Едно далечно лято (13)

b69e1fe839d81fbd0cb857jjd15208fe33

Епилог за утешение

Сигурно се чудите какво е станало със Сън и Ем, и всички останали същества. Хич не знам, да ви кажа. Но за утешение може да прочетете за интересната среща между Ермена Малярова и Създан Нотев. Много симпатични хорица, но най-обикновени. Нищо вълнуващо или магическо около тях. Такова е положението.

*    *    *

Бяха първите дни на септември и лятото бавно се оттегляше, доволно от цялата свършена работа. Времето все още беше приятно топло, но без сухата жега на август. Имаше бая време, докато листата започнат да пожълтяват и всичко грееше в хубави свежи летни цветове.
Ермена вървеше из малките улички на селото си. Не беше идвала от дете, но сякаш нищо не се бе променило. Същите огромни розови храсти, мирис на сено и крави, дървени огради… И приятна тишина. Това място сякаш не беше част от реалния свят – толкова спокойно и хармонично. Тя вдишваше чистия въздух, обикаляше без посока, а мислите й летяха незнайно къде. Преди няколко дни се бе събудила с много особени чувства. Но една мисъл беше съвсем ясна – трябваше да отиде до селото си. Просто трябваше. Взе ключовете за къщата от родителите си и пристигна с първия раздрънкан автобус, който можа да хване. Много други неща сякаш надничаха от краищата на съзнанието й, но когато се опиташе да мисли за тях, те изчезваха. Беше сънувала нещо. Нещо важно, което я бе накарало да дойде тук. Но какво точно беше, тя идея си нямаше.
Без да усети беше стигнала до края на селото, където започваше гората. С въздишка се обърна да си ходи, но изведнъж цялото й тяло се вцепени. Беше видяла последната къща. Или по-скоро видя портата, предната градина и съвсем малка част от къщата. С несигурни стъпки Ермена се приближи до мястото. Беше й толкова познато! Опита се да си спомни лятото, което бе прекарала тук преди толкова време. И някакви образи започнаха да изплуват. Да, беше идвала в тази къща… Някаква крава, мирис на сладко, една зелена китара. Момичето примига. Чувстваше се като в някакъв сън. Бяха ли станали наистина тези неща? Толкова много време бе минало оттогава, че може би си въобразяваше. Тогава е била някъде на осем, сега беше на двайсет и четири… За малко здравият й разум да надделее! Но слава богу, Ермена по начало си беше малко лудичка, та реши да се довери на шестото си чувство. Пък и понеже малко си падаше авантюрист, реши направо да влезе вътре. Побутна портата – беше отворено. Внимателно запристъпва из чуждата градина. Беше напълно тихо, ако не се брои едно синигерче, което пееше някъде из дърветата. Стигна до входната врата на къщата. Тогава чувството на дежа вю съвсем я изпълни. Помнеше това място! Но много по-голямо… Градината също беше значително по-обширна в спомените й… Сигурно защото е била дете.
Ермена наостри уши. Бе дочула някакви звуци иззад къщата. Мелодия. Знаеше, че не трябва да го прави, но тръгна натам. Сърцето й тупкаше силно. Сякаш беше откривател, а съкровището бяха собствените й спомени… Макар че в случая бе по-скоро натрапник, който се самопоканва в къщите на хората. Тя учтиво избута тази мисъл настрани. Винаги можеше да излъже какво прави тук. Надникна от ъгъла на къщата. Задната градина беше доста по-просторна и изпълнена с всякакви цветя. Най-голямо място обаче заемаха розите. До тях имаше масичка с два стола, единият от които зает. Ермена така хипнотизирано гледаше сцената, че съвсем забрави да гледа къде стъпва. И по закона на гадостите стъпи на една мотика. Всички знаем какво става, когато стъпиш на мотика. Тя услужливо се изправя и те шибва право в лицето. Момичето извика от болка и се катурна назад. Докато си разтъркваше челото, пред размазаният й поглед се появиха два крака. Човекът клекна до нея.
– Ъм, добре ли сте?
– Ахам, да. Стъпих на мотиката. – измърмори тя, като се опитваше да не го гледа в очите.
