Дяволът, Луната и Кулата (4)

66041961c92196aa6ba4a5;;;91c4176b6a

Григор се насили да чуе какво му говори Ирена.
– …затова наистина по-добре си записвай! Иначе може да започне да ти задава въпроси!
Даже не беше усетил кога лекцията беше започнала. Доцентът се суетеше около дъската и изписваше някакви невъобразимо дълги формули.
– Да, хубаво… – промърмори Григор в отговор и лениво започна да преписва върху листа, който бившта му беше дала.
Не разбираше нищичко от написаното на дъската, макар че някои символи му се струваха бегло познати. Преподавателят говореше много нахъсано и ясно, но въпреки това на Григор взе да му се доспива. Зазяпа се през прозореца. Някакво пликче прехвърча понесено от вятъра. „Като малко духче…” помисли си момчето и веднага след това сърцето му се сви. Беше ударил Анастас. Как можа… Най-добрия му приятел. Или по-точно – единствения му приятел. И то заради това глупаво и себично момиче, Ирена! Григор въздъхна. Трябваше да стане и да си тръгне веднага. След това да намери Анастас и да му се извини както трябва. За жалост, щеше да е малко неучтиво да си тръгне така от нищото. В стаята беше гробна тишина и всички концентрирано слушаха и пишеха. Доцентът говореше и говореше… Григор присви очи срещу дъската. Дали защото бяха на последния чин и не виждаше, но формулите сякаш леко помръдваха. Явно вече наиситна му се бе доспало…
– Ей, Ири… Аз май ще си тръгвам. Нищо не разбирам и просто няма смисъл да седя повече. – прошепна той.
Но тя сякаш не го чу. Продължаваше втренчено да гледа дъската и да пише.
– Добре, няма да ти преча. Хайде чао. – тихо й каза и точно щеше да стане, когато нещо го клъвна по крака.
Григор погледна надолу и едвам се сдържа да не ахне. Беше Отразителя на реалност. И то по-жив отколкото го помнеше.
– Задай въпроси, момче. – просъска птицата – Веднага!
– Моля? Какво? – Григор я зяпаше объркано.
– Питай, глупако! Питай!
– Кой те активира? – каза той първото нещо, което се сети – Анастас ли?
– Да.
– Къде е той в момента?
Бухалът сякаш кимна с глава одобрително.
– Добър въпрос, да, добър! Той е в хранилището на доцента в дъното на коридора. Лежи на пода в безсъзнание.
Григор не можа да повярва какво е чул.
– Как така? – попита паникьосано – Какво е станало?
– Хей, вие на последния чин! – силният глас на доценът заплашително прокънтя в малката стая – Защо само се върте и не си записвате?
Момчето стреснато вдигна поглед.
– Извинете…
Чак сега се вгледа по-внимателно в преподавателя. Беше доста млад. Косата му беше гарвановочерна и идеално зализана назад. Дрехите му пък сякаш бяха отляти по него – стояха му плашещо добре. Изобщо не се връзваше с рушащия се факултет и опърпаните студенти… Григор погледна и дъската. Изглежда разговорът с бухала му бе подействал отрезвително, защото сега видя нещо, което преди не бе забелязал. Някои от символите на дъската наистина му бяха познати. Беше ги мервал из учебниците по Парапсихология – лунни глифове, които традиционно се свързваха с правенето на илюзии и хипнозата.
Доцентът се беше втренчил в него.
– Ти не си от този курс. – бавно каза той – Кой си ти?
Григор напълно се вцепени. По дяволите! Бяха в Кулата, а по дъската имаше лунни глифове… Пророчеството!
– Кой си ти? – изведнъж извика преподавателят.
Гласът му сякаш беше разцепен на две. Два гласа един в друг…
– Ти си с призрака, нали! – продължи той и лицето му се изкриви в някаква ужасна усмивка – Дошли сте да се бъркате в чуждите работи!
Останалите студенти сякаш бяха в транс. Ръцете им се движеха автоматично, а очите им бяха като стъклени. Изобщо не обръщаха внимание на случващото се. Григор с болка осъзна, че цялата екипировка бе останала в Анастас. Какво можеше да направи сега срещу това… нещо, каквото и да беше то? Доцентът започна да се хихика и тръгна към него.
