Сенките на професор Амадов

tumblr_naaaaud17qyGd31ufi08jo1_1280Не знам дали на вас ви се случва да се опитвате сериозно да пишете роман, но вместо това да бълвате нови истории, които няма никакъв шанс да допишете в близкото хилядолетие. А също така да си измисляте анимационни сериали и да записвате глупави рап песни… въздиш…

Дилян с мрачно задоволство задраска още един ден от календара. Оставаха само някакви си две седмици. Добре, щеше да се справи!
Часът вече беше единайсет без четвърт, затова той стана от бюрото си и отиде до прозореца. Влакът щеше да мине всеки момент… Наближаваше лятото и дърветата се бяха разлистили, но линията се виждаше все така добре от тази част на сградата. Дилян горчиво си помисли, че животът просто се гаври с него. В края на краищата – наистина ли е добра идея да показваш влака всеки ден на човек, който едвам се удържа да се хвърли пред него? Звукът от свирката на машиниста размъти застоялия въздух в стаята. Приближаваше… Мъжът отвори прозореца и го лъхна мирис на жасмин и липа. Той ги прокле наум. Тая поетична атмосфера му тровеше здравето още от деня, когато постъпи като лектор в този университет. Ето го и равномерното пуфтене и тракането на колелата по линията… Влакът профуча пред очите му, прозорците му се сливаха в едно, а Дилян за кой ли път този ден почувства силен порив просто да скочи през прозореца и да се размаже долу на паветата.
– Не е достатъчно високо. Може и да оцелея – измърмори той.
Влакът отмина, но звуците му още отекваха в притихналата стая. Дилян тръшна прозореца.
– Но може и да умрете. Ако успеете да си паднете на главата. Човек винаги трябва да вярва в позитивния развой на събитията.
Добре, че беше затворил прозореца, защото като нищо щеше да се катурне през него от изненада. Даже не я беше чул да влиза. Тя даже не трябваше да е тук днес…
– Можеше да почукаш преди да влезеш – каза той равно, игнорирайки забележката й.
Лицето му си остана все така безизразно. Хората вечно го обвиняваха, че изглежда отегчен и студен през цялото време, но ако само знаеха… Дилян най-накрая я погледна в очите. Това естествено беше наистина глупаво от негова страна.
Анисия, момичето, което се бе материализирало в кабинета му, имаше навика да зяпа хората с онези приковаващи продължителни погледи, от които просто не можеш да избягаш. Все едно получаваше директна връзка с мозъка ти и спокойно ровеше из най-засекретените картотеки. Най-ужасното беше, че в същото време и той получаваше такава връзка с нейния ум и към него потичкаха реки от имформация, чувства и други такива неясни работи, но той за жалост не можеше да ги разкодира.
– Дойдох да ви върна учебника.
– Мерси. Остави го на бюрото.
Тя започна да рови из чантата си и най-накрая прекъсна мъчителния очен контакт. Той мислено си отдъхна.
Дилян Амадов си беше нестабилна откачалка и преди да дойде да работи в това забутано градче с измисления му университет. Противно на очакванията скучните малки населени места се оказаха по-опасни за психическото му здраве от шумната столица. Дилян се бе добрал до тук с надеждата всичките му лудости да го отпуснат малко под влияние на монотонната работа и природната благодат. Но не би.
Анисия Вълчанова беше едно от нещата, които му съсипваха нервната система. Тя беше загадка с главно З и очевидно искаше да си остане такава. Дилян се занимаваше с нея с мазохистичното удоволствие на хората, които решават трудно судоку. Всеки път, когато си мислеше, че започва да я разбира, тя правеше нещо неочаквано и Дилян трябваше да изтрие цяло редче с числа и да започне отначало. Работата се усложняваше и от факта, че Дилян общо взето мразеше човешкия род и отбягваше изобщо да общува с хора. Досега за него беше истинско постижение да намери някой, който да му е даже бегло интересен… А сега изведнъж това момиче, което слагаше лабиринта на Минотавъра в малкия си джоб…Но тя не беше най-големият му проблем.
Дилян погледна през прозореца. Слънцето вече безнадеждно падаше към хоризонта, а сенките ставаха все по-плътни и големи. Силуетите на високите дървета от гората бавно пълзяха към сградата на университета.
Изведнъж тръпки полазиха по врата му и той разбра, че тя отново го гледаше, затова се обърна.
– Мога ли да ти помогна с още нещо? – попита я уморено.
– Не… – каза тя бавно – Но ми се струва, че аз мога да помогна на вас.
Думите ѝ увиснаха странно във въздуха сякаш не ги бе казала тя. Дилян се зачуди дали не беше чул погрешно. Така се бе отнесъл да гледа навън, пък и не беше спал нормално от седмици… Момичето бръкна в джоба на дългата си пола и след това протегна стиснатата си длан към него. Той я изгледа въпросително и Анисия бавно разтвори ръката си. В нея имаше една малка сребриста монета.
– Какво е това?
– Монета, не виждате ли.
Мъжът се смръщи.
– Виждам. За какво ми е тая монета?
– За сенките. И графита.
Сърцето на Дилян пропусна един удар. Тя проговори преди той да успее да я попита.
– Не казвайте нищо. Няма нужда да го обсъждаме. Вземете я. – и тя протегна ръката си настоятелно.
Той взе монетата и се втренчи в нея. Изглеждаше съвсем нова, сякаш беше сечена преди няколко часа. В средата имаше дупка, както имаха японските йени. От едната страна монетата беше съвсем гладка и нямаше никакво изображение. А от другата… Дилян усети как му се завива свят. На опаката страна имаше изображение, което едвам-едвам се виждаше. Изглеждаше сякаш е издраскано на повърхността с много тънка игла. Две извити очи, с цепнати зеници като на котка и една разтеглена в зла усмивка уста с остри дълги зъби.
– Какво е това? – прошепна Дилян.
– За втори път ме питате и за втори път ви казвам, че е монета.
Мъжът я стрелна с очи ядосано.
– Окачете монетата на верижка, като я прокарате през дупката в средата. Когато ги видите или когато усещате, че те ви гледат, въртете монетата пред очите си, така че изображението ту да се вижда, ту да изчезва.
– Кажи ми какво знаеш! Значи и ти ги виждаш! И чуваш думите и…
– Не знам нищо, професоре. Вие също не знаете.
Тя се втренчи в него и той усети как стомахът му се сви на топка.
– Не съм професор, а доцент. – процеди той.
– Гледайте монетата и си повтаряйте, че халюцинирате. Мислете си, че сте луд и изчакайте да минат двете седмици. Тогава си съберета багажа и никога повече не се връщайте във Вратник.
Както седеше съвсем спокойно пред него, Анисия сякаш с магия се озова на вратата. Дилян и преди бе ставал свидетел колко бързо и тихо се движеше тя, когато поискаше.
– Анисия, спри и ми обясни за какво говориш! – почти извика той.
– И никога не гледайте влака, когато е тъмно, професоре. Никога.
И тя изчезна, като вратата тихо се затвори след дългата й коса.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s