За тях смъртта е само лек

a65228fa04867a6d703837bd6fssskkk6bca45
Имам смътното усещане, че това е много грешно откъм пунктуация…

Мръсният дъжд шибаше по прозорицете на „Черният кон”. На изкривената табелка пишеше, че постройката е кафене, но всъщност по-скоро се приближаваше до барака, в която се продаваха разни неща за пиене и се мъдреха няколко маси между щайгите и балите сено. Намираше се на изхода на града, между последните му гета и празните поляни отвъд. Кой изобщо идваше тук? Двама от отговорите на този въпрос гледаха през мокрите прашни стъкла.
– Кога ша са появи тоя бе?
– Гошо, земи млъкни, моля ти се! Кат дойде, дойде!
– Ама нали у пет рече! Закъснява!
Този, който не беше Гошо, въздъхна и се почеса по тила.
– Винаги идва. Хора кат него си държат на казаното.
– И къв е той по-точно? – продължи да досажда Гошо – Какъв е точно тоз Алистър Крейн?
Светкавица раздра небето навън. Дебелата барманка изпусна една чаша. Кучето свито на кравай в ъгъла леко изскимтя.
– Шът бе, говедо! – изсъска не-Гошо – Ще вземеш да ни затриеш с твойта голяма уста!
– Е кво, нали тва му е името? И то що за име е това! Не е нашенско!
– Те никога не са с истинските си имена!
Гошо се нацупи.
– Ама ти защо не искаш нищо да ми кажеш! Знаеш, че ги чаткам всичките вече! И извънземни, и разни там гадове от другите вселени! Нали с всичките правим бизнес!
Другият не му отговори. Беше се загледал в нещо навън, въпреки че от плътната пелена на дъжда не се виждаше нищо.
– С такъв не сме си имали работа досега… И с право… – тихо прошепна мъжът и после изведнъж наостри уши.
Приятелят му направи същото. Някакво странно бръмчене долиташе отвън. Една светлинка мъждукаше в тъмното отвъд прозореца.
– Това е моторът му. Тук е вече. – почти безгласно каза не-Гошо.
– Кой идва в тва време с мотор, бре!
– Само черните магьосници, приятелю.
Мъжете се смръзнаха на местата си. Въздухът заседна в дробовете им. Столът между тях двамата изведнъж вече не беше празен. Температурата в стаята сякаш спадна с няколко градуса.
– Това място е чудесно! – обяви Алистър Крейн.
По черното му кожено яке нямаше и капка дъжд. Нито пък по идеално зализания му перчем.
– Обожавам пропаднали дупки като тези! Много подходящи за мръсни сделки! Много!
Гошо и приятелят му най-накрая се осмелиха да го погледнат. Фатална грешка. Имаше нещо много заплашително в начина, който господин Крейн си свали кожените ръкавици.
– Какво ще пийнем, а приятели? Да отпразнуваме успешната ни… размяна!
Гошо още от малък мразеше да му казват „приятелю”. Това обръщение го ползваха ексклузивно и само хора, които са или тъпи на галош или мислят след малко да те изкормят. Алистър Крейн не изглеждаше глупав, даже хич. Той щракна на барманката.
– Три уийскита, скъпа! – поръча той и й намигна.
Тя точно щеше да му каже, че нямат уийски, но нещо я накара да се обърне към рафта зад нея. Тази прашната бутилка на третия ред определено беше уийски. Хм, ти да видиш. Жената я взе и се зачуди защо й треперят ръцете.
Магьосникът усмихнато започна да разглежда събеседниците си. Острият му поглед като бръснач минаваше по всяка извивка на лицата им. Ако мръднеха, сигурно щеше да ги пореже.
– Георги Бъчваров и Пресян Пръсков. Какви хубави и звучни български имена! И си приличате на тях даже!
В нормални условия Гошо щеше да забие един хубав юмрук в лицето на всеки, който му кажеше, че прилича на бъчва. Пресян също мразеше хората да му намекват за безбройните лунички и бенки по лицето му. На Алистър Крейн не му убягна сянката на гняв по лицата им.
– Но простете, простете! – изкиска се той – Често си дърдоря така без да мисля!
Барманката донесе чашите. Магьосникът пресуши своята преди тя да успее да сложи другите две на масата.
