Празненството

Unssstitled
Весел ви хелоуин! >:D

Асансьорът зловещо скрибуцаше. Беше от най-старите, които имаха ръждясала решетка и оцапана дървена ламперия. Белослав преглътна. За миг пръстът му увисна във въздуха. Това беше лудост. Не трябваше да ходи. Не и в сегашното си състояние… Но не можеше да продължава да живее така… Най-накрая натисна копчето и асансьорът започна стремглаво да пропада сякаш не го държаха никакви въжета.
След малко всичко силно се раздруса. Беше стигнал. Силно дръпна старата решетка. Пред него се ширна тъмен влажен коридор. Осветяваше го само слабата крушка от асансьора. Момчето си пое дъх и пристъпи в тъмнината. Вървеше опипом напред. От тавана капеше нещо право върху лицето му, а краката му отвреме навреме стъпваха в малки локви. Коридорът внезапно зави наляво и изведнъж силна светлина обля всичко. Белослав конвулсивно стисна очи. След малко ги отвори и осъзна, че светлината изобщо не бе силна. Пред него имаше полуотворена врата и той я бутна внимателно.
„О, това явно е предверието” помисли си той.
Стаята беше малка или поне такова впечатление създаваше. Вероятно заради огромния ред закачалки от едната страна, които бяха накачулени с палта, чадъри и шапки. Дрехите изглеждаха толкова нереално, струпани една върху друга… Приличаха на някакво същество с хиляди хоботести ръце, съшито от всякакви платове и кожи… Изведнъж една от кожите се стрелна към Белослав и той уплашено се дръпна назад.
– Госсссподинът иска ли да остави нещо? – изгърголи някакъв глас.
Оказа се, че това е човек, така увит в странното си кожено палто, че напълно се сливаше с всички връхни дреги зад него. Това вероятно бе портиерът.
– Н-не, мерси. – заекна Белослав.
– А къде е поканата на госсссподина? – продължи човекът-кожа.
Белослав извади една смачкана хартийка и му я подаде. Портиерът му хвърли една подигравателна усмивка.
– Тази покана е отпреди сто години.
Момчето го погледна въпросително. За какво изобщо говореше този стар откачалник?
Портиерът присви гурестите си очи и след това съвсем от нищото започна да се смее истерично. И така както се превиваше от смях в грозното си кожено палто той отиде до дъното на стаята и отвори масивната врата. Белослав просто седеше объркано и го гледаше.
– Няма ли да влезете, госссссподине? Нали това искате?
Момчето бавно пристъпи към вратата. Зад нея имаше тежка кадифена завеса, която скриваше от погледа стаята отвъд.
– Благодаря. – едвам каза Белослав и се вмъкна вътре.
Точно преди да влезе портиерът пресипнало прошепна в ухото му:
– Ще се видим след сто години, госссподине.
Белослав едвам се провря през тежкия плат. Картината, която се разкри пред очите му така го зашемети, че той се олюля.
Залата беше огромна. И бе претъпкано с хора. Или поне трябваше да са хора. Костюмите им прилягаха толкова добре… Белослав винаги бе мразил Хелоуин и винаги щеше да го мрази. И не защото не обичаше чуждите празници или някаква такава глупост. А защото изпитваше патологичен страх от всичко. Беше толкова зле с нервите, че нещо даже бегло страшно можеше да го извади от равновесие. Имаше някои неща, които всяваха неописуем ужас в него… Зъболекари, кръв, диви животни… Кости, изоставени къщи… Гробища, нощни птици и какво ли още не…
