Жив

 

tumblr_nhuy3y5kkkm7z1tqcs5qo1_540

Живадин седеше на една пейка в парка и почти се бе слял с пейзажа. Определено не се чувстваше като отделна част от общата картина. Хората имат навика да се отделят от случващото се около тях. Да витаят някъде в миналото при пропуснат шанс или тежки думи. А понякога чакат в бъдещето до началото на някое приключение или първата среща със сродна душа. Живадин обаче усещаше, че пейката е удобна, че не му е нито топло, нито студено и също така чуваше тишината наоколо. Нести-то, което пиеше също си беше съвсем наред – студено и освежаващо. Момчето внимателно остави шишето до себе си и се вгледа в своя часовник. Бе го намерил преди две седмици, когато почистваха тавана на старата им квартира. Часовникът сам по себе си не беше нищо особено и нямаше да значи нищо, ако не бе част от една твърде объркваща поредица от случайности. Живадин го свали от ръката си. Откопчаваше се много смешно и съвсем не като другите часовници. Този трябваше да го натиснеш точно под циферблата, където имаше метална закопчалка. Целият часовник бе метален впрочем и по-скоро наподобяваше гривна. И беше доста скромен – не си представяйте нещо грандиозно и приковаващо погледа. Циферблатът беше тъмносин, вместо цифри имаше само тънки сребърни чертички. О, и една изписана дума – CHAIKA. Вероятно това бе марката. Живадин не бе чувал за нея. Може би нещо от времето на комунизма. Момчето разсеяно започна да върти винтчето отстрани. Не че имаше смисъл – часовникът не работеше. Нямаше значение колко часа щяха да показват стрелките. Но той го въртеше и мислеше. Чудеше се какво има да става. А нещо имаше да става, за това спор нямаше. Живадин го усещаше от известно време насам. Някаква промяна във въздуха, в облаците по небето, в пътищата, по които минаваше… Какво можеше да е – той нямаше никаква представа, но виждаше знаците, че приближава. Какато когато идва влак. Първо се спуска бариерата. После се чува свирка някъде далеч. После „тутуф тутуф”. Релсите започват да вибрират. Не знаеш какъв на цвят е влакът, колко вагони има или за къде е точно. Но определено идва влак, нали?

Стрелките застанаха точно на дванайсет часа. Живадин незнайно защо спря да върти винтчето. Въздъхна и се пресегна към Нести-то, за да си пийне пак. Някакво пиле прехвърча и кацна точно пред пейката. Момчето обикновено не забелязваше произволните пернати, приземяващи се в близост, но това заслужаваше поне две унции внимание. Защото беше чайка. В средата на столицата, в средата на парка и пред неговата пейка – чайка. Живадин остави Нести-то и зяпна. Чайката отвори и затвори човка, а после малко нервно каза:
– Хубаво време днеска, а? Изглежда сякаш няма да вали скоро.
Живадин не знаеше нищо за метеорологичната програма за близката седмица, но знаеше, че чайките не говорят. Тази пред него обаче продължи:
– Нямам нищо против дъжда де. Като се скриеш на сушина и го гледаш оттам, даже е много приятен.
Момчето успя да изкара едно „Хм, ахъм”, но шокът не му позволи повече от това. Чайката изведнъж се удари засрамено по лицето с крило.
– Ох, боже, много тъпо от моя страна. Говоря преди да съм обяснил цялата работа!
После прехвърча на пейката до Живадин и го погледна много сериозно.
– Това е магия! – каза му със заговорнически тон и му смигна.
– Или шизофрения. – едвам успя да пророни Живадин.
– Не бе, кълна се, магия си е! От часовника, чаткаш ли?
Странно как не беше направил връзката веднага. Часовникът беше марка „Чайка”… Живадин досега не бе вярвал в магията, но и не бе отричал съществуването й. Като с извънземните и Бог, и чудовището в пералнята, което яде чорапи. Нито ги имаше, нито ги нямаше, докато солидно доказателство не докажеше едно от двете. Тая чайка беше много убедително доказателство.
