Параизпит

fd7a998da4bd7e0891ccmmm71a837954756
Дръжте се, колеги!

Човек даже и добре да живее, идва сесията…
Григор седеше на пейката пред кабинет 666 и се чувстваше така сякаш чака да отворят вратите на Ада. Днес беше първият му изпит и просто се тресеше целия от притеснение. А може би и от твърде много кафе и недоспиване… Досега никога не се бе стресирал за учене, но Парапсихологията му донесе доста нови изживявания, включително и тази новооткрита изпитна паника. Съдейки по това какво го бяха карали да прави на практикумите, изпитите нямаше да са класическото развиване на тема и устно изпитване. Момчето потръпна при спомена от последния си практикум. Доцентката по „Мозъчна инвазия и експлорация” го бе упоила и Григор седя затворен в собствения си ум цели четири часа, докато не успя да намери дупка в съзнанието си, през която да се промуши обратно. На всичкото отгоре изпитът днес беше точно по най-омразния му предмет, „Основи на парапсихологията” при професор Омайников. Въпросният преподавател го тормозеше с някаква много енергична настървеност, която Григор не можеше да си обясни. Професорът все му обясняваше как той е най-ужасният му студент, въпреки че Григор беше единственият му студент. Той не само бе единствен в курса си – Парапсихологията нямаше горни курсове. Преподавателите му казаха, че всички или са се отказали или се е наложило да прекъснат поради „психични и физични неразположения”.
– Мда, ако наричате това да се изгубиш в проклет лабиринт в главата си психично неразположение… – промърмори Григор.
– Какво рече, момче?
Омайников определено умееше да се просмуква в разни помещения тихо, въпреки огромното си шкембе.
– Нищо, професоре.
Григор с любопитство огледа преподавателя си. Очакваше да носи разни джаджи със себе си или поне някакви изпитни листовки, но Омайников беше пъхнал ръцете си в джобовете и по-скоро приличаше на безделен хлапак отколкото на професор, който ще дава изпит. Той отключи кабинета с един огромен ръждясал ключ и двамата влязоха.
– Така, така… Днес беше изпитния ден, нали?
– Да, професоре.
Омайников се подпря на катедрата и се прозина.
– Да, изпита, даа… – още една прозявка.
Нервите на Григор бяха крайно опънати и Омайников изглежда искаше да изсвири нещо на тях.
– Много мислих какво да ти дам, моето момче. Ти се справяш много зле по моя предмет, нали знаеш? Та каквото и да ти дам, сигурно ще свърши зле…
Григор стисна късметлийската си химикалка. Щеше му се да я набучи в Омайников. След това обаче си спомни, че точно той му я беше дал.
– Професоре, много бих се радвал да говорите направо.
– Да, да, естествено. – кимна професорът и после продължи със същия провлачен тон – Та мислих много какво да ти дам. Ти си доста труден студент, да знаеш. Бих казал, че от години не сме имали някой с толкова оскъден потенциал…
Е, край! Можеха да го упояват, да насъскват разни неща по него, да му дават прокълнати предмети и магическа храна, но да го обиждат! Това беше непрофесионално!
Григор отвори уста, за да защити честта си, но Омайников го изпревари:
– Наистина си доста зле, моето момче, но ти признавам едно! Не се отказваш! Другите при първия откъснат крайник подвиват опашки, но ти приемаш много мъжки нещата! Затова ще ти дам хубава и лесна изпитна работа! Няма как да не я направиш!
Григор наостри уши. Явно професорът най-накрая беше осъзнал колко много се старае горкия му студент и се бе смилил над него.
– Курсовата ти работа е… – Омайников направи една твърде драматична пауза – … да откриеш състудента си.
Григор не знаеше за какво точно става дума, но усещаше, че няма да му хареса.
– Как така? Какъв състудент?
Омайников с много доволна усмивка скръсти ръце, сякаш се наслаждаваше на цялата странна ситуация.
– Истината е, че в курса сте двама. – каза той – Мислех, че ще го разбереш сам, но ти и идея си нямаш явно.
– Как така сме двама? Това е невъзможно! – Григор беше твърде объркан, че да следи какво казва.
– Какво говорихме още първия урок! – рязко каза Омайников.
Изведнъж бе станал много сериозен.
– Какво е първото правило на парапсихолозите, момче! Кажи ми го!
– Ние не отричаме и не рационализираме невъзможното.
– Точно така. Не оставяме мозъците си на автопилот! Замисли се сега много внимателно за изминалите месеци и времето прекарано тук! Отдели се от глупавите разсъждения на нормалните хора и си спомни хубаво!
Григор се облегна назад и потъна в съзнанието си, както се бе упражнявал. Започна да прелиства спомените, ден по ден, лист по лист. Но не откриваше нищо…
