Гълъбска драма

c8b2659a4f44d6ffd03ef7f11a0ff008bd

Беше наистина завладяваща гледка. Градът, бавно потъващ в мрак, и малките светлинки на сградите, срамежливо изплуващи една след друга, като мънички светулки.
– Радвам се, че това е последното нещо, което виждам. – промълви Стефано – За последен път очите ми обхождат тези безбрежни небесни ширини. Този град дълги години беше мой дом и ще продължава да бъде, но вече само на жалката ми грешна душа…
Стефано пристъпи към ръба на сградата. Беше страшно високо.
– Е, това е. Това е краят. Останах неразбран до сетния си час…
– Ама верно, брат. Наистина не разбирам.
Стефано точно проливаше една горчива сълза и раздразнено се обърна.
– Мигел, ще ме оставиш ли на мира най-накрая!
– Добре де, съжалявам. Ама просто не разбирам как можеш да се самоубиеш по тоя начин…
– Ще скоча и ще се размажа долу, какво има да не разбираш! – Стефано с жал си отбеляза наум, че драматичната атмосфера съвсем се развали.
– Е, как ще стане, като можеш да летиш?
Стефано завъртя очи театрално.
– Просто няма да летя и готово!
Мигел поклати глава невярващо.
– То не зависи от теб, брат. Инстинкт и всичко. Чаткаш ли?
– Не, не чаткам! Също така не чаткам защо ми натрапваш досадното си присъствие и глупавия си жаргон точно когато съм по средата на нещо толкова важно! С месеци се борих с неправдата и мъката и накрая ТЕ победиха! Животът ме победи! А сега ти ми пречиш да го отнема – единственият ми шанс за триумф над него!
Мигел клъвна някакво нещо от покрива.
– Брат, не мисля, че за гълъбите е нормално да се самоубиват и таквиз работи.
– Ох, остави ме на мира, моля те!
– Поне направи нещо, което наистина ще те убие. Аз например оня ден почти не умрях от задавяне с кренвирш… Много кофти тръпка.
– Мигел, заклевам се, ти си най-досадното пернато, с което някога съм общувал!
Другият гълъб прелитна и се настани точно до него на ръба.
– Зради Грета ли е т’ва всичко, брат? Вземи се в ръце вече! Мина цяла година!
Стефано започна истерично да маха с крила.
– Не ми говори за тази… за тази… кукувица!! Да свие гнездо с друг! След като ми се е клела във вярност!
– Аз всяка година съм с различна. Мисля, че всички гълъби са така.
– Ти нищо не разбираш! Това не е морално! И поне да ме беше заменила с някой по-добър! А то… Пако, моля ти се! Пако е толкова мръсен, че една котка умря от инфекция като се опита да го изяде миналото лято!
– Пако е свестен тип. К’во като малко намирисва…
– Аз написах научен труд! Това е истинско постижение!
Мигел се прокашля тактично.
– Брат, гълъбите не могат да пишат.
– Аз го имам в главата си! То е същото!
Стефано се беше нахъсал за разгорещен спор и погледна събеседника си предизвикателно, но Мигел беше придобил задълбочен вид. Някаква идея явно изкристализираше в мозъка му.
– Защо винаги правиш такива странни работи, а? – бавно започна той – Все искаш да се цепиш от ятото. Според мен Грета затова те заряза… Даже малко плашиш понякога. Като дрънкаш такива дълбоки работи…
Тези думи удариха Стефано право в малкото му разбито пилешко сърце. Той се свлече на покрива.
– Знам… – едва успя да промълви.
Мигел го потупа с крило.
– Но разбираш ли, то не зависи от мен! Идва си ми отвътре! Да се задълбочавам в нещата… – изплака Стефано.
– Да де, т’ва ясно, ама к’ва файда? Тоя префърцунен начин на говорене с нищо не ти помага!
– Все за нещо ще ми помогне някой ден! – подсмръкна депресираният гълъб, но изведнъж се опомни какво казва – Така де, сигурно щеше да ми помогне. Ох, само ме разсейваш! Дръпни се да се хвърля най-накрая!
Той скочи на крака и започна да се отдръпва назад, за да се засили и да скочи по-драматично. Точно щеше да се затича, когато още някакъв гълъб кацна на покрива.