– Я направо донеси шишето, скъпа! Какво ще кажеш? – облиза се той.
Жената доста чевръсто за годините си затопурка към бара. Този човек имаше нещо много неумолимо и жестоко в гласа. Пресян се прокашля и внимателно каза:
– Всички говорят много добре за вас гусин Крейн. С братчеда се радваме, че се съгласихте да работите с нас!
– Но моля ви! Удоволствието е само мое!
Нямаше никакво съмнение в това. Цялата стая се бе смръзнала от ужас пред високата черна фигура, небрежно поседнала на излющения стол. Клиентите, вдървени по местата си, с мъка се надигаха, оставяха пари на масите и тихо се изсулваха навън. Барманката със задоволство щеше да установи, че както никога бакшишите бяха големи.
– Дай на мен, мила! Благодаря! – Алистър взе бутилката от жената и си сипа почти до ръбчето на чашата – Днес времето е много приятно, не мислиш ли? – обърна се той към нея.
– Малко мокро… – промърмори тя и бързо се прибра на сигурно зад бара.
Човек се чувстваше по-добре, когато имаше преграда между него и Алистър Крейн. По възможност преградата да е полята със светена вода и да има забучени кръстове и колове по нея.
– Но да говорим за бизнес вече! – магьосникът пресуши чашата си за втори път.
Другите двама не бяха докоснали своите. Те обичаха да пият домашна ракийка и винце. Тая кехлибарена течност изглеждаше красива и подла като самия господин Крейн.
– Всичко е точно, гусине! – нервно каза Пресян – Носим го вашето нещо. Тука е у чантата ми.
И той потупа една протрита и лекьосана чанта, която бе оставил на перваза до тях.
– Браво, браво! – зарадва се магьосникът – Бих се радвал да му хвърля един поглед!
– Добре, гусине, ама много внимателно! Че проклетото нещо жили кат оса!
– Тази малка играчка ли? – изкиска се Алистър – Драги, виждал съм къде-къде по-лоши неща!
Пресян бръкна в чантата си и извади нещо, опаковано в кърпа. Държеше го много внимателно и здраво. Алистър Крейн го пое и спокойно го разви. В кърпата лежеше едно извъредно тънко острие, подобно на кама. Магьосникът почти изписка от удоволствие.
– Ама това е прекрасно! – изгука той.
Хвана тънкото парче метал и ловко започна да го върти с една ръка. Гошето се отдръпна към стената, възможно най-далече от орбитата на въртене. Острието издаваше жужащи звуци всеки път, когато раздираше въздуха.
– Наистина трябва да се внимава, когато се борави с това мъниче! – каза Алистър и в същия момент подметна камата във въздуха – Да те ужили е най-малкото зло! Ако не го хванете както трябва може да си резнете част от душата!
Гошо вече беше станал едно със стената. Магьосникът без никакво усилие улови оръжието откъм дръжката. Даже не гледаше към него, когато го хвана. Беше се втренчил в стресираните лица на двамата до него. Най-накрая спря да си играе и остави жужащото острие на масата.
– Толкова съм неучтив! Нека ви покажа и аз какво ви нося! Много е красиво, уверявам ви! – усмихна им се той.
– Ние сме ги виждали тез пера и преди. – обади се Гошо – Пера кат пера!
Господин Крейн го погледна. Нещо проблясна в дълбините на очите му.
– Бас ловя, че не сте ги виждали на птицата обаче!
Той се пресегна зад стола си и измъкна една покрита с черно кадифе клетка. Пресян можеше да се закълне, че нямаше нищо зад стола преди няколко секунди. Алъстър внимателно свали покривалото. Топла рубинена светлина огря лицата на тримата.
– Господи боже… – промърмори Пресян и се прекръсти.
– Въй, много красиво тва бе! – прошепна Гошо.
Малкият феникс ги погледна жално.
– Доста добър екземпляр! – доволно каза магьосникът – Много наситени цветове!
Гледаха го като омагьосани няколко минути, но Пресян изведнъж се сепна:
– Ама гусине, сделката беше за три пера! А това си е цялото пиленце!
