Изгубен

tumblr_nxvsjcjN1A1rbqennna4o1_540
Малко минорно, но времето е такова 😉

Погледнах през прозореца на офиса и въздъхнах. Навън бе започнало да вали тихо, небето приличаше на бял покров като платната, с които покриват умрелите. С една дума – депресиращо. Но нищо не можеше да е по-депресиращо от монотонната ми работа и отчайващите ми мисли, затова си измислих някакво извинение и се измъкнах припряно навън. Никой не се опита да ме спре. Шефът само ме погледна разсеяно и ми кимна. Според мен даже не чу измислената ми причина да се скатавам от работа.

Сложих си шапката и тъкмо щях да се загърна с шала, когато открих, че всъщност не е толкова студено. В момента беше онзи ничий сезон между зимата и пролетта, когато времето аха да започне да тече отново, но всъщност е като залепнало за голите дървета и влажните сгради. Разперих чадъра си и оставих краката ми да ме водят. Със сигурност щях да се изгубя. Тайно подозирах, че кварталът, в който работех, е бил проектиран като лабиринт, но в един момент градът го е погълнал и двете са се слели. Знаех единствено пътя от спирката до офиса ми и всяко даже минимално отклонение от него водеше до часове лутане и объркване. Но сега ми се струваше, че ако се полутам наистина, ще спра да се лутам в ума си.

Вървях и вървях, подминавах стари забравени къщи, стъпвах в мънички локви и слушах как дъждът бълбука в ръждясалите улуци и се стича по прашните прозорци. В този квартал имаше нещо изоставено и самотно, въпреки че се разминавах с други хора и магазините имаха табелки „Отворено”.

Известно време, не знам колко точно, се шлях безцелно. Накрая започнах да се чудя дали да не вляза в някое кафене. Без да усетя бях минал доста разстояние и краката ми се бяха уморили. Започнах внимателно да оглеждам сградите по улицата, на която се намирах. За жалост, тук май имаше само жилищни блокове.

