Толерантност, брат

d6b4edaaf4b6be6d38993b27edceeeb8b21

Графът драматично отметна дългите кадифени завеси. Навън го посрещна веселото майско слънце, което блестеше и се пулеше от небето все едно му е за последно. Високият мъж се разтресе от отвращение и се подпря на махагоновото бюро. Не можеше да продължава така. Не можеше просто!

– Зиииийф!! – извиси глас той – Зийф, ела веднага!
Вратата се отвори безшумно и до графа застана един нисичък човек. Компетентната му физиономия и прекрасната му стойка недвусмислено нашепваха „иконом”.
– Повикахте ме, сър?
– Повиках те, Зийф. Днес пак е слънчево.
– Да, сър.
– Ще повърна. Ще получа удар. Ще се самоубия за пети път.
– Това би било много неприятно, сър.
– Имам нужда от драматичен наратив. Моля те, Зийф! Знам, че ги мразиш, но дългът задължава!
Икономът приглади редичката си коса. После прочисти гърло дискретно и след това заговори с доста изразителен патос:
– Всички ноемврийски дни бяха меланхолни и обвити в мъгла. Днешният не беше изключение. Слънцето сякаш се бе удавило в мастиленочерните облаци и сега лежеше на дъното на небето, забравено от целия човешки род. Първата капка дъжд удари мъртвата земя. Пороят дойде неочаквано и без никаква милост.
Графът бе затворил очи и кимаше с блажена усмивка. Думите на иконома бяха балсам за изтерзаната му душа.
– …напълно притихнало. Нямаше жива душа. Само кафявите прогнили листа и безнадеждността на битието.
Настъпи тишина и граф Владкос разбра, че наративът е свършил.
– Това беше прекрасно, Зийф. Ако не трябваше доживот да ми служиш, бих ти препоръчал писателското поприще. Много зловещо и декадентско. Упадък отвсякъде.
– Благодаря, сър. Много мило, че го казвате.
Графът се стовари на едно канапе.
– Направи ми един коктейл Блъди Мери, моля те.
Нисичкият мъж се поклони покорно и след малко се върна с поднос и чаша. Владкос я гаврътна на един дъх. Въздъхна облекчено, но нещо изглежда не беше съвсем наред, защото премлясна няколко пъти и погледна въпросително към Зийф.
– Каква кръв е това?
– Кокоша, сър.
Графът поклати глава тъжно.
– Кокоша, боже! Като простолюдието! Докъде я докарахме, Зийф…
– Цените много скочиха последните години, сър. Но вече направих бюджета за следващия месец и ще можем да си позволим един елен и два пъдпъдъка, ако спестим малко от свещи.
Владкос се смръщи.
– Ама свещите създават атмосфера!
– Можем да палим само единия полилей в преддверието, сър…
Разговорът им бе прекъснат от звън на погребални камбани.
– Ах, вратата! – възкликна изненадано графът – Но днес не очакваме никого!
– Сега ще проверя, сър.
Икономът излезе припряно. Владкос използва отсъствието му, за да се върне към депресивните си мисли. Толкова беше трудно да си вампир с аристократично потекло в днешно време! Никой за нищо не те зачита! Тия новобогаташи дето се навъдиха, с целия им гаден бизнес със соева кръв и слънцезащитните им кремове, и гадни цветни дрехи! Убиваха всяка традиция! Какъв беше смисълът да са вампири, ако ще се държат като хора? Глобализация ли, какво му викаха на това? Графът вдигна насълзен поглед към портретите над камината. В центъра, в най-голямата рамка с извити черни рози и черепи беше портретът на покойната му съпруга – графиня Иринея. Тя беше жена с много отворен ум и на графа винаги смътно му се бе струвало, че разбира живота доста по-добре от него. Винаги му повтаряше, че ако не приключенстваш и не се забавляваш, всичко е безмислено… Графът въздъхна.
Зийф тихо се прокашля и го изтръгна от мрачния му унес.
– Едно… момче, сър. Поне предполагам, че е момче.
– Момче ли? Как така момче? Какво момче? – запелтечи Владкос.
В малкото му провинциално имение гостите винаги предупреждаваха преди посещението си. Обикновено бяха разни гадни познати от клуба му по дялкане на ковчези. Те всички бяха „модерни” вампири и само идваха да му се фукат как са ходили на Бахамите и „Виж, Владко, пека се тука на плажа. Пека се, разбираш ли! Ти пекъл ли си се някога, а??”.
– Чакай, кое е това момче? Да не е сина на Льо Крез? Това изчадие малко! Миналия път ми изяде всички лакрицови бонбони!
– Не, сър. Напълно непознато момче.
Графът изпадна в недоумение.
– Какви ги говориш, Зийф! Как така ще цъфне някакво си там момче и… Каза ли какво иска?
– Ъм… иска да се срещне с вас.