– Сега ще видиш какво се случва с нахалните момчета! – каза той и двойният му глас звучеше сякаш идва много отдалеч – С жалките хора, които си мислят, че знаят много!

* * *
Ръката му така невъобразимо го болеше, че го изтръгна от припадъка. Анастас изстена. Имаше чувството, че има киселина във вените. С мъка надигна глава и погледна ръката си. Изглеждаше сякаш е изгоряла и се е овъглила. От рамото му стърчеше черната стрела, която им бе дал Омайников.
– Чудесно… Екстра направо. – изхриптя той.
Огледа се. Лежеше на пода в някаква прашлясала стая, пълна с кашони и претрупани рафтове. Опита се да седне, като се подпря на здравата си ръка. Какво беше станало? Говореше с тъпия бухал и той каза, че опасното нещо е зад него. След това явно беше наръган със собственото им оръжие и бе домъкнат тук… Дали Григор беше добре? Трябваше да го намери веднага!
– В какво се забъркахме… – прошепна призрака.
Хвана се за близкия рафт и се издърпа нагоре. Някак успя да се докара до изправено положение. Рамото му пулсираше при всяко най-мъничко движение. Който и да го беше нападнал, явно беше силен, защото стрелата беше забита много надълбоко. Трябваше да я извади… Хвана я с другата ръка и я дръпна. Очите му се насълзиха от болката. С едно последно рязко движение я измъкна и веднага я пусна на земята. Здравата му ръка беше почерняла там, където бе докоснала оръжието. „Егати сатанинската работа…” помисли си. Собствените му думи отекнаха в главата му и той си спомни за пророчеството.
– Дявола…
С някакъв демон ли си имаха работа?
– Намери Дявола, скрий Луната, падни от Кулата… – каза си той тихо.

* * *
Григор успя да се вземе в ръце точно преди доцентът да стигне до него. Скочи на крака и бутна чина върху преподавателя. Той обаче го хвана сякаш беше перце и за пореден път се изсмя. Сега, когато вече бяха почти един до друг, Григор видя, че ирисите му бяха с цвят на засъхнала кръв. Определено нещо не беше наред с него.
– Без невидимото ти приятелче май не можеш много, а? – изви се подигравателния му глас – Торбата с хитринките ви остана в него! Как ще ме спреш сега без глупавите ви шишенца с отвари и жалките ви стрели?
– Какво си ти изобщо? – извика му в отговор Григор – Защо хипнотизираш студентите?
Доцентът му вдигна вежди.
– Значи идвате тук с бойна техника и ме търсите, но не знаете какво съм? – каза язвително – Това е доста жалко, не мислиш ли?
– Дойдох да видя бившата си всъщност…
Григор взе несесера на Ирена и го метна по преподавателя. Той го улови точно преди да го удари.
– Предлагам ти просто да се предадеш и да ме оставиш да ти взема душата, като на останалите. – малко отегчено каза той.
– Искаш да им вземеш душите? За какво са ти?
– За дипломната ми работа всъщност.
Григор примига.
– За…дипломна работа ли?
– Мда. Темата ми е „Вадене на души по Хеленовата формула”.
Момчето официално изгуби линията на разговора.
– Ъм, не разбирам – каза простичко.
– И демоните завършват образование, окей? – каза сприхаво доцентът – И имаме стажове и дипломни работи и всякакви простотии!
– Значи… си демон? Който е студент? – Григор отчаяно се опитваше да навърже новата информация.
– Добре, губиш ми времето. – изхриптя демона и ловко прескочи чина.
Григор взе един стол.
– Мисля, че вече изяснихме какво става като хвърляш неща по мен. Безмислено е!
– Няма да го хвърлям по теб!
Момчето с оглушителен трясък счупи прозореца зад себе си и се измъкна навън. Под прозореца имаше малка площадка, а на стената отстрани бе закрепена стълба, която водеше до покрива на кулата. Беше ги забелязал докато зяпаше през прозореца по-рано. Скочи на стълбата и тръгна нагоре. Нещо изпърха до ухото му.
– Задай въпрос. – изкряка Отразителя на реалност.
– Малко…не мога… сега! – изръмжа задъхано Григор.