Той й помогна да се изправи. Болката вече й преминаваше и Ермена осъзна, че сега беше време за обяснения. Все пак изчака да я попита.
– С какво мога да ви помогна? Търсите ли някого?
Тя най-накрая го погледна в очите. Грешка. Лицето му така я обърка, че тя просто седеше там със зейнала уста. Интересно е да отбележим, че той също чак сега хубаво я огледа и доби същия крайно шашардисан вид. Двамата седяха така и безмълвно се зяпаха като глупави златни рибки.
– Ъъ… – накрая изпелтечи тя – Аз ъм… Такова…
– Ох, сигурно сте се ударили силно… Елате да седнете!
И той я настани на единия стол до масата.
– Мястото е доста зачервено… Дайте да погледна, аз съм почти лекар…
Докато подлагаше на инспекция челото й, тя видя една китара, подпряна на стола му. Отровнозелена китара. Онази, която изплува в ума й, като видя къщата.
– Ще ви донеса лед. – каза той – Най-вероятно ще ви излезе цицина, но иначе всичко е наред. Не виждате размазано, нали?
– Не…
– Не ви пищят ушите?
– Не.
– Нямате сътресение тогава. Отивам за леда!
И той се юрна към къщата. Изчезна през вратата на верандата. Ермена твърдо реши да вземе да се стегне и да спре да блее като някаква малоумна овца. Когато човекът се върна, тя вече седеше изпънато на стола, а погледът й спокойно оглеждаше мястото.
– Ето, вземете!
– Благодаря.
Тя си лепна кърпата с леда на челото. Мъжът седна срещу нея и я погледна неловко.
– Та по каква работа идвате? – попита я.
Ермена отвори уста с намерението учтиво да обясни как е търсела някого, но е объркала къщата. Но погледът й като магнит се лепна на китарата и лъжата просто не можа да излезе от устата й. Вместо това тя се чу да казва:
– Малко е странно всъщност. Просто минавах оттук и тази къща ми се стори много позната. Имам чувството, че съм идвала и преди, но не мога да си спомня нищо. Затова влязох.
Той я гледаше с подвигнати вежди. Ермена се зачуди какво й става, но без да може да се спре продължи:
– Това е селото ми, но не съм идвала от много, много време. Последно дойдох като бях на осем някъде. Затова сега се разхождах наоколо и вашата къща някак ми изкочи от спомените…
Мъжът за нейна изненада се изсмя.
– Ха, това е много интересно! Моята история е почти същата!
– Как така?
– Ами това също е моето село и не съм идвал от дете тук! Но преди няколко дни се…събудих и просто толкова исках да дойда! И ето ме тук!
Ермена за пореден път зяпна.
– Наистина ли? Аз също! Просто се събудих и това място сякаш ме викаше!
Двамата се гледаха със смесица от чиста почуда и леко подозрение.
– Това наистина е странно! – пак се засмя мъжът – Искате ли чай? И кекс?
– Оо… Мерси.
Той й сипа от един тумбест чайник и побутна чинията с кекса към нея. Докато тя отпиваше, над ръба на чашата видя как непознатият я изучаваше с поглед. В очите му се четеше някакво дълбоко удивление. Естествено тя нямаше как да знае, че той в момента беше крайно объркан, защото преди няколко дни, когато се бе събудил от мистериозната си кома, първото нещо, което бе изникнало в ума му, беше нейното лице. Горкият човек в момента имаше чувството, че е изперкал напълно.
– Не се запознахме – изведнъж каза той и приятелски протегна ръка – Аз съм Дани.
Тя се ръкува с него.
– Ермена, приятно ми е!
Веждите му леко се намръщиха. Тя въздъхна:
– Да, името ми е малко тъпо. Не знам защо са решили да ме кръстят така…
Той се усмихна, но лицето му още беше намръщено, сякаш някаква мисъл го човъркаше отвътре.
– Спокойно, Ермена е нищо в сравнение със Създан.
Тя го погледна въпросително.
– Цялото ми име е Създан. – обясни той – На галено Дани.
Нещо прещрака в главата на Ермена. Сякаш нещо заключено се отключи.
– Създан… – тихо повтори тя.
Споменът така ясно изскочи пред очите й, че тя за миг спря да вижда всичко около нея. Едно момче, много рошаво, все със скъсани панталони на коленете. И неразделно с китарата си. Вечно ухилено.