– Съсредоточи се, моето момче. Огледай всяка страница. Нещо не е наред. Мозъкът ти си играе с теб… – избоботи гласът на Омайников някъде много далече.
Беше лесно да му го каже, но… Толкова много страници, толкова много информация… Изведнъж Григор видя нещо и прелистването замря. Ето тук! Нещо нередно тук! Страницата беше скъсана по средата. Момчето се напрегна… Кога беше станало това? Някъде в началото на семестъра. Да, някъде октомври. С крайчеца на окото си бе видял нещо. Една фигура точно до него. Тогава се стъмваше по-рано и Григор си бе помислил, че е само сянката му…
– Добре, браво, напипа нещо. Хайде, има още! Търси!
Ето, още една скъсана страница. Първите дни на ноември. Един цял ден имаше чувството, че някой го наблюдава.
След няколко страници отново, малко скъсано в долния ъгъл… Всичките му неща цял ден падаха от чина и всичко се катурваше от нищото…
После точно преди коледната ваканция. Някой го дръпна за ръката, но когато се обърна нямаше никого. Тогава си помисли, че се е закачил за нещо… Или че му се е сторило…
– Ние не отричаме! – прошепна Омайников точно до ухото му – И не рационализираме!
Миналия месец. Бе погледнал през прозореца. И в отражението бе видял някой зад себе си, въпреки че коридорът беше напълно празен.
Миналата седмица. В библиотеката. Сложи книгата до себе си и се обърна да си извади тетрадката. После книгата я нямаше. След няколко часа я откри в чантата си. Бе си го обяснил с това, че не спи достатъчно и от стреса около сесията вече е станал съвсем разсеян…
Вчера. Остави кафето си изпито до половина. Но чашата след малко беше празна…
Всички тези неща, как ги бе пропуснал досега… Как се бяха промушили покрай съзнанието му… Не бе направил никаква връзка между тях…
Днес. Преди един час, когато влизаше в университета. Някой прошепна „Късмет”. Беше толкова тихо, че Григор го бе сметнал за своя собствена мисъл…
Момчето стреснато отвори очи и видя Омайников, надвесен над него. Държеше хронометър.
– Десет минути. Не е зле. Във всеки случай е в нормата! – каза той и се отдръпна.
– Призрак! – задъхано каза Григор – Колегата ми е призрак!
– Да, да, призрак е естествено. – малко отегчено каза професорът – Какво друго може да е? Щом не си го видял досега!
– Но аз виждам призраци! – объркано възрази момчето – Постоянно! Знаете, че ги виждам! Нали правих презентация за хронотопната натура на духовете, като ви дадох конкретни примери! Казах ви за жената от библиотеката, която чете „Любов по време на холера” всеки вторник от три и половина до четири! И за детето в градинката на университета, което се появява само в слънчеви петъци!
– Мда, помня тази презентация. Писах ти четворка. И това сега би трябвало да ти покаже защо получи тази оценка!
Григор се намръщи. Омайников го гледаше очаквателно, но момчето изглежда не го разбираше.
– Не всички призраци имат хронотопна спецификация, момче! Не всички се появяват само на определено място по определено време! – почти викна професорът и Григор подскочи – Даже малките деца знаят това! Има духове, които си ходят където поискат, когато поискат! Има духове, които са повече хора отколкото призраци! И също така – има такива, които няма как да видиш докато те не ти разрешат!
Изведнъж лицето на професора омекна.
– Но ние не сме стигнали до този клас привидения все още. Не че това е извинение да не го знаеш! Това и обикновените хорица го знаят! Както и да е…
Професорът се отправи обратно към катедрата.
– Това ли беше изпитът? – попита Григор невярващо.
Беше успял, което при този професор беше чиста проба подозрително.
– Не, бога ми! – Омайников се разсмя – Нали ти казах, че трябва да го откриеш! Трябва да го видиш и да ми го опишеш! Той е тук в стаята, с нас.
Григор леко потръпна, но веднага се окопити.
– Професоре, току що самият вие казахте, че не сме стигнали до този клас привидения! Не е честно да ми давате това!
– Ох, толкова си досаден! Това не изисква никакви специални умения! Нали ти казах, че това е повече човек отколкото призрак! Подходи към него по съответния начин!
Омайников тежко-тежко седна на стола си и изпуфтя.
– Имаш пет минути. Ако не успееш, ще се видим на поправката.
И професорът включи хронометъра.
Григор го прокле наум и щеше да го направи и на глас, но нямаше време. Затвори очи и си пое дъх няколко пъти. Изчисти напълно съзнанието си. Започна внимателно да оглежда всеки милиметър от стаята. Но нищо не трепваше никъде. Никакъв студен полъх, никакво странно треперене на въздуха… По дяволите! Добре, какво бяха учили за виждането на духове… О, да! Огледалните повърхности! Григор изтича до шкафа и извади огледалото с форма на пентаграм, което често ползваха в разни упражнения. Огледа цялата стая в него, но нямаше нищо…
