Световната тайна

1a361e9e6b6ae8cb3306aggg0c5d1c4bdee

– Искаш ли да ти кажа една световна тайна?
Антон щателно преглеждаше съдържанието на сандвича си, затова не чу въпроса.
– Егати багетата с три вида салам! То е практически невъзможно, щото вътре има точно две парчета салам изобщо… Ъ, к’во викаш?
Пешо му се намръщи.
– Не ме ли чу? Питах те нещо.
Антон захапа псевдосандвича и го погледна подканящо, доколкото можа.
– Искаш ли да ти кажа една световна тайна? – повтори момчето.
Лицето му беше напълно сериозно. Приятелят му се засмя.
– Ми давай. Целият съм в слух. – каза той, ръсейки трохи наоколо.
Пешо сякаш нарочно се загледа в масите наоколо и потъна в тишина.
– Ще ме просветиш ли или ще зяпаш мадамите?
Пешо отново сбърчи вежди и най-накрая каза:
– Пътуването във времето вече е факт. И е изумително лесно при това. Човек само трябва да знае трика.
– Бреей, не думай! И ти знаеш трика?
– Очевидно, щом ти говоря за това.
– Сподели тогава, моля. Бих се върнал да си избера някой по-свестен сандвич.
Пешо отвори уста, но в същия момент трамвая с гръм и трясък реши да пресече площада. Когато най-накрая какофонията спря, Антон изсумтя:
– Оф, трябваше да седнем вътре! И кой изобщо прави кафене на такова място? Както и да е. Продължи си за световните тайни.
На Антон му беше много интересно какво пак е родило болното въображение на Пешо.
– Трика е много лесен. Ако искаш да се върнеш в определен момент в миналото, просто трябва да затвориш очи и да си спомниш възможно най-подробно този момент. Какво си чувствал, с какво са били облечени хората, какво е било времето… Абе един вид мислено да се озовеш там. Ако успееш да го направиш достатъчно добре, ще се пренесеш там и физически.
Около масата на момчетата се бе събрала една тумба гълъби и гладно гълташе трохи. Антон ги подритна ядосано.
– Тъпи пилци! Значи казваш, че можем да пътуваме назад чрез спомените си?
– Точно.
Антон се подсмихна.
– Знаеш ли, че през деветдесет процента от времето човек превърта в ума си спомени? Ако това, което казваш, беше вярно, щяхме да летим из времето като луди калинки! Всеки път като си спомним нещо – Бам! и сме там. Нямаше да можем да се спрем…
Пешо продължаваше да шари с поглед из кафето и площада.
– Не ми вярваш значи? – попита той.
– Ми естествено. Първо тоя начин е пълна глупост и второ и да беше истина, нямаше да го знае някой като теб.
– Какво ми е пък на мен?
– Ми е т’ва ти е – ти си най-обикновен човек! Да не говорим, че се казваш Пешо… Това не е сериозно име! Освен това как може да ми казваш тая световна тайна в кафето сред гълъбите! На нищо не прилича! Световните тайни са за мистериозните господа в подземията!
Пешо въздъхна дълбоко и най-накрая погледна Антон в очите.
– Ми тъй си е, прав си. Измислям си някви глупости ей така, щото не знам и аз к’во да кажа… Да знаеш… – Пешо за момент се поколеба – С Мими скъсахме.
Антон подскочи от изненада и едва не си хвърли сандвича в морето от гълъби.
– Е как?!
– Ами е така.
„Ето защо зяпа така меланхолично наоколо. Това им беше едно от любимите кафета…” помисли си Антон.
– Кога скъсахте? – попита той.
– Оня ден.
– Ама защо? Нали си бяхте “миличко” и “пиленце”?
– И аз не знам защо. Седяхме си и тя ми говореше нещо и изведнъж ми каза, че съм повърхностно говедо и къса с мен. Ей така от нищото.
Сега след като изплю камъчето и приятелят му вече знаеше, Пешо остави лошото настроение да го завладее напълно и лицето му се превърна в смесица от намръщени вежди и нацупена уста.
– Тая трагедия ме свари неподготвен. – каза накрая Антон – Отивам да си взема още един сандвич. Ще ти взема и на теб нещо да заглушиш мъката с калории.
Антон влезе вътре в кафето и Пешо остана сам. Отново се загледа празно в пространството и ума му започна да блуждае. Изведнъж някакъв спомен изникна в главата му. Един слънчев ден с Мими си седяха в парка и тя му говореше някакви философски работи, а той просто я зяпаше, защото дънките й седяха страшно добре.
– Мисля, следователно съществувам! Толкова добре го е казал… – редеше тя.
Пешо не искаше да изглежда като тъпунгер, затова беше казал:
– Мисля, значи съществувам? А какво ще щажеш за “Измислям нещо, следователно то вече съществува”? Яко, а?
Тя се беше разсмяла, после му каза, че е тъп като галош и го прегърна. Ех, че хубаво им беше заедно…
Пешо затвори очи и напълно се отдаде на този щастлив спомен. Изненада се колко добре се беше запечатал в ума му. Паркът от онзи ден се разстла пред очите му като триизмерна снимка. Момчето ясно видя големите стари дървета с натежалите им клони и пътеките, прорязващи зеленината. По небето се търкаляха малки облачета, птиците весело летяха наоколо…А ето я и Мими, седяща до него. Тя се очерта съвсем ясно и той се протегна да я докосне…
Антон победоносно се върна с двата сандвича. Гълъбите изглеждаха много доволни от това развитие на сюжета. Но не и Пешо. Всъщност него никакъв го нямаше.

Advertisements

2 thoughts on “Световната тайна

  1. rosie marinova says:

    Харесва ми как обикновеното се преплита с невероятното и магическото в ежедневието на героите…а Пешо е велик! 😀

    • Tsveti Tsolova says:

      Имам нездрава обсесия с това име Пешо… 😀 Поне още двама-трима Пешовци има из историите ми!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s