И това парти изглеждаше пълно с такива неща. Слава богу, когато си пиеше успокоителните, всичко беше наред. Да, успокоителните му. Малки розови хапченца в шишенце… Една ужасна мисъл изскочи в ума му. Беше ли си пил лекарството днес? Студена пот изби по челото му. Беше ли? Не можеше да си спомни нищо. Някакъв човек се опита да мине покрай него и го блъсна силно. Момчето залитна, но в последния момент се подпря на стената. С треперещи ръце бръкна в джоба си. Винаги си носеше шишенцето с таблетките. Много добре си спомняше, че вчера му бе останала една. Днес трябваше да е изпил последната. Но беше ли? Шишенцето го нямаше. Дали не бе изпаднало сега, когато човекът го бутна? Белослав клекна на земята и започна да опипва наоколо. В залата беше доста тъмно. Само един голям полюлей някъде високо горе огряваше огромното пространство и всичко тънеше в сенки и неясни отражения от високите огледала по стените. Ръцете му шареха по студения каменен под, но не намираше нищо… Докато изведнъж… Пръстите му сграбчиха нещо малко. Нещо кръгло и лепкаво. Белослав се опита да види какво е на мъждивата светлина. Нещото също се опита да го види. Момчето в пълен ужас и погнуса захвърли окото. Скочи на крака и се затича към вратата от която бе влязъл. Точно щеше да мине през черната завеса, когато осъзна, че преувеличава. Уплаши се при първото гумено око на пода. Голям мъж беше, няма що. Това беше парти за Хелоуин все пак. Естествено, че навсякъде имаше захвърлени такива неща…
Той смело се врътна на пети и се запъти към другия край на залата, където на една сцена малък оркестър свиреше жива музика. Мелодята беше тъжна и протяжна. Цигулките скърцаха меланхолно, а пианото звучеше много отдалече, сякаш свиреха от отвъдното. Стигна до основата на сцената и впери поглед в хората, които свиреха. Може би беше от светлината, но лицата им бяха нереално бели. Нездравословно бели. Сигурно си бяха сложили боя. Иначе изглеждаха доста оживени – устите им бяха разтеглени в зъбести усмивки. Белослав не можеше да отлепи очи от свирещите. Хипнотизирано гледаше как тъничките им пръсти дърпат струните и натискат клавишите. Погледа му отново се плъзна по лицата им. Този път към очите. Бяха толкова дълбоко хлътнали. Сякаш… сякаш изобщо нямаха очи. Белослав се опита да извика, но нито звук не се отрони от устата му. В тази зала се чуваше само музиката от сцената. И потроването на костите на тези, които я свиреха. Белослав с мъка успя да се извърне от сцената. Тялото му беше вцепенено от страх, но той си заповяда да върви. На някъде. На където и да е. Само да не е пред оркестъра…
Успя да се добере до един стол, точно отстрани на отрупана с храна и напитки маса. Сърцето му щеше да се пръсне. Опита се да се успокои. Много добре знаеше какво се случваше. Това бе ставало и преди. Ако не си изпиеше хапчето и се чувстваше заплашен или стресиран, той често започваше да халюцинира… Да вижда какви ли не невероятни неща… Психиатърът му бе обяснил всичко, когато му предписваше лекарството… О, защо не го бе изпил днес! Белослав огледа напитките на масата, но всичко му изглеждаше еднакво, затова просто грабна една чаша. Може би малко алкохол щеше да отпусне нервите му… Каквото и да беше това, което отпи, Белослав беше сигурен, че никога не е вкусвал по-отвратително нещо. Течността изгори гърлото му и той я изплю обратно в чашата. Що за подправки имаше? Беше толкова люто! Може би беше Блъди Мери – нали се слагаше черен пипер в този коктейл… Момчето усети как започва да му се повдига.
– Изглежда напитките не ви харесват. – каза един съвсем тих глас, точно до него.
Белослав подскочи на стола. До него бе застанала една жена тънка като костица и бяла като сняг. Червилото й за сметка на това беше болезнено червено.
– Май имате нужда от това. – и тя му подаде една малка кърпичка.
Белослав чак сега осъзна, че цялата му уста беше оцапана с гадния коктейл или каквото беше.
– Благодаря… – промърмори той и се избърса.
Жената се усмихна и кокетно закри устните си с ръка.