– Проклятие! – промърмори Григор.
– Две минути, момче. – подвикна му професорът.
Какво друго, какво… Трябваше да го види… Да получи визуална картина. Снимка! Григор бързо извади телефона си и снима стаята. Но на снимката беше само смръщената физиономия на Омайников.
– Губиш си времето… – въздъхна той – Не ме ли чу какво ти казах преди малко? Това не е някакво безмозъчно демонично същество, та да му прилагаш техники! Той е като теб и мен – независим и със свободна воля! Имаш шейсет секунди между другото.
На Григор официално му дойде до гуша.
– Професоре, това е глупаво! – извика той – Правите го нарочно, защото искате да ме скъсате! Давате ми неща, които не мога да направя!
– Трийсет секунди.
– Какво изобщо очаквате от мен! Ако не прилагам техники, какво да направя, за Бога! Призракът бил като нас, какво означава това!? Може би, ако го помоля ще вземе да се появи, така ли!
Омайников се усмихна. Григор не можа да повярва. Това беше абсурдно.
– Ъм, колега, ще се появите ли за секунда, моля ви? – каза той несигурно.
Току под носа му пространството сякаш се раздра и едно момче се появи, спокойно висящо във въздуха.
– Много си зле, да знаеш. – изсумтя то.
Григор се обърна към катедрата и изстреля:
– Рошава руса коса, кисела физиономия, бяла риза и сив панталон.
Хронометърът изписка.
– Ха, точно навреме! – обяви Омайников – Добре, Григоре. Много добре.
Григор се строполи на един стол. Призракът го гледаше недоволно.
– И се наричаш парапсхолог! – критично каза той – Жалка работа.
– Е, това е всичко за днес, момчета. Ще се видим втория семестър! – весело каза Омайников и си излезе.
Григор си помисли, че това беше най- безмисления изпит на света, но поне го бе взел. В края на краищата, това е важното. Чу се прокашляне и той вдигна поглед. Призракът още седеше там.
– Няма ли да се запознаеш с мен или за призраците не важат тия човешки формалности?
– О, да, извинявай. Аз съм Григор, приятно ми е. – каза той и протегна ръка.
Призракът му вдигна една вежда.
– Искаш да си стиснем ръцете? Осъзнаваш, че съм безплътен, нали?
– Ох, да… Съжалявам.
Момчето срещу него неочаквано се разхили.
– Не бе, бъзикам те. – и хвана ръката му.
Беше все едно хващаш лед, който гори.
– Аз съм Анастас.
Григор за пръв път се запознаваше с призрак. Досега си бе мислил, че са разни безмозъчни привидения дето само зяпат тъжно или дрънчат с вериги. Но този изглеждаше доста живичък и го гледаше много проницателно.
– Много жалко, че ме накара да се покажа – каза той – Можех да преписвам домашните ти и да ти пия кафетата чак до дипломирането.
Григор се замисли за цялата тази странна концепция – призрак и висше образование.
– Как изобщо може призрак да учи в университет? Как по-точно си говориш с хората от Отдел „Студенти”?
– Ако не летя насам-натам и не докосвам хората, всъщност си изглеждам съвсем нормално. Никой нищо не забелязва.
– Добре де, за какво ти е да учиш? И то точно това… Имам предвид… – Григор усети, че засяга неловка тема – Ти и разните свъхестествени неща сте предметът на парапсихологията…
Анастас вдигна рамене.
– Както е казал Сократ – познай себе си. Пък и нали знаеш, че винаги най-лудите хора записват Психология, защото искат да разберат какво им има. Предполагам, че и с мен е нещо подобно.
Григор само кимна и не каза нищо. Според него беше напълно ясно какво му има на Анастас. Беше мъртъв.
– Мисля, че имаш нужда от храна и кафе. – подхвърли призрачния му колега – Изглеждаш все едно ще припаднеш.
Изведнъж Григор осъзна, че му се вие свят и май му причерняваше. Зачуди се какво друго освен кафе беше поемал последните два дни.
– Сесията е отвратително нещо. – простена той и едвам-едвам се надигна от стола – Чувствам се все едно ще умра всеки момент… Ох, имам предвид…
– Спокойно, спокойно – прекъсна го Анастас – Хайде, да отидем да ти вземем нещо.
И той му помогна да се вдигне. Ти да видиш, духовете се оказваха доста стабилни типове… Григор за пореден път си отбеляза наум, че не знае нищо за света. Тая Парапсихология така му разшири хоризонтите, че вече започваше да се чуди има ли хоризонти изобщо. Кой знае какво още щеше да научи до края на първата година…
Каквото и да го очакваше обаче – първо трябваше да изяде един сандвич и да се наспи. Шарените еднорози и смущенията във времепространството щяха да почакат.