Точно мислех да се върна по пътя откъдето дойдох, когато мернах една много странна табела. Между два от блоковете имаше проход, който явно водеше към заден двор. Точно до пътеката имаше висока дървена табела, боядисана в черно. Тя почти се скриваше от бръшляна, който се увиваше по блока, но все пак белите букви се четяха. „Погребална агенция за души „Кипарис” Даже не знам защо ми направи толкова голямо впечатление. Частта с душите вероятно беше някоя оригинална хрумка, с която се надяваха да се различат от останалите агенции. Ако там наистина имаше вътрешен двор, може би в него се помещаваха и други неща – като нищо и някое място, където да мога да седна. Внимателно пристъпих навътре и след секунда наистина се озовах във въпросния двор. За жалост той изглеждаше много замряло и нямаше и следа от кафене. Но мястото очевидно се поддържаше, защото бе направено малко като японска градина. Имаше фенери, езерце и една статуя на молещ се монах. Всичко бе много подредено, а храстите и дърветата имаха идеална форма, сякаш някой педантично ги бе подрязвал с лупа. В дъното на градината имаше навес, а под него маса с два стола. Едва ли някой щеше да ми направи забележка, затова реших да седна там. Не бях стоял и една минута, когато съвсем близо до мен отдясно се отвори една врата и оттам се показа някой.
– За погребалната агенция ли сте? – попита човекът.
Тръгнах да му отговарям, но така се залисах да го разглеждам, че никакви думи не излязоха от устата ми. Мъжът беше доста нисичък и крайно блед, с големи влажни очи, които гледаха загрижено. Бе облечен в черен костюм, а на тъмносинята му вратовръзка блестеше красива игла, която изглеждаше като люспа от някоя отдавна изчезнала митична риба. Човекът продължаваше да ме гледа въпросително, затова аз най-накрая смотолевих:
– Не, просто седнах тук.
Неочаквано за мен мъжът се усмихна.
– Да, тук е много приятно. Няма проблем, седете си.
Той се обърна да си влезе обратно, но любопитството ми ме накара да го спра.
– Извинете, вие сте от погребалната агенция? – казах му.
– Да, аз съм управителят.
– Имате много интересно наименование. „Погребална агенция на души”. Това само защото звучи добре ли сте го сложили или?
Мъжът само се усмихна загадъчно и не отговори на въпроса ми, а вместо това каза:
– Искате ли кафе? Пролетта идва, но още е доста хладно.
Не знам доколко е добра идея да се пие кафе от погребална агенция, но реших да приема. Управителят се шмугна вътре и след няколко минути се появи с една табличка, на която се мъдреха две чаши, чинийка с бисквити и захарница. Той седна на стола срещу мен и внимателно ми сервира кафето. По начина по който ми подреди всичко – чашката, до нея мъничка салфетка, върху нея лъжичка, две бучки захар отляво на чинийката и сметанка отдясно, заключих, че това е човекът, който така грижовно поддържаше градината.
– Надявам се кафето да ви хареса. – каза той накрая – Тук не идват много хора, а и клиентите ни напоследък са доста малко.
– Оо, ами… Тази част на града по принцип не е много оживена…
Отпих от кафето. Беше превъзходно. Не ме интересуваше дали го беше приготвил върху някой мъртвец – по-хубаво кафе не бях опитвал досега.
Разменихме още няколко общи приказки и след това потънахме в мълчание. Дъждът трополеше по навеса и отвреме-навреме някой от нас потракваше с чашата кафе върху чинийката.
Управителят пръв наруши тишината.
– Изглеждате ми тъжен.
Хората често ми казваха това, но този път не се ядосах или обидих. Тонът на мъжа не беше нито обвинителен, нито притеснен, нито настоятелен. Каза го сякаш беше най-естественото нещо, което може да се каже. Едва ли не прозвуча сякаш той ми споделяше своя интересна мисъл.
Аз само му кимнах в отговор и попитах:
– Как се досетихте?
Човекът се подсмихна.
– Работя в погребална агенция. Само такива лица виждам.
– Хаха, да, наистина.
Отхапах една бисквита. Имаше много домашен и уютен вкус, но също и някаква странна подправка. Нещо, което сякаш бе купено от открит пазар някъде в Изтока.
– Имате ли си конкретна причина да сте тъжен или е просто така?
Изгледах го учудено.
– Как изобщо може човек да е тъжен без причина?
– Мисля, че повечето хора са по този начин. – той замислено отпи от кафето си и продължи – Или по-скоро постоянно намират нещо, което да ги разстрои. Натъжават се от всичко и всеки, от всяка подробност в ежедневието. Интерпетират всяко нещо като лична обида, която животът им отправя.
Думите му силно ме жегнаха. Аз май наистина бях от тези хора. Понякога напълно прозаични неща ми се струваха велика неправда. Това, че копчето ми се е скъсало или че денят е дъждовен. Че автобусът е закъснял няколко минути или че магазинерът не ми е казал благодаря, когато съм подал парите.
– Тъгата е нещо полезно и нужно. Но трябва да я поемате в малки количества иначе се пристрастявате. Малко като кафето. – мъжът се подсмихна и изпи последната малка глътка, останала в чашата му.