– Питай, преди да е твърде късно!
Момчето знаеше, че доцентът се катери след него. Нямаше нужда да се обръща.
– Как да победя Демона?
Отразителя го клъвна по ухото.
– Начини има много и краища има много! – изписка птицата – Но предсказанието е едно!
– Ти си най-безполезното нещо на света! Сериозно!
Григор изскочи на покрива. Беше съвсем малък и без никакви парапети. Демонът се изкатери почти веднага след него и се пресегна да го хване. Момчето отскочи, като почти не се катурна надолу.
– От какъв зор реши да се качиш тука? – присмя му се доцентът – Или ще те хвана, или ще паднеш! Няма други варианти!
– Ще падна… – повтори бавно Григор – Падни от Кулата…
Погледна през ръба. Отдолу нямаше нищо като дърво или каквото и да е, което може да го спаси. Беше си чист директен полет към цимента долу.
– Ох, мразя се… – измърмори момчето.
– Това е краят! Беше ми приятно! – каза демонът и се хвърли към него.
Григор скочи от Кулата точно преди да го сграбчи. Докато падаше стисна силно очи. Точно проклиняше избора си на специалност и се молеше да не агонизира дълго докато умира, когато нещо го улови през гърдите.
– Трябва да започнеш да спортуваш! – изпъшка Анастас – Като чувал с пясък си!
– Наско!
Призракът го бе хванал със здравата си ръка.
– И кой по дяволите скача от кула бе?! Ти нормален ли си!
– Ама пророчеството!
Двамата с леко лъкатушене се издигнаха нагоре.
– Ето го Дявола! – Григор посочи доцента, който слизаше по стълбата и изглежда не ги виждаше – Така де, не е дявол, а демон! Който явно е обладал някакъв човек! Поне така предполагам, защото това обяснява двойния глас…
Призракът присви очи.
– Този ме нападна значи?
– Да! – изкряка Отразителя точно до тях.
Анастас едва не изпусна приятеля си.
– Господи, това нещо е много досадно! Както и да е! Григоре, аз ще се засиля към стълбата, а ти го ритни тоя гадняр! – изкомандва Анастас и преди приятелят му даже да се е съгласил се понесе към стълбата.
Григор в последния момент успя да изпъне крака и да уцели демона. Той се изтъркули върху малката площадка пред прозореца на стаята. Двамата приятели се приземиха до него.
– Гадина мръсна! – извика му Анастас – Ще видиш ти кой ще ръгаш!
Доцентът охкаше и още не можеше да разбере какво точно се беше случило. Анастас бръкна в джоба си и извади черната стрела, увита в паче плат.
– Гледай! Тоя кретен ме прободе с нашата стрела! – и показа на Григор дясната си ръка – После ме завлече в някаква стая и ме заряза на пода в несвяст!
Изведнъж демонът хвана глезена на Григор и го дръпна, така че момчето загуби равновесие и падна до него. Очите на доцента вече искряха в ярко червено, а от устата му се стичаше жълта слюнка. Опита се да захапе Григор, но изведнъж изкрещя от болка. Анастас беше забил стрелата в рамото му.
– Не е много приятно, а? – каза му призракът и се усмихна гаднярски.
Тялото на доцента взе да се мята насам-натам, докато той врещеше.
– Божичко, какво му има на доцента!? Гиги, какво става!
Григор познаваше този истеричен глас. Ирена и останалите студенти бяха застанали на прозореца и гледаха ужасено.
– Млъкни жено и остави парапсихолозите да работят! – извика й Анастас гневно и след това се обърна към Григор – Като дойдох в съзнание веднага се върнах в залата, ама теб те нямаше! Всички гледаха като зомбита в дъската и нищо чудно! Демона е използвал лунни глифове да ги хипнотизира! Точно ги триех от дъската, когато те видях да падаш!
– После е възнамерявал да им вземе душите! Трябвали му за дипломната работа или нещо такова…
– Какво, какво? Знаеш ли – все тая! Каза, че е обладан, нали? Да използваме разделителя на души тогава!
– Не, ти луд ли си! Омайников изрично ни забрани!
Анастас завъртя очи.