– Е, прекрасно направо! Все едно е някакъв панаир тука! – изръмжа Стефано.
Новият гълъб беше кацнал малко по встрани от тях и изглежда не ги бе забелязал. Мигел обаче го оглеждаше внимателно.
– К’во ше кажеш за тая, а? – сръга той Стефано и му смигна.
Суицидният гълъб уморено извърна поглед към новодошлия или по-точно – новодошлата. Беше дребничка и кафява на цвят. Нищо особено.
– Не е от нашто ято. – подължи да шушне Мигел – Ама става де. Четворка бих казал.
– Тройка по-скоро. – измърмори Стефано.
– Е, не бъди такъв гадняр! Но разбираемо де. След Грета. Тя си е стабилна десетка.
Грета беше гълъб с родословие. Майка й и баща й бяха домашни гълъби, затова тя беше истинско бижу. Цялата гарвановочерна и с красива опашка.
Непознатата най-накрая ги видя и наклони глава на една страна както само пилетата могат.
– Брат, аз те оставям! Забий я тая и ще ти мине мерака да се хвърляш! Айде!
– Не, Мигел, чакай!
Но другият гълъб вече пикираше над високите тополи по улицата. Стефано въздъхна и с нежелание се обърна към женската. С голямо учудване установи, че тя го гледа с известна досада. Абе, какво им ставаше на всички жени, егати! На тази пък какво й беше виновен?!
Тя започна да си оправя перата с човка по един доста демонстративно незаинтересован начин.
Стефано реши да запази мълчание и просто да я изчака да се разкара, а след това да се хвърли и да свърши с мизерния си живот. Боже, колко още щеше да ги пощи тия пера… Тя най-накрая изглежда привърши и пак му хвърли един поглед. Сега изглеждаше още по-недоволна.
– Извинете, още дълго ли смятате да седите тук? – изведнъж каза тя с равен глас.
– Не знам. – отговори Стефано дръпнато – Защо?
– Защото имам важна работа тук и предпочитам да съм сама.
Стефано си помисли, че така или иначе ще мре, поне да не остане длъжен на тая нахалница.
– И каква точно важна работа може да имате на тоя произволен покрив? – заяде се той.
– Не ви интересува!
– О, ами и вас не ви интересува колко време ще седя тук! Мога да си седя до утре! Късмет с тайната ви неотложна работа!
Тя се нацупи и му обърна гръб. Стефано жално погледна към хоризонта. Залезът беше свършил и сега небето беше кадифено черно. Чудесно, драматичното време за хвърляне от блокове мина!
– Все тая, драматичното време мина така или иначе… – чу се един тих жален гласец.
Стефано учудено погледна женската. Тя ли го каза това? Гласът й звучеше доста различно като се караше с него…
– Кое драматично време? – попита той внимателно.
Тя го изгледа колебливо.
– Ами… не знам. Както и да е. Няма значение.
Стефано си пое един дълбок дъх и каза каквото му беше на ума.
– Ти да не си тук да се самоубиваш, а? – попита той.
Гълъбката така се шокира, че размаха криле.
– Откъде знаеш? – ококори му се тя.
После изведнъж се ядоса. Тия жени не са наред, казвам ви.
– Някой ти е казал, нали? Сигурно е Рамона, тая глупава клюкарка! Проклиням деня, в който се нанесох на нейното дърво! По-ужасна хазяйка не съм имала! Само седи и разправя наляво-надясно личните ми неща! Изобщо не й влиза в работата дали съм в депресия или не! И ако ти е казала оня случай как съм била пияна и съм паднала от клона – това са измислици! Бях яла развален карамел!
Стефано не можеше да поеме толкова много информация, затова само измънка „Ааа, ъъъъ…”
Тя обаче явно не беше свършила с избухването.
– Хубаво, разкажи на всички, че искам да се самоубия! Така или иначе само лоши неща говорят за мен! Цялото ми ято ме мрази, така че изобщо не ми пука!
Тя започна да подсмърча ядосано и да рита някакви малки боклучета по покрива.
– Няма да кажа на никого, спокойно. – каза Стефано – Няма да мога.
– Как така няма да можеш?
– Ами… – той усети прилив на честност и се остави да го отнесе – Аз също мислех да се самоубивам.