– Съзи? – заекна тя.
Лицето на мъжът срещу нея се вцепени. Очите му заблуждаха в нищото. Малко по-малко се фокусираха и се впериха в Ермена.
– Ери?
Бавно на лицата на двамата се появиха усмивки.
– Не мога да повярвам, че си ти! – гласът му трепереше от вълнение.
И тогава сякаш всички изминали години се изпариха. Все едно не се бяха разделяли никога.
– Виждам, че си спрял да си късаш панталоните! – изсмя се тя.
– Да. И започнах да се реша!
Все още не можеха да повярват на това случайно преоткриване. Беше направо чудо!
– Боже, едвам те познах! – развълнувано каза тя – Толкова си пораснал!
– Е, не! Оставаше да съм си същия! Ти също страшно си се променила!
– Към добро надявам се! – престорено строго каза тя.
После посочи към инструмента до стола му.
– Още си с тази китара!
Той я взе в скута си.
– Да. И винаги ще съм.
Спомените й лениво се връщаха по местата си.
– Беше ти подарък, нали?
– Аха. От дядо ми.
Една тихичка въздишка се измъкна от него. Но тя я забеляза.
– Помня когато ми писа за него. – тихо каза тя – И за Кравунка.
Пръстите му пробягаха по струните.
– Защо спряхме да си пишем? – попита той.
– Не знам…
Лицето му внезапно пак се разведри.
– Но ето, че сега се срещнахме! Какъв късмет!
– Хаха, да… Честно съвсем те бях забравила!
– Аз също… Толкова е странно!
Двамата се гледаха топло сякаш другия беше отдавна загубен любим чорап.
– Помниш ли тебеширените градове, които рисувахме? – весело каза той.
– О, да! А как се катерехме по покривите? Когато веднъж ни хванаха, ме наказаха цял ден да седя вкъщи!
Имаха толкова кратко общо минало. А им се струваше много повече. Но спомените от този свят закриваха напълно всички други…
– Само едно лято ли бяхме задно? – той се чешеше замислено по главата – Струва ми се бая повече!
– Да, и на мен… Сигурно защото е било преди много време.
Опитваха се да разберат, но всеки опит да разровят по-надълбоко в умовете си, беше като да размътиш кална локва. Само става още по-кално.
– Както и да е! – тя вдигна рамене – Ти какво правиш сега? Как върви живота?
Той се усмихна накриво.
– Ами карам някак…
– Е, кажи нещо по-конкретно, де!
Съзи завъртя чашата чай в ръцете си.
– Нищо интересно наистина! Освен ако не броиш комата за нещо вълнуващо…
Тя го изгледа невярващо.
– Кома ли? Бил си в кома?
– Да… За около два месеца.
Лицето на Ери се бе изкривило притеснено и той усети как едно приятно чувство се разлива в него. Беше я грижа…
– Как? Защо? Болен ли си?
– Не знаем точно защо… Баща ми нали е лекар и каза, че било някакъв необясним случай. Просто една вечер съм заспал и не съм се събудил повече…
Тя не каза нищо. Само стисна по-силно чашата си.
– Всички казват, че през цялото време съм бил като в дъбок сън… Жизнените ми показатели са били съвсем нормални. Тялото ми е напълно здраво. Просто съм изпаднал в кома.
– Как си се събудил?
– Просто ей така от нищото. Преди няколко дни всъщност. Събудих се и всичко ми беше в мъгла, но знаех, че искам да дойда тук…
Двамата се умълчаха.
– Предполагат, че е било от стрес де. – каза неловко той – От преумора и такива неща…
Тя го стрелна с очи гневно. Това го учуди.
– Защо си се преуморявал?
Съзи махна неопределено с ръка.
– Не съм! Поне не мислех, че съм… Просто…
– Какво?
И той не знаеше какво.
– Съзи?
Погледна я. И тя го погледна в отговор.
– Помниш ли, че ти бях обещал да не се отказвам от музиката?
– Да?
– Ами отказах се.
– О, ясно тогава.
– Кое е ясно? – той се намръщи объркано.
– Учил си за лекар, нали?
– Нямаше как! Нашите толкова искаха… Трябва някой да поеме болницата на баща ми, като се пенсионира! – Съзи осъзна, че тонът му беше станал отбранителен.
Веждите й бяха повдигнати, устата леко стисната.
– Сигурен ли си, че не си бил стресиран? – каза тя леко язвително – Звучи ми като стресираща ситуация… Да те карат да живееш живот, който не искаш.
