаше какъвто съм! Бях само парцалива кукла, която всички подмятаха…
Тогава неочаквано чевръсто той се дигна на крака. Погледна ме със зачервените си очи.
– Ходи си! Мястото ти е горе! Тръгвай преди порталът да се е затворил!
– Не! Не мога да те оставя сега!
– Но ще го направиш! Защото иначе оставаш заключена тук с мен!
Започна да ме залива паника.
– Ще остана до концерта! Ти трябва да свириш там, Сън!
Той поклати глава.
– Не. Никога повече няма да свиря и пея. Сама ме чу преди малко. Аз не ставам за това!
– Сън, ти не разбираш! Тази вечер трябва да участваш! Иначе…иначе ще станат ужасни неща!
Погледна ме с горчива усмивка.
– Вече не мисля, че може да стане по-зле. Достатъчно ми е, че няма да те видя повече.
Това по някакъв начин ме сащиса и аз не можах да кажа нищо.
– Само ако можеше… – той търсеше точните думи – Ще ми се да се бяхме срещнали в твоя свят. И нищо от това тук да не бе ставало. Тогава всичко би било различно. И много по-хубаво…
Най-накрая си върнах дар словото и като пратих по дяволите всички правила казах задъхано:
– Сън, ако не свириш тази вечер, всички ще умрат! Този свят ще изчезне! Ти също! Просто трябва да го направиш!
Някакъв ужасен тътен раздра небето. И двамата се извърнахме и видяхме как далеч, навътре в морето някаква огромна буря се формираше. Докато бяхме говорили, около нас бе започнало странно да притъмнява и някакъв студен вятър разпиляваше пясъка.
– Говориш глупости! – твърдо каза той – Тръгвай сега преди да е дошла бурята!
Хвърли ми един дълъг, изпълнен с тъга поглед и хукна през глава към гората. Няколко секунди мигах докато се сетя да тръгна след него.
– Чакай, бе! Ох, Сън, спри!
Но той вече се бе загубил между дърветата и когато навлязох в гората не се виждаше никъде. Изритах ядосано едно дърво. Какво сега?
– Ем! – чух писукащо гласче и Хенри се появи от нищото.
Изглеждаше разрошен и страшно изтощен. Протегнах ръка и той рухна в шепата ми.
– Търсих те навсякъде! Трябва да се събудиш веднага! – едвам успя да каже – Докато летях, видях портала и почти се е затворил! Тръгвай още сега!
Нещата изведнъж започнаха да се случват много бързо и не можех да насмогна.
– Сън отказа да свири на концерта! – казах заекващо – Трябва да го намеря и…
– Няма време! – изписка пилето – Ако останеш тук и светът свърши, ще умреш заедно с нас!
Изведнъж земята се разтресе силно.
– Не мога просто да ви оставя! – почти проплаках.
– Ще измислим нещо! Не се притеснявай! Тръгвай преди да е станало твърде късно!
Небето беше станало мастилено черно.
– Тръгвай, за бога! – извика Хенри.
И тогава, без да съм си го пожелавала, тялото ми започна да олеква. Заиздигах се нагоре към зловещите небеса. Хенри летеше редом с мен.
– О, не… – изхриптя той.
Във въздуха над нас имаше една съвсем малка пукнатина – беше само педя широка.
– Затворила се е… – прошепнах.
Докато я гледахме шокирано, тя продължи да се смалява докато не изчезна с тих пукот. „Край” помислих си. От тази височина се виждаше всичко и аз плъзнах поглед към морето. Вълните в него бяха станали огромни и вече заливаха плажа, бучейки. Ужасната буря се приближаваше неумолимо, а някакъв странен грохот се чуваше от самата земя. Умът ми се вцепени напълно. Светът под мен умираше… И аз щях да загина с него. Тялото ми внезапно си спомни, че е нещо материално и тежко. Започнах да падам. Страхът ме завладя напълно и аз изгубих съзнание.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s