– И какво предлагаш? Да го влачим тоя крещящ дебил с нас докато намерим Омайников? Да не говорим, че демона леко се опитва да ни убие, ако не забелязваш! – и той ритна в корема доцента, който точно се опитваше да се изправи.
– Ама ние не знаем какво да правим! Ще объркаме нещо и ще стане още по-лошо!
– Оу, да! Все едно може да стане по-лошо от това да си изгубя дясната ръка!
– Гиги, веднага ми кажи какво се случва! – отново започна да извива глас Ирена – Ако на секундата не разбера защо биеш доцента и защо тоя до тебе лети, кълна се ще…
Анастас хвърли шепа сребрист прашец към нея и малката тълпа. Всички кротко се свлекоха на земята.
– Приспивателен прах ли беше това? – възмути се Григор.
– Просто не мога да я търпя тая!
– Можеше да започнеш с демона! – каза момчето докато се опитваше да се откопчи от доцента, който пак го беше хванал за крака.
Призракът изцъка.
– Не работи на свръхестествени сили. Изобщо не си учиш уроците!
Той зарови из чантата си и извади малкото шишенце с прозрачната течност.
– Наско, сериозно! Недей! – предупреди го Григор.
– Всичко ще е наред! Спокойно! Хвани му главата!
Григор с нежелание и доста голяма доза отвращение хвана олигавената глава на обладания. Анастас капна отварата в устата му. Тялото на доцента се вцепени.
– Хей, проработи ли?
Двамата се надвесиха над безжизненото тяло.
– О, не! – завайка се Григор – Убихме го!
– Е, един демон! Чудо голямо!
– Вътре има и човек! Ще влезем в затвора! Ще сме отхвърлени от обществото цял живот!
– Това мен не ме засяга особено…
– Омайников ще ни очисти! Няма да завършим!
Анастас набърчи чело.
– Мда, това вече леко ме притеснява…
Изведнъж нещо прикова вниманието им. От устата на доцента се изви нещо като струйка дим. Ставаше все по-голяма и накрая от нея се оформи едра фигура с гладка черна козина, дълги уши и прави стърчащи рога. Държеше се за рамото, от което стърчеше черната стрела.
– Провалихте ми образованието! Надявам се да сте доволни! – процеди тя.
– Искаше да убиеш цяла стая хора! – гневно му каза Анастас.
– Бяха само осем човека, много моля! Освен това човешките души не струват нищо! Вие сте ужасно назадничава и глупава раса!
– Моляя? Тази назадничава раса току-що те победи!
Демонът се изсмя презрително.
– Извадихте душата ми от човека! Но не виждам да правите нещо по въпроса за задържането ми! Мога във всеки един момент да щракна с пръсти и да се върна в моя свят! О, също така мога да обладая него – той посочи Григор – Или някой от ония заспалите нещастници там!
Григор хвърли на Анастас поглед тип „Казах ти!”.
– Имате оборудване, което не знаете как да ползвате. Имате знания, но само частични. – демонът ги огледа внимателно – И вие сте някакви студенти, прав ли съм?
– Парапсихология, първа година. – каза Григор – Изучаваме разни… окултни и паранормални явления.
– Григоре! Защо му казваш! – изръмжа Анастас.
Приятелят му само вдигна рамене.
– Хм. Интересно… – рогатият дявол продължаваше да ги сканира с поглед – Досега не съм виждал човеци, които да се занимават с това… Явно все пак не сте чак такава скучнярска раса!
Лицето му леко се изкриви от болка. Той хвана стрелата от рамото си и с лекота я измъкна. Григор и Анастас настръхнаха, готови за бой, но демонът леко я стисна и тя се превърна в черен дим.
– Е, аз ще тръгвам. – каза той подчертано отегчено – Тук обстановката изобщо не е академична.
Двете момчета го изгледаха невярващо.
– Дръжте! – демонът им подхвърли нещо и Анастас го улови.
Беше визитна картичка.
– Може да се засечем пак някой път. – каза им той, като ги озари с една твърде зловеща усмивка.
После щракна с пръсти и изчезна.
– Дивал Окс. – прочете Анастас мастиленочерното картонче – И има някакъв пентаграм нарисуван…
Григор изстена и се свлече на земята.
– Това беше ужасно! – омаломощено каза той – А Омайников ни убеждаваше, че била някаква дребна работа! Сега съм травматизиран до живот!