– Но защо?
– Каза, че било важно. Не уточни нищо.
Владкос беше напълно объркан. От петдесет години насам не бе имал посетител извън тесния му кръг от познати. Точно обмисляше какво да прави в тази фрапантна ситуация, когато видя, че Зийф си приглаждаше косата неспокойно. Нещо явно го притесняваше.
– Какво има, Зийф? Май искаш да кажеш нещо.
– Да, сър… Работата е там, че… Момчето е… Съжалявам, сър, не знам как да ви го кажа…
Графът беше изнервен цяла сутрин и сега вече тотално истеряса.
– Давай де, изплюй камъчето! Не стига, че е кофти слънчев ден тука с всичките там проклети пчелички и зеленина и всякакви отвратителни живи твари, ами и ти увърташ и шикалкавиш тука, моля те!! – изригна той.
– Момчето е човек, сър. – избърбори бързо икономът и отстъпи назад, сякаш бе махнал предпазителя на граната и я бе метнал по врага.
Врагът обаче не се впечатли достатъчно. Само леко се намуси.
– Е, хубаво де, хубаво. То се е видяло, че денят ще е кофти. – измърмори той – Покани го да влезе… Може пък и да е интересно. Миналата седмица като говорих с пощальона, го заплаших с убийство само веднъж по време на разговора. Доста добре мина.
Зийф се поклони и излезе.
– И скрий бонбоните! – подвикна графът след него.
След по-малко от минута икономът се върна с мистериозния гост.
Графът имаше съвсем малко опит с човешките деца, но в ума му се мяркаха някакви ужасяващи спомени от обувки с гротескна форма, наречени „кецове”, а също и някакви панталони от мек плат без никакви ръбове и с ластик, чието наименование му се губеше. Не искаше и да го знае нито в този живот, нито в следващия. За най-голям потрес и отвращение на графа доведеното същество беше типичен представител на описаните деца.
– Младият господин, сър. – представи го Зийф и след това се оттегли, като ги остави насаме.
Момчето се усмихна широко и весело каза:
– Мараба, графе.
Владкос погледна жално към вратата, където бе изчезнал икономът. Трябваше да му каже да остане, за да превежда…
– Ъм… Защо не седнеш, млади момко?
Гостът му с голяма охота се разположи на другото кресло и любопитно заразглежда стаята.
– Много готино имение. – каза одобрително – Всичко е супер черно. И аз обичам черно.
„Ето! Даже имаме общи вкусове!” окуражи се наум графът.
– Зийф, икономът ми каза, че много си настоял да се срещнем. Било много важно.
Младежът закима оживено.
– Да, слушайте сега к’ва е работата! Всичко ще ви обясня! Начи с моя приятел Гогата, той играе полузащитник в нашия отбор, оня ден отиваме към даскало и той ми вика „Гледай я тая Павлина, брат, пълен вампир е!” и ми показва няква нейна снимка във фейсбука. А тя, разбирате ли, си е направила такова тоалетно селфи, нали ги знаете. И аз се хиля, такова, и му викам „Това е тоалетен вампир, брат!”. Голем смех падна, ама начи после почнахме да си лафим за вампирите…
Графът учтиво вдигна ръка и спря словесния поток.
– Секунда, момко. Ей сега ще ми доразкажеш. – каза графът мило, после се обърна към вратата и изкрещя – ЗИИИИИЙФ!!
Икономът веднага подаде глава през вратата. Явно търпеливо бе стоял отпред, очаквайки да стане някой кървав инцидент.
– Да, сър?
– С момъка срещаме известни трудности в комуникацията. Ще ни асистираш ли?
– Веднага, сър.
Момчето започна отначало историята си. Икономът я слушаше с непроницаемо лице. Графът нервно се въртеше на стола и гледаше ту единия, ту другия. Не разбираше нищичко от разговора им.
– …и аз му викам „Как може да си толкова спрял бе, брат!” Всички сме хора, тъй де! И тоя галфон продължава да ми ги говори тия простотии…
– Разбирам, сър. Да.
– И накрая съвсем изпуших, разбираш ли! Що пък нещата да са такива квито са? Кой е казал, че ще са така? Всички сме свободни пичове! И затва дойдох тука.
– Да, сър. Напълно ви разбирам.
Изясняването изглежда свърши и графът нетърпеливо каза:
– Е? Какво иска от мен? И какво, за бога, е селфи?!
Зийф обаче, вместо да отговори на въпроса му, спокойно се изправи и обяви:
– Отивам да ви приготвя нещо за пиене, сър. Веднага се връщам.