Advertisements

4 thoughts on “Параизпит

  1. РазДЪрпаН БУхАл says:

    Харесвам всичко твое, харесТвам! Нещо съвременната ни литература е прекалено сериозна:
    “огледалото е в паяжини
    паякът е мъртъв”
    ТИЯ ХОРА НЯМАТ ГРАМ ЖИВЕЦ И ЖЕЛАНИЕ ДА СЕ СМЕЯТ, БЕЕЕ!!!
    тИ Си рАЗличнА:
    When two psychics met, one said to the other, “You are fine. How am I?”
    Та, кажи ми как съм, след като прочетох тоя разказ?
    Надявам се да не съм те стреснал, но наистина пишеш яко и ме кефиш.
    До скоро!

  2. Tsveti Tsolova says:

    Кефенето е взаимно, да знаеш! 😀 И щом четеш забавни неща – значи всичко е наред! Винаги си добре дошъл на по чаша смях в моя блог ^^

  3. Lyuba Todorova says:

    Обожавам този разказ!
    Наистина Много ми хареса, а не знам защо точно- толкова отдавна не съм чела свестен разказ в тия блогове (тъкмо си мислех, че хората само глупости пишат)-
    но може би, защото е хем интересен, хем мега интересен и като цяло влудяващо интересен или просто ви се е получил страхотно!
    И даже ми се иска, знам че ще прозвучи нахално, но- да има още разказчета за следването по Парапсихология, Григор и новия му приятел.
    Защото просто е мега интересно. (знам, че вече го казах, но изведнъж ми се прииска да следвам Парапсихология)

  4. Tsveti Tsolova says:

    Аз също им се радвам на Григор и Парапсихологията – все пак това е вторият разказ за тях. 😀 Замислила съм още един, но ще видим кога ще се появи…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s