– Не знам защо ти мрънкаш, след като аз съм раненият! – призракът мушна визитката в джоба си – Хайде да се чупим преди простолюдието да се е събудило… О, не! Твърде късно…
– Гиги!
– Тоя приспивателен прах не струва… – изсумтя Анастас.
Ирена се изкатери на площадката до тях. Останалите студенти бяха твърде сънени, че да им обърнат внимание. Доцентът също се размърда и започна да стене. Чудесно, живичък си беше!
– Гиги, добре ли си? – гласът й звучеше притеснено, но не трепереше.
– Да, нищо ми няма…
Косата на доцента сега беше леко прошарена и стърчеше смешно, а дрехите се опъваха по него, защото имаше бирено коремче. Също се забелязваха притеснително количество пъпки по лицето му. Григор го разглеждаше учудено. Да те обладае демон си имаше своите минуси, но пък явно вършеше чудеса с външния вид… Ирена също погледна мрънкащия преподавател до тях.
– А той добре ли е? Какво става? Кажи ми, моля те! – настоя тя.
– Доцентът ви беше обладан. – заобяснява Григор, въпреки че Анастас му правеше недвусмислени знаци, като си режеше гърлото с пръст – Но сега всичко е наред, спокойно! Екзорсирахме го! Май…
Неочаквано за всички присъстващи Ирена се хвърли на врата на Григор.
– О, Гиги, ти си герой! Толкова се радвам, че учиш Парапсихология! Всички казваха, че е глупаво и че си смотаняк, но аз дълбоко в себе си знаех, просто си знаех, че ще се окаже полезно!
Лицето на Григор веднага светна. Изглеждаше много горд.
Анастас си взе чантата и тихо напусна сцената. Нямаше намерение да гледа поредния път, в който Ирена успяваше да убеди Григор пак да са заедно само за да го зареже след една седмица, когато й доскучее. Достатъно му беше да види очите на Ирена докато гледаше Григор – в тях нямаше никаква особена емоция. Тя просто бе от този тип момичета. Обичаше да си играе с хората. Обичаше драмата. Може би защото беше призрак, Анастас виждаше право през нея. Смъртта си имаше своите недостатъци, но поне даваше трезва преценка за живота…
Призракът директно се спусна от площадката долу пред Факултета. Когато кацна на твърда земя, усети, че не му достига въздух. Странно, летенето никога не го изморяваше… Подпря се на едно дърво и се опита да нормализира дишането си. Сигурно беше от ръката… Той се опита да я размърда и леко изскимтя. Докосна я внимателно. Беше като изгорял пергамент. Поседя така подпрян няколко минути, но не се почувства по-добре. Даже обратното. Взе да трепери.
– Тц. Ще взема да врътна петите за втори път… – измърмори той, после събра каквито сили имаше и тръгна напред.
Не измина и няколко крачки, когато взе да му причернява. Анастас залитна, но някой го улови, преди да падне.
– Веднага отиваме при Омайников! Не знам каква беше тази стрела, но ще го убия, ако не може да те оправи!
Анастас чуваше гласа на Григор сякаш през тръба.
– Григс… Какво стана с Ирена..? – немощно каза призракът.
– Казах й, че всичко между нас е приключило! – каза той твърдо – Винаги си бил прав за нея… но ми се щеше да вярвам, че я е грижа. Че просто е объркана, а всъщност ме обича… Е, майната ѝ! Трябваше да оставя демона да й вземе душата! Чак ми е жал – сега ще го скъсат и всичко… Всъщност беше свестен тип.
Анастас искаше да се засмее, но нямаше сили.
– Извинявай, че те ударих по-рано… – тихо каза Григор – Наистина съжалявам. Аз съм ужасен приятел.
– Споко… – промърмори призракът.
После изгуби съзнание. Григор го метна на гръб и се затича надолу по алеята.
Отразителя на реалност, който мълчаливо бе наблюдавал сцената от дървото над тях, нервно се размърда.
– Има още въпроси! Това е само началото… – измърмори сам на себе си и след това безшумно полетя след момчетата.

 

Advertisements

2 thoughts on “Дяволът, Луната и Кулата (4)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s