Едно далечно лято (12)

tumblr_mw2dddds6cDilB1somi9bo1_540

Единственото лято

Много е важно какво е първото нещо, което ще видите след като дойдете в съзнание. Защото и без това сте уплашени и дезориентирани, та огромни зъби и зловещи червени очи хич не ви помагат. Изписках и бързо седнах. Над мен се бяха надвесили Гриз, Рори и онова чудовище дето мязаше на деформирана сврака. Забелязах и Хенри на рамото на Гриз.
– Казах ти да си ходиш! Мри сега с нас! – ядно ми изръмжа огромното йети.
– Припадна докато бяхме в небето – заобяснява ми Хенри – Но Франсис успя да те хване докато падаше!
Изгледах топло голямото пиле.
– Благодаря!
То махна с ръка.
– Нищо работа. Щеше да е много неприятно да се разпльокаш наоколо.
Земята под нас се разтресе отново.
– Къде е Сън? – започнах да се паникьосвам – Колко е часа?
– Концертът вече почна… – промълви Рори.
И чак сега дочух музиката, която се прокрадваше из наелектризирания въздух.
– Трябва да го намерим! – с мъка се дигнах на крака.
Погледнах ги решително, но в техните очи нямаше и грам надежда.
– Щом не иска да свири, не мисля, че ще успеем да го накараме… – равно каза Гриз.
– О, ще успеем и още как! – разпалих се – Ще го изкарам на оная сцена, ако ще с остен да трябва да го ръчкам!
Огледах се наоколо. Не знаех точно къде сме.
– Заведете ме до къщата! Не можем просто така да се предадем!
Нещо изневиделица кацна на главата ми и аз изпищях.
– Само да ви осведомя – започна Шуберт, докато се наместваше в косата ми – Морето тотално се е побъркало. Летях навътре и мога да ви кажа, че в съвсем скоро време ще ни помете буря дошла директно от ада плюс едно хубаво цунами. Пълна програма.
– Трябва да кажем на другите! – проплака Рори.
– Не! – сряза го Гриз – Сега нямаме нужда от масова истерия! Всички си мислят, че Сън ще свири и всичко ще е наред! По-добре да си умрат щастливи…
Изтръсках чайката от главата си и гневно забодох пръст в гърдите на йетито.
– Никой няма да умира днес! Всичко ще бъде наред!
Силен вятър се изви над нас и огъна клоните на дърветата.
– Водете ме към къщата сега! – извиках аз – Преди да е станало твърде късно!
Гриз се вгледа дълго в очите ми, сякаш се опитваше да ми прочете мислите. И в следващия миг ме грабна през кръста, метна ме на рамо и кресна:
– Бръзо всички! Трябва да го намерим!
Чудовищата развиваха завидна скорост и само след няколко минути вече бутах входната врата на къщата.
– Сън, къде си?
Всички завикаха заедно с мен. Но той не се обаждаше.
– Намери кога да си играем на криеница! – възмутих се аз.
Започнахме да проверяваме стаите една по една, докато не стигнахме до спалнята му. Тя беше заключена.
– Сън, вътре ли си? – викнах, тропайки по масивното дърво.
Отговори ми само мъртва тишина. Земята отново се разтресе и полюлеят над нас се заклати с дрънчене.
– Отвори за бога! Това е важно!
Гриз учтиво ме дръпна встрани.
– Остави отварянето на мен.
И той съвсем без усилие изкърти вратата. Нахлухме вътре като се бутахме кой да е пръв. Естествено, аз като най-малка и слаба влязох последна. Всички стояха като вцепенени и си проправих път да видя какво са зяпнали така. Беше Сън. Той лежеше безжизнено на леглото. Китарата му беше закачена през рамото, а в едната си ръка стискаше тетрадката. Сложих глава на гърдите му.
– Има пулс, спокойно! – казах.
„Но е много слаб…” продължих наум.
Всички успокоено въздъхнаха. Разтръсках Сън, но той не се събуди.
– В безсъзнание е! Не мога да го събудя!
Цялият беше облян в пот, дишаше едвам-едвам. Изглеждаше като някой, дето ще ритне камбаната всяка секунда. Сълзи започнаха да напират в очите ми и всичко се замъгли.
– Трябва да го занесем при останалите! На поляната! – казах с треперещ глас.
– Какъв смисъл има?! – Гриз вече се беше отчаял напълно – Той няма как да свири! Гледай го на какво прилича! Живият труп!
