Ориз по гуанконски

a80808691fffff4530476f1c7a4b5a9e67f64

– Страшно ми се яде патицата със зеленчуци, но ме е страх да не ме заболи корема от нея… Може би все пак трябва да вземем само ориз. Добрия стар ориз с бамбук! Но пък патицата от друга страна…
Моти продължаваше да бърбори, а аз, унесен от монотонния му монолог, вяло разглеждах китайския ресторант. Не бяхме идвали от доста време, но мястото си изглеждаше както винаги. Евтини картини с дракони, протрита червена тапицерия и малък телевизор, от който се чуваше непрекъснато и неразбираемо мърморене на китайски. О, и фенерите. Вечните фенери. Всички прозорци бяха отворени заради задушната августовска жега и се откриваше гледката навън. Слънцето вече се гушеше ниско зад дърветата и последните му лъчи огряваха дългия ред от алени фенери, закачени за стряхата. Те леко се люшкаха, въпреки че нямаше нито следа от бриз навън. Поклащаха се в някакъв странен такт, сякаш отмерваха ритъма на скрита мелодия…
– …добре, ще я попитам! – решително каза Моти и тресна менюто на масата – Ченг Лиии! – изви глас той и китайката изскочи от нищото точно до нас.
Сигурно защото беше толкова нисичка, никога не я виждах как идва. Малко страшничко.
– Избрали вече какво яде? – попита отсечено тя.
– Ще вземем една голяма порция от пилето в сладко кисел сос и искаме някакъв ориз също, но не можем да си изберем…
Моти бутна менюто под носа й.
– Този ориз по гуанконски какво има в него? Понеже не е написано…
– Шунка и зеленчуци. – изстреля Ченг Ли.
– Хмм… А тази шунка от какво е? – той присви подозрително очи.
– Ох, за Бога, Моти! От какво може да е! – въздъхнах.
– Е, аз откъде да знам! Това „гуанконски” ми звучи като нещо извънземно! Длъжен съм да попитам!
Физиономията на китайката беше учтиво вкочанена.
– Ще го вземем! – отсякох аз и подадох менютата обратно.
Ченг Ли се разтвори във въздуха заедно с тях.
– Тц, колко бързо върви тая! – възкликна приятеля ми – Ей, защо го взе тоя ориз? Не ми звучи безопасно!
– Ако шунка и зеленчуци не ти звучат безопасно, не знам как изобщо успяваш да се храниш!
– Знаеш, че имам чувствителен стомах. – нацупи се Моти – Ако умра тази вечер, да знаеш, че ти си виновен!
– Ти поиска да ядем китайско!
– Да, но не разни гуанконски измишльотини!
– Хубаво! Ако действително се окаже нещо странно, аз ще платя цялата сметка!
Получих внезапното усещане за дежа вю. Аз и Моти в китайския ресторнт, спорещи за храната… Тихата лятна вечер, оранжевите лъчи плъзгащи се по старите столове и избелелите картини… Кой знае колко пъти бяхме изживявали тази сцена отново и отново. Замислих се как живота си остава един и същ колкото и да се променя… Минаваха години, а ние оставахме същите, местата оставаха същите, света и представата ми за него оставаха същите…
Моти изглежда се беше успокоил най-накрая за храната. Отпуснат назад в скърцащия стол оглеждаше ресторанта, както аз бях направил преди малко. Знаех, че си мислеше същите неща като мен.
– Това място не е мръднало! – отбеляза накрая – Направо имам чувството, че се стараят да докарат тоя клиширан китайски вид! Погледни бара!
Отправих поглед към шарените прашлясали бутилки, плътно наредени зад високия тезгях.
– Все едно сме в някакъв филм на Брус Лий. – изкикоти се Моти – Очаквам всеки момент някой да разбие бара в дива кунг фу борба…
– Къде ти такъв късмет! Всичко винаги ще си остане…
Но не можах да довърша защото силен трясък и някакъв друг странен звук разклатиха притихналия ресторант. Бутилките по бара лекичко се раздрънкаха.
– Господи, какво беше това?! – паникьоса се Моти.
– Спокойно, сигурно са изпуснали някоя тенджера в кухнята…
– Ох, отиде ми доброто храносмилане… Само стрес навсякъде!
Оставих Моти да се вайка и оплаква, а аз тръгнах към вратата на кухнята, точно до бара, за да попитам какво става. Беше си доста силен трясък все пак. Тамън стигнах вратата и Ченг Ли изскочи от нея, като почти не хвърли чинията със сладко киселия сос в лицето ми.
– Защо не внимава! – скара ми се тя.
– Извинявай! Исках да попитам дали всичко е наред. Чухме нещо…
– Всичко наред! Успокои се и яде! – и тя настойчиво ме забута обратно към мястото ми.
Оставих се да ме върне на стола. Сладко киселия сос изглеждаше особено вкусно днес. Моти започна гледно да си сипва като не спираше да повтаря как стомаха му щял да експлодира, но си заслужавало.
– Ами ориза? – попитах аз.
– Идва ей сега. – каза Ченг Ли – Шунка малко трудна днес.
Това последното не го разбрах и се обърнах да я попитам какви ги говори, но тя вече беше изчезнала в дебрите на кухнята. Вдигнах рамене примирено. Все пак силната й страна беше готвенето, а не българския.
Аз също си сипах. С Моти започнахме доволно да се тъпчем. Наистина беше страшно вкусно. Както всеки един път. „В края на краищата – защо да е лошо?” помислих си „Защо да е лошо всичко да е скучно и монотонно? Живота си е хубав и така – прозаично нормален”
– Само дето не е.
Точно щях да лапна поредното парче, но ръката ми замръзна.
– Моти, ти ли каза това?
– Кое това?
Не знам защо, но някак погледа ми се прикова в картината над главата на Моти. Голям продълговат дракон, с тънки мустаци и блестящи люспи. Картината беше релефна и очите му бяха от някакви жълтеникави камъчета, които контрастираха на фона на общата избелялост на платното. Откога ли седеше тук… Едното жълто око ми смигна.
Подскочих силно и извиках. Моти се задави от изненада. Заех се да го тупам по гърба и да му спасявам живота.
– Какво си се разквичал като заклано прасе? – бяха първите му думи след като изплю с каквото се беше задавил.
Аз се чудех какво да му отговоря, когато поредният оглушителен трясък ни удари. Този път беше по-силен от преди.
– Ей, тая вечер искате просто да ме довършите! – дрезгаво обяви Моти и театрално вдигна ръце във въздуха.
Ченг Ли се появи до нас.
– Не може направи ориз. Шунка свършила. Избере нещо друго от меню. – каза тя на един дъх и пак изчезна.
-Ех, по дяволите! – промърмори Моти – Сигурен бях, че щеше да е някъв странен ориз и да ме черпиш…
Бях се загледал през прозореца отново. Такъв хубав залез. Така спокоен и… Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите.
– Спокойно ще те черпя така или иначе – промълвих като в транс.
Той ме погледна подозрително.
– Защо?
– Защото беше прав, че шунката ще е странна…
– Откъде знаеш?
Но аз не отговорих. Само продължих да гледам малкото летящо прасе докато не се скри зад дърветата, където се беше скрило и слънцето.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s