– Значи това е магически часовник, който призовава магически чайки? – реши все пак да потвърди момчето.
– Да, абсолютно!
Живко се зачуди това ли бе нещото, което усещаше от два-три месеца насам. Трябваше да е това, защото какво по-значимо от нещо магическо?
– И… това ли е само? Просто се появява чайка, която може да говори? – продължи да разпитва.
Това му се струваше малко постно. Не че не беше невероятно и всичко, ама… Малко безмислено.
– Е, не е само това! – засегна се чайката – Аз мога разни работи!
– Можеш ли да изпълняваш желания?
– Не. Но мога да те телепортирам на несъществуващ плаж и да поседиш там около два часа. Може и да те черпя нещо докато си там.
Живадин някак си се почувства още по-разочарован.
– Това не е кой знае какво…
Чайката размаха криле.
– Е, извинявай! Толкова мога! Някои хора биха дали мило и драго да си починат два часа на плаж!
Живадин потъна в мълчание. Чайката ядно се тръшна на ръба на пейката. Изглеждаше доста смешно. Добре де, все пак и тя беше част от поредицата знаци! Значи сигурно трябваше да се възползва от нейното предложение.
– Добре, може да отскочим до плажа. – каза й.
Тя го изгледа намусено.
– Ако ще продължаваш да ме гледаш с тоя апатичен поглед, не ща да те водя! Хората трябва да са изумени и впечатлени от проявите на магия!
– Аз… просто сега съм в странен период. – измънка Живко – Не знам какво става в живота ми сега… Чувствам се сякаш съм някой друг…
Чайката живна изведнъж.
– Ау, хайде ще отидем и ще ми споделиш всичко! Аз съм страшно добър събеседник! И слушател! Обожавам да обсъждам тежки и болезнени теми!
– Чак пък тежки и болезнени…
Птицата плясна три пъти с криле и Живадин се намери седнал на един шезлонг. Над него бледожълт чадър, срещу него – плискащо се море.
– Какво ще кажеш за едно коралово вино?
Живадин се обърна. На една масичка до него седеше чайката и потупваше бутилка с бяла течност.
– Не знаех, че има такова вино. – каза той и си наля.
– Защото няма. – изхили се птицата – Както и да е. Кажи сега за екзистенциалния си проблем.
– Не е екзистенциален. Просто сякаш… съм минал през портал за паралелна вселена. Всичко е същото, но… усещам, че не е. Не мога да налучкам какво е. И някакви неща, които изглеждат свързани, ми се натрапват…
– Това напълно екзистенциално ми звучи.
Момчето отпи от виното. Имаше вкус на сока от онзи екзотичен плод – личи, веднъж го беше пил, но това беше леко солено. И може би нещо цитрусово – ако имаше бели лимони, щяха да имат такъв вкус.
– Сякаш получавам знаци, за нещо, което идва… – промълви Живадин.
– Какви по-точно?
Чайката пиеше вино от една паничка пред себе си. Еха.
– Ами аз живея тук, в столицата. Но от две седмици ми мирише на море постоянно… И скоро се преместих в ново жилище. Гледката от него е… Не знам как да го опиша. Виждат се покривите на сградите, защото е на 12-тия етаж. И те са червеникави… Напомня ми на гледките, които се виждат от прозореца, когато си на море. И стените у нас са чисто бели… Като квартира на морето е…
Птицата кимаше разбиращо.
– И онзи ден излизах нанякъде и сестра ми ми каза „Изглеждаш все едно отиваш на плаж с тая шапка и къси панталони”. Много странно ми прозвуча. Така ми изкънтяха тия думи в главата…
– Неща, свързани с море… Колко интересно…
– Знам, че звучи глупаво, но не е! Всеки път като стане нещо такова и все едно ме разтърсва отвътре! А, и също забравих! От два месеца насам ми става лошо от нищото! Започвам да треперя и ускорявам пулс. Вие ми се свят и сякаш ще припадна всеки момент. Но не припадам, а се чувствам все едно светът около мен е сън… Все едно мозъкът ми изчезва. Никога преди не е имало такова нещо. Аз имам доста крепко здраве.