Точно и аз щях да кажа нещо дълбокомислено и философско, когато някаква силна миризма ме удари.
– Някой риба ли пържи? – попитах изнанадано.
– Сигурно е госпожа Полиновска от третия етаж. Приготвя късен обяд.
Така бях потънал в японската градина и думите на този мистериозен човек, че съвсем забравих къде се намирахме. Този двор все пак бе сгушен между два жилищни блока. Управителят се бе загледал в един от прозорците, вероятно този на госпожа Полиновска.
– Сега ще видите нещо интересно – каза ми той някак отнесено – Но само ако искате да го видите…
Втренчих се където гледаше той. В началото не виждах нищо особено. Отворен прозорец и това е. Но когато присвих очи и се напрегнах ми се стори, че нещо сякаш излиза от него. Като тънки лентички бяла хартия. Излитаха от прозореца, сякаш понесени от вятъра, и падаха в езерцето долу при нас.
– Видяхте ли? – попита ме управителят.
– Да… Някакви хартийки.
– Не са хартийки – засмя се той – Елате да видите.
И той ме поведе към езерцето. Приклекнахме до него и аз се взрях в чистата вода. Там плуваха мънички сребристобели рибки.
– Госпожа Полиновска винаги взима ужасно прясна риба. – въздъхна мъжът до мен – Още е полужива като я донася вкъщи.
– Какво точно значи това? – обърках се аз.
Изведнъж осъзнах, че рибките бяха леко прозрачни и виждах камъчетата по дъното през тях.
– Това… духове ли са? – ахнах.
Управителят кимна и потопи шепи във водата. Загреба една от рибките и я вдигна пред лицето си.
– Всичко си има душа. Дори тези дребосъчета. Искате ли да видите как точно работим в нашето погребално бюро? Как погребваме души?
– Да… – казах тихо.
– Всъщност е много лесно. Трябва само да им поговориш.
Рибката в шепите му леко се размърда, сякаш усещаше, че говорим за нея.
– Хайде, рибке. – каза управителят утешително – Никой не иска да умира. Знам, че ти се ще да поплуваш още малко в езерцето, но по-добре вече тръгвай. Бъди спокойна – съвсем скоро ще се върнеш пак и ще имаш свободата да бъдеш и да правиш каквото искаш.
Рибчето се врътна един последен път и после сякаш се разтвори във водата.
– Мисля, че трябва и вие да опитате. – каза ми мъжът.
– О, не мисля, че мога… Не знам какво да кажа.
– Кажете каквото мислите. Трябва да бъде искрено.
Аз подпрях ръце на каменното бордюрче на езерото и се надвесих над него. Имаше толкова много риби… Госпожа Полиновска явно здраво си похапваше.
– Наистина нямам идея какво би утешило една риба… – промърморих – Знам само какво е да си човек. И не е много забавно. Нас поне не ни пържат де…
– Да…
– Ако бях някоя от тези риби, щях на часа да се изпаря. За какво ми е да продължавам нещо, което вече е свършило? Щях да си тръгна от този свят и да видя какво ме чака отвъд. Няма как да е по-лошо във всеки случай. Едва ли има нещо по-лошо от това да те метнат в тиган с нагорещено олио. Затова баста на този свят и смело напред към непознатото…
Рибките бяха спрели да плуват и явно слушаха. След последните ми думи всички, сякаш по команда, изплуваха от езерцето във въздуха, завъртяха се като малко сребърно торнадо около мен и след това внезапно изчезнаха.
Управителят тихичко изръкопляска.
– Великолепно! Много ви бива в това!
– О, не мисля… Ако ме биваше в утешаването, щях като за начало да утеша себе си.
– Вие нямате нужда от утешаване. Имате нужда от живец. Нещо, което да накара кръвта ви да се размърда и мозъкът ви да започне да тиктака.
Замислих се над тези думи и разсеяно потопих ръка в празното езеро. Управителят се изправи и приглади панталоните си.
– За жалост, вече трябва да ви оставям. Имам да свърша някои неща.
Аз също станах.
– Да, простете, че ви отнех от времето…
– Моля ви, беше ми много приятно. – и той ми подаде ръка.
Стиснах я с благодарност.
– Ако решите, изгубете се пак насам някой път. Мисля, че се вписвате доста добре тук.
И той се шмугна във вратата отдясно на навеса преди да мога да се сбогувам с него. Вече нямах работа тук и тръгнах да излизам, но отново се отбих при езерцето. Беше си празно. Осъзнах, че водната повърхност беше напълно гладка… Беше спряло да вали. В същия момент, в който си го помислих, слънцето се показа иззад един бял облак и езерото се напълни с отблясъци. Сякаш рибките се бяха върнали, но този път по-шарени и по-живи от всякога.

Advertisements

7 thoughts on “Изгубен

  1. Руми Ивaновa says:

    Прекрaсно! Много ме зaреди и осмисли деня ми, блaгодaря ти!!!

  2. Доволен says:

    Много хубав разказ, много дълбок и философски. Стана ми някак тъжно. Имаш удивителна фантазия и дарбата да го разкажеш увлекателно. Благодаря ти!

  3. Александрова says:

    Разказът много ми хареса. Смятам, че си доста талантлива. Пиши!

  4. Dimitrina Pavlova says:

    Възхитена съм! Този разказ докосна по някакъв начин, моята същност! Браво! Радвам се, че има такива хора като Вас! Можещи, чувствителни към живота и талантливи!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s