Графът даже не можа да вдигне възмутено вежди. Икономът вече се бе изпарил. Е, чудесно направо! Сега трябваше да го чакат в неловко мълчание… За момчето очевидно не бе неловко де. То явно се бе уморило да говори и сега мълчаливо гледаше портретите над камината. Владкос се възползва от този момент, за да разгледа по-внимателно госта си. С изненада забеляза, че младежът имаше доста будни и интелигентни очи. И имаше нещо критично в погледа. Покойната му съпруга гледаше така. Винаги беше готова за една хубава стимулираща ума дискусия по някоя неловка тема. Момчето също така имаше гарвановочерна права коса, небрежно отметната настрани, а тенът му беше много светъл. Много вампирско от негова страна.
Зийф се завърна с така животоспасяващите напитки. Графът жадно започна да лочи своята.
– Благодарско! – каза момчето и щедро си пийна от своя сок от касис.
Това беше единственият сок, който графът понасяше, понеже нямаше гаден плодов вкус като повечето, а и беше приятно виненочервен.
– Може ли най-накрая някой да ми каже за какво е цялата работа? – въздъхна графът.
– Да, сър. Младият господин желае да сте приятели, сър.
Владкос се задави с блъди-мерито.
– Моля, какво? – изпелтечи той.
– Изглежда господинът е имал кратък, но доста въздействащ словесен дебат със своя приятел на име Гогата. Обсъждали са дискриминацията в съвременното общество и по-конкретно проблемите, свързани с толерантростта и съвместния живот между хората и вампирите. Господин Гогата е изразил съмнението си в успеха на такова начинание и е казал, цитирам: „Да пукнат тия кръвопийци долни!”. Това много е разстроило нашия млад господин, който очевидно има хуманитарни и пацифистки разбирания за света. В следствие на спора им той е решил да се свърже с вас и да докаже, че разбирателството между расите е напълно постижимо.
Добре, че беше Зийф! Сега нещата започваха да се навръзват най-накрая. И все пак на Владкос цялата работа му се струваше много невероятна.
– А откъде знаеш за мен, момче? – обърна се той към госта – Аз живея доста изолирано…
– Баща ми ви познава! – оживено заобяснява младежът – Той е пощальон. Вика, че винаги се бъзикате с него.
Графът не се беше бъзикал с никого през целия си живот, така че това изказване му се стори доста странно. Най-много да бе използвал тънка ирония или пък хаплив сарказъм…
– Ооо… И какво по-точно съм се…бъзикал?
– Как го заплашвате, че ще го ядете и подобни! – разхили се момчето.
Графът щеше учтиво да обясни, че това хич не е било… как беше яката дума за това… а, да ебавка, но нещо в чистосърдечния поглед на младежа го спря. Графът се замисли кога беше последния път, когато действително се бе забавлявал в живота си… Преди безкрайно много време. А и имението беше толкова тихо откакто Иринея…
Владкос хвърли един поглед на портрета на жена си. Тя се усмихваше както винаги. Ех, тази дяволита широка усмивка… Винаги го навиваше да прави разни глупости.
– Добре, момче. – каза графът – Ще бъдем приятели.
Лицето на младежа светна.
– Верно ли можете да ставате на прилеп? – попита с известно страхопочитание.
– Верно, да. Даже мога да те науча.
– Малиии! Та хората могат ли да са кат вампирите?
– Могат. И вампирите също могат да са като хората…
– Ей тва му обяснявам на Гогата! – поклати глава момчето – Толерантност, брат! Кат научиш за другите, ставаш малко кат тях, ма пак си си ти! Просто хем си още по-готин, хем сте си браточки!
– Ще започне и той да ги чатка тия неща. Дай му малко време. – вдигна рамене графът.
Започна оживен разговор за Гогата и несподелената му любов към Павлина, тоалетния вампир. Зийф се усмихна тайничко и тихо се изниза навън.
***
Беше наистина възхитителен ноемврийски ден с пълната програма увиснали мрачни облаци и проливен дъжд. Зийф си спомни за драматичните наративи, които правеше преди за господаря. Подсмихна се и продължи да бърше прахта над камината. Внимателно изчисти всички снимки в рамки, като особено се постара за портрета на господарката и този до нея – селфито на граф Владкос и младежа, което си направиха на Бахамите.

Advertisements

2 thoughts on “Толерантност, брат

  1. Доволен says:

    аууу, пак разпъртушини вампирския имидж! ставаш ми все по-симпатична. сега да не вземеш да излезеш лятна отпуска – понаписвай и публикувай нещица. трябва нещо да се чете и на плажа….. а твоите неща доста ги бива да развличат човека

    • Tsveti Tsolova says:

      Ще пиша колкото мога 😀 Дано да оцелея в жегите… Покрила съм се в шапки и защитни фактори :DDD

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s