Къщата за пореден път се разлюля, но още по-силно и отпреди. Всички залитнаха. Масивното огледало падна и се счупи с отвратителен трясък. Парчета стъкло се разхвърчаха навсякъде.
– Трябва да отидем при останалите! – извиках и се учудих колко силен може да е гласът ми – Веднага! Той трябва да е задено с всички! Вие сте негови създания!
Останалите бяха в пълна паника, но аз подхванах Сън през едното рамо и го помъкнах. Като ме видяха, най-накрая излязоха от вцепенението. Франсис взе Сън, а Гриз отново грабна мен. Докато слизахме по стълбите, всичко така се разлюля, че е цяло чудо как не паднахме и не си счупихме вратовете. Измъкнахме се със сто зора навън само за да ни посрещне още по-опасна обстановка. Вятърът бе станал ураганен и из въздуха летяха всякакви отломки. Но земята беше най-страшното от всичко. Тя се пропукваше и вибрираше непрекъснато.
– Няма как да летя в тая ужасия! – кресна Франсис.
Рори притискаше силно Хенри и Шуберт, за да не ги отнесе вятъра. Юрнахме се да бягаме към гората. Пукнатините ставаха все по-големи. Из въздуха мернах някакви странни неща като храсти. Осъзнах, че са раздърпани бали сено.
– Кравата! – изпищях и Гриз едва не ме изпусна – Трябва да спасим и Кравунка!
– Всички ще пукнем! – извика ми той – Няма значение!
– Не! Сън би искал да е с нас! – измъкнах се от ръцете на йетито и скочих на земята.
Завтекох се към обора като едвам се задържах на крака.
– Вие продължавайте! – изръмжа Гриз на останалите и тръгна след мен.
Открихме кравата в пълно умопомрачение. Седеше свита в едия ъгъл и мучеше на умряло.
– Кравунке! Идвай бързо!
Извлякохме я навън.
– Боже и добитък сега ще мъкнем… – вайкаше се Гриз.
За наше учудване и облекчение се оказа, че кравите търчат много бързо, когато искат. Ние практически едвам я догонвахме, а Гриз имаше доста по-големи крака от нея. Добрахме се някак до поляната и заварихме всички скупчени в кръг около Сън. Сцената се беше срутила от непрекъснатите трусове и седеше зад животните и чудовищата като някакво зловещо предзнаменование какво ще се случи съвсем скоро с целия свят.
– Пуснете ме да мина!
Тълпата ми направи път и аз се свлякох до Сън. Лицето му беше мъртвешки бяло, а пулсът му едвам се усещаше. Всички бяха в гробовно мълчание освен онова малко зайче, което се скъсваше да реве. От изток се задаваше плътна стена от напълно черни облаци, през които пробягваха тлъсти светкавици. И идваше към нас с притеснително бърза скорост.
– Това е бурята от морето! – изграчи Шуберт – С нея идва и водата…
Всички наостриха уши и чухме грохота на огромните приближаващи вълни.
– Е, честит да ви е Апокалипсисът! – обади се една патица.
Гриз й хвърли леденостуден поглед и процеди:
– Фреди, кълна се, бих те удушил, ако не знаех, че ще умреш така или иначе след малко!
Съсредоточих се върху Сън. Той беше единствената ни надежда. Сложих главата му в скута си. Нямах никаква идея какво да направя. Ако бях по-веща в медицинските неща… Жалко, че нямах неговите просторни познания в тази област… Бурята на смъртта почти беше до нас. Вече усещахме мириса на морето. Тълпата реши, че сега е чудесно време да започне да се паникьосва. Тръгнаха да се вайкат, да плачат, да се прегръщат един друг и да си благодарят за хубавото време, прекарано заедно. Е, щом беше време за прощални думи… Наклоних глава към Сън и съвсем тихо му заговорих:
– Сън, не знам дали ме чуваш… Но ако е така… Искам да ти се извиня. Обещах да ти помогна, но в края на краищата не направих нищо. Даже само влоших нещата. Толкова съжалявам…
Сълзите ми ме задавиха, но продължих:
– Съжалявам, че не вярвах, че си истински. И че се държах толкова студено и глупаво… Ако бях по-сериозна…
Около нас земята започна да се държи съвсем шашаво. Парчета пръст започнаха да се отделят от нея и да излитат нагоре. Погледнах към дърветата – те също като че се разглобяваха. Светът се разграждаше… Вече едвам говорех.