– Имате ли си придружителка, господине? – тихо попита и леко се наклони към него – Аз съм съвсем сама тук.
Тези думи сякаш извадиха Белослав от страховия шок, в който бе изпаднал. Напълно бе забравил за какво беше дошъл! Трябваше да я открие! Да намери Айвъри!
– Извинете ме! – той бързо се промуши покрай слабата жена и се гмурна в тълпата хора.
Кърпичката още беше в ръката му и той я погледна. Цялата бе червена, сякаш бе избърсал кръв от лицето си. Момчето настръхна, но не можеше да си позволи да губи повече време в притеснения. Къде можеше да е тя? Опита се да се вдигне на пръсти и да оледа всички наоколо, но май той беше най-ниския… Фигурите наоколо сякаш се извисяваха над него и го гледаха заплашително. Белослав изведнъж осъзна, че залата бе притихнала. Музиката беше спряла. Накакъв неясен шепот се носеше и въздухът сякаш бе застинал. Непознатите един по един започнаха да се извръщат към него. Момчето не можеше да помръдне. Сенките бяха станали още повече, а полюлеят високо горе вече почти бе загаснал. Белослав се опита да тръгне напред, но краката му сякаш бяха залепени за каменния под. Опитваше се да не гледа хората около себе си. Които вече не бяха хора. Диви животински очи горящи в червено. Бели кучешки зъби, които блестяха въпреки че беше тъмно. Ръце с гъста козина и дълги закривени нокти. А също и ръце на скелети. Всички протягащи се към него.
Една от ръцете улови неговата. Но тя не беше чудовищна. А съвсем топла и човешка. Белослав познаваше тази малка нежна ръка.
– Айвъри… – прошепна той.
Момичето го задърпа нанякъде и той се остави да бъде воден.
– Казах ти да не идваш – каза тихо тя – Това не е за теб!
– Трябваше да те видя… – помълви той.
Усети как преминават през някаква завеса, но тази беше тъмно червена.
Айвъри го сложи да седне на едно кресло. Тази стая беше по-тъмна и от залата, ако това изобщо бе възможно.
– Не съм си пил лекарството… – едва-едва каза Белослав.
– Виждам! Но и да си го беше пил няма значение!
Настъпи неловка тишина.
– Всичко между нас свърши. Какво искаш? – изведнъж каза тя.
Тонът й беше подчертано рязък.
– Не… Ти не разбираш… – момчето се опитваше да й обясни неща, които сам не разбираше – Трябва да сме заедно. Просто… трябва! Бих направил всичко!
Тя се втренчи в него изпитателно и той смело отвърна на погледа й.
– Наистина всичко! – повтори той.
Айвъри се наклони към Белослав. Малка усмивка играеше на устните й. Това му даде надежда и той също се усмихна.
– Добре – прошепна тя.
Лицата им бяха толкова близо, че носовете им почти се докосваха. Той усещаше дъха й върху лицето си.
– Можем да сме заедно. Завинаги. – каза тя – Само трябва да умреш.
– Хаха много смешно… Не си прави такива шеги с човек, който е психически нестабилен!
Белослав лекичко се отдръпна назад, за да я погледне в очите. Не трябваше да го прави. Очите й бяха станали кърваво червени.
– Трябва да умреш! – отново каза Айвъри и се засмя.
– Вече халюцинирам какво ли не… – каза той и също се опита да се засмее.
– Не, миличък… – мило поклати глава тя и го погали по лицето.
Очите й сякаш прогаряха неговите, толкова аленочервени бяха. Айвъри протегна ръка и измъкна нещо от вътрешния джоб на разкопчаното му яке.
Шишенцето за лекарствата му. Което бе напълно празно.

Advertisements

2 thoughts on “Празненството

  1. Учуден says:

    АААА, това не е много добре, уплаши ме, госпожице ))))) Пробваш жанр ли или търсиш емоции?

  2. Tsveti Tsolova says:

    Е, аз пиша в различни жанрове, просто смешните неща преобладават. 😀 Но Хелоуин си е един добър повод да изправя косите на хората!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s