Той се предаде.
– Добре де, може би бях под леко напрежение.
Ери повдигна още малко вежди.
– Толкова леко, че изпадна в лека кома!
– Ох, ами! Да! Добре! Искаше ми се да се застрелям всеки ден! Това ли трябва да кажа?
– Не знам. Така ли беше?
Той си разтърка очите.
– Да. Така беше. Всички само ме тормозеха и аз им угаждах като първия глупак. Само учене и преструване всеки ден.
Ери си отхапа щедро от едно парче кекс и каза с пълна уста:
– Ама ти хубаво си се подредил! Можеше просто да им се опълчиш, вместо да се командироваш в болницата!
– Опълчих се, ако искаш да знаеш! – озъби й се той.
Много беше лесно да говориш, без да знаеш! Искаше му се да й каже „Опитай се ти да кажеш нещо на баща си, който се е поболял от работа, за да живееш хубав живот! Или на майка си, която повече от всичко иска да си успял и да не се притеснява за бъдещето ти! О, или пък на всичките си познати, които са толкова отговорни, и сериозни, и досадни!” Но вместо това каза:
– Един ден просто не издържах. Беше доста брутално.
Тя се засмя. Да бе, хич не беше смешно!
– Какво направи? – очите й игриво блестяха.
Без да се усети и той се засмя. Всъщност си беше бая комично.
– Ами всички се бяха събрали на празнична вечеря по повод годежа ми. Настина всички бяха там! Баща ми беше избрал някакъв ужасен префърцунен ресторант, имаше даже официален дрес код… Кой ли не се беше изсипал – колеги на баща ми, клюкарките приятелки на майка ми, моите собствени псевдо приятели! И цялата рода на годеницата ми до девето коляно! Все едно някаква кралица се женеше… Та аз вдигах тост. И тогава ги погледнах всички и направо ми причерня. Май конкретното нещо, което отприщи яда ми, беше някаква реплика на Елиза – годеницата ми… Ох, какво точно беше изръсила… А, да! Представяш ли си, беше се навела към майка си и й вика „Оф, косата му е ужасна! Направо не знам как цял живот ще се появявам с него навън!” И тогава като ги почнах…
Той спря, защото Ери се беше задавила с кекса от смях. Съзи се принуди да стане и да я потупа по гърба.
– Не знам дали е чак толкова смешно… – промърмори той.
– О, бая си е смешно! – каза тя през сълзи – Леле, представям си цялата сценка! Бих дала всичко да можех да пристъствам! Какво им каза?
Той се изчерви.
– Ъъ, доста работи. Май започнах с прическата на годеницата ми. Казах й, че винаги изглежда като проскубана кокошка…
Ери отново започна да се кикоти.
– Наистина се бях побъркал! Казах на абсолютно всеки какво мисля за него. Крещях през цялото време. А всички само мълчаха и ме слушаха. Баща ми по едно време си изпусна чашата, де. Но когато свърших с говоренето, беше най-веселата част…
– Какво стана? Какво? Кажи ми! – тя се беше хванала за облегалките на стола и тялото й бе наклонено напред.
– Хаха, ами… Обявих, че годежът е развален и мен по начало никой не ме е питал дали го искам. Тогава взех чинията със спагетите на Елиза и ги изсипах на главата й като май казах нещо от типа на „На ти, себично същество такова!”, после обявих, че лекар ще стана само когато летящи прасета ме уцелят с банани. Накрая си разроших косата демонстративно и излязох.
Той шавна неловко, когато видя с какво страхопочитание го гледаше Ери. Тя между другото преживяваше нещо странно – винаги бе смятала хората, които не следват мечтите си, за тъпи и мекушави. Но сега изведнъж разбра колко им е трудно. Не всички имаха нейния късмет и близки, които да ги подкрепят. Да се бориш за това, което искаш, е трудно, но е къде-къде по-впечатляващо да осъзнаеш грешките си и да започнеш всичко отначало… Да разрушиш целия си свят и да се опиташ да го построиш отново – този път правилно.
– Уау… Това е най-якото нещо, което съм чувала! Май не познавам по-смел човек от теб!
– По-луд искаш да кажеш…
Тя пак се изхили.