– Сън, не знам какъв е бил истинският ти живот и какво си преживял… Но всичко е поправимо! Още не е късно! Върни се обратно! Събуди се горе при мен! Кълна се, ще те намеря и заедно ще оправим всичко!
Вдигнах поглед и сърцето ми спря за секунда. Огромната стена от облаци не беше само от облаци. Беше и от вода. Всичките ми кошмари до сега пасти да ядат… Силно притиснах главата си до тази на Сън. Нещо ме боцна през дрехите. Спомних си за онази хартийка, която бях мушнала в джоба на пижамата си. Извадих я с треперещи пръсти. Ще кажете – ама сега сериозно ли ти е до произволни хартийки, когато тонове вода ще те залеят всеки момент? И ще ви отговоря – ами човек леко откача в такива моменти, така че и аз не знам защо я извадих. Разтворих я и се почувствах сякаш язовирна стена се взриви в главата ми. Спомените едва не ме удавиха. В ръцете ми седеше снимка на две деца. Момче и момиче. Момчето на около десет, момичето с няколко години по-малко. Излишно е да ви казвам кои бяха тези деца. В неговите ръце седеше същата тази отровно зелена китара, а на лицето му грееше невинна и в същото време ужасно дяволита усмивка. Коленете му бяха олюпени, а косата му рошава както винаги. И аз седях до него, здраво хванала ръката му.
През цялото време бяхме грешали. Не бях тук, за да му помагам. Не е трябвало той да си спомни. А аз.
Как можеше да не го помнех! Да го гледам толкова време и да не позная лицето му! Наистина беше само едно лято, но… Едно лято е достатъчно. Всъщност един поглед е достатъчен. Когато погледнеш в очите на някой и внезапно се озовеш вкъщи.
Разни отминали моменти и сцени прехвърчаха пред очите ми. Как му казах, че някой ден ще е велик музикант и той толкова се зарадва. Обеща ми, че никога няма да се откаже от музиката. Бяхме седнали на покрива на обора… Как той ми подари пръстенчето със звездичката, защото му се беше паднало от „Зрънчо” и не го искаше. Как хранехме Кравунка. Стъмваше се толкова късно и ние си играехме, докато бабите и дядовците ни не ни завлечаха насила вкъщи. Когато рисувахме с тебешири и той толкова чистосърдечно ми каза, че не е виждал някой да рисува по-хубаво…
И после как всичко някак се…изтри. Ние повече не отидохме на село, защото родителите ми се скараха с баба и дядо. Училището ме хвана в своя гаден капан и се намести на преден план в живота ми. После нови приятели, нови преживявания, нови места… Глупавите всекидневни грижи и терзания бавно забутаха спомените от онова кратко лято в най-далечните чекмеджета на паметта ми. Децата забравят бързо… А после става все по-сложно и вече няма никакъв шанс да си спомниш…
– Съзи – прошепнах му – Ти ще бъдеш велик музикант. Обещал си ми.
Бях заровила лице в косата му и стисках силно очи. Нямах намерение да гледам как ме залива чудовищно цунами, беше достатъчно и да го чувам само, мерси.
И тогава сред ужасния вой на бурята, трещенето на гръмотевиците и грохота на водата, се чу нещо съвсем не на място. Учудих се, че изобщо можах да доловя звуците след експлозиите от шум около нас. Пръстите на Съзи се плъзгаха по струните и мелодията се прокрадваше сред унищожението навсякъде. Безмълвно слушах как звънът на китарата се усилваше все повече и повече. Сякаш вятърът го отнасяше до облаците и там започваше да ехти, подхранен от силата на бурята. Чудовищата и животните бяха налягали по земята, в опит да не ги отнесе вятъра. Но сега въпреки опасността надигнаха глави. Всички гледаха нас. Мелодията вече звучеше така силно, че ушите ми пищяха. Сякаш се увиваше около мен и ме изолираше от всичко останало. Отново сведох глава към него. Устните му се мърдаха беззвучно, а може би шепнеше, но не чувах нищо. Обаче нямаше нужда – аз знаех какво казваше. Зарецитирах заедно с него и шепотът ни потъваше в нажежения въздух:

Ах, има те! И остани
в замислените, въздесъщи,
във неизменните звезди
над портите на мойта къща.

В шума на вятъра, в пръстта,
в една изтичаща пътека,
във звуците на радостта,
в мълчанието на човека,
във краткия вечерен смях,
във августовската трева корава

и в този стих, във който, ах,
минава лятото, минава.

И тогава изведнъж всичко се удави в дълбока тъмна тишина. Сигурно ушите ми са се отказали от целия стрес. Земята под нас пропадна в същия момент, когато водата ни заля. Не знам дали потънахме в безкрайните морски вълни или в нищото, което стоеше отвъд разпадналия се свят на Съзи… Тялото ми сякаш се разтвори и съзнанието ми тихо се изплъзна като свличащ се копринен плат…

*   *   *

Отворих очи. Постоях си така известно време, гледайки в тавана. Нещо ме притесняваше, но не можех съвсем да налучкам какво. След известен размисъл се оказа, че именно тавана ме притеснява, защото не беше таванът в моята стая. Чувствах тялото си много схванато и тежко, но когато с мъка завъртях глава, осъзнах, че и прозорецът не е мой. Съдейки по допира на чаршафите, те също не бяха моите. Тези бяха много дървени и груби. Леглото пък изглежда беше само далечен роднина на моето. Абе като цяло не се събудих, където трябва. Всъщност все още виждах леко замъглено, защото ми се спеше. Опитах се да фокусирам туй-онуй от стаята. Нямаше много мебели, но ми се виждаше уютна. И беше цялата светла и ведра. Усещах ръката си много странно, сякаш нещо бе залепено за нея…
Една медицинска сестра влезе през вратата, изохка като ме видя и някак много миличко изтърва това, което носеше. Понеже ми стана неудобно да я гледам такава ошашавена й казах приветливо:
– Май е по-добре да викнете някой по-спокоен от вас, а?
Тя с препъване се изнесе от стаята.
– Значи съм в болница? Ама защо…
Почувствах странен прилив на сили. Със залитане станах от леглото и си помъкнах системите заедно с мен. Някои май се откъснаха де, но все тая. Отидох до прозореца. Навън грееше приятно слънце, а дворът на болницата беше пълен с разхождащи се пациенти. Доиска ми се да отида при тях.
Силен трясък се чу зад мен. Някакъв ококорен лекар почти беше откъртил вратата на влизане. Седеше там и се звереше в мен.
– К-как?! – изпелтечи накрая.
Зад него седеше потресената сестра.
– Казах ви да викнете някой по-спокоен. – скарах й се весело.
– Върнете се веднага в леглото! – стресирано каза лекаря – Вие не сте в състояние да правите каквото и…
– Чудесно се чувствам, спокойно! – срязах го – И махнете тия гадни тръби дето сте ми ги навряли навсякъде!
– Трябва да се свържем с родителите ви веднага! – разбърза се лекаря – Марта, обади им се, моля те!
Сестрата едва не си счупи краката от бързане по коридора.
– Още сега ще ви подложим на серия от…
Оня започна да ми дудне глупости, но аз втренчено гледах нещо, оставено до леглото ми.
– Извинете, може ли да ме оставите за малко насаме?
Лекарят ме изгледа възмутено.
– Още съм в шок и имам нужда да се съвзема! Моля ви!
Виждах, че го сърби да ме дупчи с инжекции и да ме тества, но човешкото в него надделя.
– Хубаво. Но ще се върна след малко! С всички колеги! Вашият случай е нещо изключително!
И се разкара най-накрая.
Всъщност не го излъгах – главата ми наистина се мътеше. Някакви образи и думи… И едно лице. Седнах на леглото и погледнах болезнено слабите си ръце. Бях кожа и кости. Не знаех защо лежах в болница и от колко време бях тук. Погледнах календара. Август. Кой беше последният ден, който помнех?
Оу. Да. Онзи ден.
Въздъхнах и взех китарата в скута си. Хах, беше си съвсем същата! От колко време не я бях виждал… Беше останала на село… Как ли се беше озовала тук? Дръннах веднъж.
Бях отказал да отида на изпитите. Последна година, последен семестър. Баща ми едва не получи инфаркт. Лекарите са толкова нервни хора… Хубаво, че отказах да съм един от тях навреме.
Още няколко дрънвания.
И казах на ония надути дебили, дето се наричат мои приятели, какво мисля за тях. Никаква загуба на този фронт.
Пръстите ми не можеха да спрат и вече се оформяше весела мелодия.
И отрязах оная шантава фльорца. Представяте ли си, сама си беше купила годежен пръстен! След като изрично й казах, че хич не ща да се женя за нея! Някои хора не разбират от намек… Защо родителите ми я харесваха, беше пълна загадка. Такова злобно и дребнаво същество! Побиха ме тръпки. Щяха да ме завлекат на олтара като едното нищо, ако не бях направил онази ужасна сцена в ресторанта… Боже, наистина ли я бях замерил със спагетите…
Вече потропвах с крак в такт с музиката. Всичко бе така ясно в главата ми сега… Имах толкова неща да върша…
Но първо една дълга почивка! Имаше само едно място, където се чувствах наистина у дома и точно там щях да отида…

Advertisements

4 thoughts on “Едно далечно лято (12)

  1. Любител says:

    Стaвa все по-зaгaдъчно! Историятa се рaзвивa много вълнувaщо. Колко остaвa?

  2. Antonia Markova says:

    Страхотна история! За първи път от адски много време чета нещо, което ме държи в блажено, настръхващо очакване! Благодаря! 🙂

    • Tsveti Tsolova says:

      И аз благодаря за милия коментар! ^^ Като съм в творческа криза си чета какво сте ми писали да се утешавам! XD

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s