Алистър промуши тънкия си показалец през решетката и погали феникса. Той леко трепна, но после покорно сведе глава.
– Приемете го като знак на добра воля от мен! Като подарък!
Братчедите се спогледаха. При чистите сделки нямаше подаръци.
– Гусине, много сме благодарни, ама… Дайте си ни само трите перца. Клиентът само толкоз му трябват.
– Нищо, сега ще си има за цял живот! – махна с ръка Алистър – Какво по-хубаво от това?
– Много е хубаво, да, обаче него му требат отскубнати – каза Гошо.
Магьосникът го прикова с поглед.
– Вие никога ли не сте скубали птица? – гласът му звънна като изпуснат нож на пода – Странно, не ми изглеждате като такива хора!
Гошо се запъна. Чудеше се как да обясни проблема. Погледна умолително към братчеда си.
– Носи лош късмет, гусине. – каза Пресян простичко – Да скубеш феникс. Секи го знае. Но вие едва ли ще имате проблеми с това. Ние простите хораца обаче се плашим от суеверия…
Алистър невинно се засмя.
– Ах, да, да, вярно! Как можах да забравя! Лош късмет, да! Колко годинки бяха?
– По три за всяко перо, гусине… – промърмори Гошо.
– Девет значи, а? Не е малко!
– Не е…
Птицата ги гледаше сякаш разбираше за какво си говорят.
– Знаете ли стихчето, чудя се? – попита Алистър – Това за лошия късмет? Като малък постоянно си го повтарях.
Мъжете поклатиха глави. Алистър Крейн тихо занарежда:
– За изхвърлен хляб една година
лоша поличба ще има
Три години за черната котка,
която пред тебе се мотка
За минаващи под стълби пет,
че да помнят за напред
И седем за огледалото счупено
много отдавна купено
Мелодичният му глас обвиваше празното кафене, изпълваше всяка пукнатина в прозорците и всяка дупчица в старото дюшеме.
– За тез години не тъжете
Ами радвайте се и търпете
Че поличби други има
Които не се броят с година
Които времето не ще изтрие
Нито пък прахта покрие
Те са вечният ви враг
Там са от зори до мрак
Във буря или в слънчев пек
За тях смъртта е само лек
Възцари се тишина. Георги и Пресян най-накрая успяха да си поемат въздух.
– Никога не съм го чувал това стихче – промърмори Пресян.
– Не е много известно – вдигна рамене магьосника – Аз го научих от едно момиче. Преди много много време…
Гошо погледна лицето на Алистър Крейн. Не изглеждаше на повече от трийсет години. Трийсет и пет максимум. Косата му бе гарваново черна и единствените бръчки бяха между веждите му. Гошо хвърли поглед на братчеда си. От двете страни на устата му имаше две бръчици като полумесеци – следите, които усмивките оставяха с годините. Около тъничката уста на Алистър Крейн кожата бе напълно гладка.
– Мисля вече да приключваме – изведнъж каза магьосникът.
Нещо в тонът му се беше променило. Георги и Пресян се погледнаха притеснено.
– Ми ние сме готови, гусине. Нали ви дадохме ножа. Само перата… – Гошо не довърши изречението.
Но нямаше нужда, защото Алистър Крейн отвори клетката. Протегна ръка вътре и птицата се премести на ръката му. Той я извади внимателно. Пресян огледа кафенето – беше напълно празно. Даже барманката я нямаше.
– Може би ще е добре да си затворите очите – студено каза магьосникът и взе камата – Кръв няма да има, но може да си увредите зрението…
На Пресян му се сви корема. Той бе израснал на село и винги бе гледал домашни животни. Но никога не можеше да ги убива, когато дойдеше времето. Викаше съседа. Твърде му дожаляваше, нали и те душа носеха… Фениксът беше точно като кокошчиците му освен нали, че те не светеха в рубинена светлина и в зениците им не пламтеше огън.
Алистър Крейн замахна. Братчедите в последния момент успяха да стиснат очи. Ако някой бе навън в бурята и наблюдаваше кафенето, щеше да види как от всеки негов прозорец или друг отвор – било то комин или капандура, сякаш избухват фойерверки.