– Е, смелостта си е наполовина лудост…
Той доби леко тъжен вид.
– Ако наистина бях смел, нямаше да играя по свирката на другите цял живот. И нямаше да се отказвам от мечтите си…
Съзи с изненада видя, че тя беше станала напълно сериозна.
– Още не е късно. Никога не е късно. Та ние сме още толкова млади!
Той прехапа устни.
– Не знам как ще се справя… Животът ми е пълна каша в момента! Може би трябва да се извиня на всички и да…
– Не! – прекъсна го тя ядно – Заслужили са си го! Не могат да те тъпчат цял живот и да очакват да си им благодарен! Трябва да правиш каквото ти чувстваш, че е правилно!
Тя посочи към китарата му.
– Трябва да си музикант. Нали това искаш?
Той замислено изгледа инструмента.
– Винаги си го искал! – твърдо каза тя – Като дете само за това говореше! Толкова много пееше и дрънкаше на това нещо, че накрая на деня ушите ми звънтяха!
Ери щеше да каже още неща, но видя колко измъчено беше станало лицето му.
– Не знам дали ще мога… – промълви той – Всичко ще се обърне нагоре с краката… Пък и заслужава ли си изобщо – та аз даже не съм особено талантлив…
– Естествено, че си талантлив! И ще станеш още повече, когато спреш да се притесняваш за глупости!
– Ама как ще се изхранвам? Как ще живея?
Тя подбели очи театрално.
– Сериозно ли това ти е проблема? Аз съм художник и печеля предостатъчно, така че не виждам защо и ти да не можеш!
Той я погледна изумено.
– Станала си художник значи?
– О, да! Мацам и драскам всяка свободна секунда!
– Да, преди все имаше боя по ръцете…
Това по някакъв начин ужасно го окуражи. Някаква вълна от ентусиазъм го заля. Всичко изглеждаше толкова лесно, когато я погледнеше! Сякаш в очите й виждаше как всичко е наред! Нейните мисли също галопираха. Беше така необяснимо… Когато седеше до този човек, до Съзи, това забравено приятелче от детинството… Онова гадно чувство изчезваше. Чувството, което тровеше иначе щастливия й живот. Усещането, че е сама и винаги ще е сама. Една кухота, която глухо кънтеше в нея откакто се помнеше… Но сега вече я нямаше.
– Аз ще ти помогна… – тихо каза тя.
Косата й се спускаше на плавни вълнички и блестеше на слънцето. Меката светлина я обгръщаше и Съзи имаше чувството, че са в някакъв вълшебен сън.
– Ще слушам песните ти! Ще ти помагам през творческите кризи! И после ще съм на първия ред на концертите ти!
Боже, как можеше да се усмихва така хубаво… Съзи най-накрая осъзна, че сигурно я зяпа като някакъв откачалник и заби поглед в кекса.
– Е, имаме ли сделка?
Тя беше протегнала ръка към него и го гледаше дяволито. Той си пое дълбоко въздух. Значи животът можел да бъде и хубав? И всъщност не е толкова трудно да си щастлив… Просто трябва да имаш смелостта да протегнеш ръка…
– Не му мисли много! – засмя се тя – Просто вярвай!
Цветовете на градината трепкаха около тях, въздухът миришеше така лятно… Той пое ръката й.
– Още онова лято ти обещах, че няма да се откажа! – гласът му беше толкова уверен, че изненада и двамата – Ще стана музикант, каквото и да ми коства!
Ери изглеждаше толкова щастлива. Съзи все още стискаше ръката й.
– Щом ти вярваш в мен, значи и аз мога… – прошепна той.
Двамата вече опасно се изчервяваха, когато едно силно мучене разцепи въздуха. Романтичната атмосфера се възмути и се омете.
– О, ъ, това е кравата…
– Каква крава? Имаш крава?
– Да. Много обичам крави – толкова са симпатични! Купих си една като дойдох тук.
Ери го изгледа изпод вежди.
– Ти си пълно куку.
– Вярно си е… Искаш ли да ти я покажа?
– И още как!
И двамата тръгнаха рамо до рамо през огромната градина.

Advertisements

2 thoughts on “Едно далечно лято (13)

  1. РазДЪрпаН БУхАл says:

    “Романтичната атмосфера се възмути и се омете” !!! – ТОВА МИ Е ЛЮБИМОТО !!! Така ги скалъпваш тия изречения, че ме хваща гъдел в слънчевия сплит )))))

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s