– Стига бе! – тя се плесна по челото.
По пространството над клюна де, както и да е.
– Какъв е шансът да се срещнат двама гълъби самоубийци? – замислено продължи гълъбката.
– Почти никакъв. Доколкото разбрах гълъбите не се самоубиват.
– Хм, да… Наистина. Какво ни има на нас двамата…
– И то точно на един и същ блок! – отбеляза Стефано – Много интересно. Е, аз го избрах защото има…
Но тя довърши изречението му преди той да успее:
– … най-драматичната гледка в града, да! На залез слънце всичко блести и блоковете започват да светят и изобщо… много е хубаво.
Стефано гледаше като хипнотизиран непознатата гълъбка. Много странно. Тя всъщност хич не беше грозна. Кафявото си е класен цвят, какво…
Беше настъпила малко неловка тишина, затова тя каза:
– Може би да се хвърляме тогава, а? Да не пропиляваме деня, така да се каже.
– Мда, все пак сме си направили труда да дойдем.
Гълъбката прехвръкна точно до него на ръба. Леле, отблизо пък съвсем не беше лоша. Даже този нюанс на шоколаденокафяво направо беше невероятен. Особено на меката светлина от нощния град… Ако гълъбите можеха да се изчервяват, Стфано определено щеше да го направи сега.
– Ще ми се да можех да видя лицето на Пако, като разбере, че съм мъртва! Тоя мизерник долен!
Стефано подскочи като ужилен.
– Пако ли каза?!
– Да, Пако! – изръмжа тя – Бившият ми! Никога няма да намери по-добра от мен! Тая Грета или както се казва, новата му, е една глупава фльорца! На бас, че си говори с отражението си в прозорците…
– Мда, говори си – горчиво отбеляза Стефано – Така и не можах да й обясня защо отсрещният гълъб не й отговаря, но имитира движенията й…
Кафявата гълъбка го изгледа невярващо.
– Ти я познаваш?
– Да, бившата ми…
Посестримата му по самоубийство не можеше да повярва.
– Как може да си бил с тази? Та тя е ужасна!
– Извинявай, ти си била с Пако. Грета поне не мирише на ферментирали чорапи и умрели животни!
– Ей, така миришат истинските мъже!
– Аз не мириша така!
– Да, ти миришеш на препарат за съдове. – изхили се тя.
– Защото се къпя в кухнята на една баба всеки ден. Оставя си прозореца отворен…
Гълъбката изглежда намери това за много забавно, защото продължи да се смее.
– Ние с теб май доста си приличаме. – каза накрая тя – Знаеш ли, бих написала стихотворение за теб!
– Ти пишеш стихове! – изуми се Стефано – Нали уж гълъбите не пишат!
– Не искам да съм като другите гълъби! – каза твърдо тя – Искам да съм като себе си! Писна ми да се нагаждам към всички идиоти само за да се вписвам! Ако да чета човешки вестници и да вися надолу с главата от жиците ми доставя удоволствие, ще го правя! Не съм котка, имам един живот и смятам да си го живея както ми изнася! Така де, щях да го живея, ако не бях решила да се мятам…
Тази мотивационна реч направо разчувства Стефано до сълзи. Къде е била тази невероятна гълъбка през досегашния му живот! Всичките сложни механизми на битието, които той не разбираше, изведнъж сякаш се наместиха с едно силно „КЛИК!” и Стефано прозря смисъла на досегашните си мъки. Трябвало е да срещне нея.
Явно твърде дълго беше седял и я бе зяпал с разтворена човка.
– Ъъ, добре ли си? – попита го тя.
– Искаш ли да ходим да акаме по главите на хората? – изведнъж избълва той.
Любовта те прави тъп, за жалост. Идеята обаче изглежда й хареса.
– Имам едни стихове за това! – каза тя гордо – Можем да ги рецитираме докато летим! Започват така – „О, мръдни се, клети тъпако! Право към теб лети моето ако!”
Стефано се разсмя от сърце.
– Ей, а какво ще стане с тая, самоубийствената ни работа? – попита гълъбката.
– Може да я отложим засега – вдигна криле Стефано – Така или иначе драматичното време мина днес.
Тя кимна и му се усмихна. Двамата излетяха от блока и много хора тази вечер се оказаха късметлии.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s