След няколко минути Георги и Пресян спряха да виждат цветни петна и пред очите им отново се появи магьосника. Той побутна към тях клетката, която отново бе покрита с кадифето.
– Фениксът е вътре. Оскубете си го сами. Сега, след като е мъртъв, поверието отпада.
Пресян не беше особено убеден и все още го беше страх от лошия късмет, но не смееше да каже нищо. Алистър Крейн се бе намръщил. Съвсем леко, почти незабележимо.
– Благодаря ви, гусине. – Пресян хвана клетката и стана от стола.
Гошето извади една банкнота за сметката и понечи да я остави на масата, но магьосникът властно махна с ръка.
– Вие даже не пихте нищо – каза той.
– Имаме още много работа днес, гусине, затова…
Той не им отвърна. Камата още беше в ръката му и Алистър я гледаше замислено.
– Добре, всичко е точно, нали? – попита Георги едвам-едвам.
– Да. Можете да тръгвате.
Пресян се замисли дали да протегне ръка, за да се ръкуват, но имайки предвид, че господин Крейн държеше оръжие…
– Е, надявам се скоро пак да се видим – каза Пресян – Останете си със здраве, гусине.
Магьосникът ги погледна и ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Трябваше да е усмивка, но не беше.
– Ще се видим. – каза им той и това прозвуча като зловещо предзнаменование.
Пресян и Георги бързо излязоха навън и се скриха в пелените от дъжд. Алистър Крейн остана напълно сам в „Черният кон”. Чуваше се само тропането на капките. Не спираше да вали вече от няколко дни и водата сякаш бе отмила контурите на всичко. Когато човек гледаше навън, виждаше само празнота.
Магьосникът бавно се изправи и отиде до голямото огледало в ъгъла на бара. То беше доста зацапано и си личеше, че не е чистено откакто е сложено. И все пак в него ясно личеше високата тънка фигура на Алистър. Той леко докосна студеното стъкло с ръка.
– Колко още? – тихо промълви той – Покажи ми.
Барът се освятяваше от няколко различни лампи, коя от коя по-слаби. Изведнъж те изгаснаха без звук и остана само тази, която бе близо до магьосника. Алистър Крейн погледна своето отражение в полумрака. Той бе осветен, но зад него беше пълна тъмнина. Бавно от сенките се протегна една кокалеста ръка и го стисна за рамото. Втора се изви от другата му страна и го хвана за лицето. Ръцете не бяха човешки. Пръстите бяха твърде дълги, а кожата беше с цвят на прогнили листа.
– Давай. – нареди магьосника.
Едната ръка мръдна сякаш в конвулсия и и го одра по бузата. От раната потече нещо, но не кръв. Беше с цвят на стомана.
– Все още е сива… – промълви Алистър – Даже не е тъмно сиво…
Той въздъхна.
– Дай ми гребена, моля те.
Ръцете го пуснаха и се прибраха обратно в сенките. След секунда едната пак се подаде. Държеше малко гребенче. Магьосникът го взе и започна да си оправя косата.
– Три месеца в търсене на проклетия феникс и накрая нищо! Уж било божествено създание, носещо в себе си искрата на живота! И какво? Да го убиеш явно не се зачита като грях! Душата ми не мръдна нито тон към черното!
Кокалестата ръка хвана един непокорен кичур от косата му и го приглади.
– Мерси. – каза Алистър и подаде гребена обратно – Хайде, да се прибираме.
Вратата тихо се затвори след магьосника и тъмнината, която го следваше. „Черният кон” избухна в пламъци. На сутринта единственото оцеляло нещо бе голямото огледало, с отпечатък от черна длан върху него.

Advertisements

One thought on “За тях смъртта е само лек

  1. Доволен says:

    Аййй, започва зловещичко. Като гледам, явно това не е къс разказ, а начало на една дълга история, нали? Интригуващо е засега. Поздрави от мен и много вдъхновение.

    ПП “Не спираше да вали вече от няколко дни и водата сякаш бе отмила контурите на всичко. Когато човек гледаше навън, виждаше само празнота.” – това е гениално според мен!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s