– Ходи ли на лекар?
– Каза ми, че съм здрав като бик.
Живко допи чашата си.
– И намерих този часовник със син циферблат марка „Чайка” и после се появи ти! Поредните морски неща!
– Само да ти кажа, това дето ти става, не е от мен. – обяви птицата – Аз съм си само магическа чайка и това е. Не причинявам виене на свят и каквото там ти има на съществуването.
– Мда…
Живадин впери поглед в малките вълнички и чистото небе. „Какво ли има да се случи?” попита той наум.
Изведнъж нещото се случи. Просто стана. Ей така.
Чайката наклони глава и подскокна по-близо.
– Ей, добре ли си?
– Да. Това, за което ти казвах. Нещото. Току що стана.
– Как?? Сега??
– Да.
– Ама сега нищо не стана!
– Напротив. Аз осъзнах нещо. Това е трябвало да стане.
Птицата прехвръкна в скута му. Беше се наежила от възбуда.
– Е, какво е, де! Какво осъзна! – почти извика тя.
Живадин се почеса.
– Мисля, че съм напълно щастлив.
Пернатото му хвърли най-навъсения поглед на света.
– Това… е най-антикулминацонното нещо, което съм чувал. Уби всичко в мен, човече. А ще ми говориш, че аз съм бил разочароващ в магическо отношение…
Чайката отиде на масата и си ритна паничката.
– Егати!
– Не! Ти не разбираш! Не знаеш какъв бях преди… Принципно бях доста нещастен човек. И негативен. Нищо не беше като хората. Не бях където трябва, с когото трябва… Аз не бях, който усещах, че трябва да съм. Но започнах да се променям. И последните години станах доста щастлив. Осъзнавах го де. То си се усеща. Сега обаче ме удари с пълна сила. НАПЪЛНО щастлив съм. Харесвам си живота такъв, какъвто е. Харесвам себе си, какъвто съм. Имам естествено мечти и цели, но… Не бързам да стигна никъде. Не съжалявам за нищо и не искам нищо от миналото. Настоящето ми е перфектно каквото е. Искам да си живея живота и да видя какво ще стане. Даже и лошите неща и предизвикателствата. Миг по миг. Ден след ден… Чувствам се наистина ЖИВ!
– Браво на теб. – размаха театрално крила магическото същество – Аз обаче не схващам как това може да ти докара виене на свят!
– Мисля, че всичко е толкова хубаво, че не вярвам… Струва ми се, че не е реално, затова. Имам чувството, че съм друг… защото съм друг.
Живадин не знаеше, че птиците могат да гледат толкова иронично и осъдително.
– Брат, не че нещо, ама… Много лигаво звучиш. Все едно чета книга за себеосъществяване и израстване на душата и някви ню ейдж простотии.
Учудващо и за него, момчето се разсмя.
– Ако ме познаваше преди, щеше да разбереш. Най-ужсното нещо на света е да искаш да си щастлив и да постигнеш нещо и да знаеш, че просто… е невъзможно. Да мразиш себе си и да не вярваш в нищо. Дори не знам какво стана… Но сега всичко е друго. Не е останало нищо от преди. Все едно е дошъл приливът и няма и следа от стария ми живот…
– Ми… ние, магическите чайки, нямаме такива проблеми. Слава богу.
Живадин стана прав.
– Мисля вече да ме връщаш. Имах среща с едни приятели в парка.
– Ок…
Момчето се намери обратно на пейката. Нести-то седеше, където го бе оставил. От чайката нито следа. Хм… Изведнъж му се стори, че бе задрямал за кратко и бе сънувал чайки и вино от корали. Е, вече трябваше да тръгва. Приятелите му сигурно вече го чакаха на входа на парка.
Живадин хвърли един поглед на „Чайката”на ръката си. Ха, секундарникът се мърдаше! Часовникът беше жив!
Момчето започна да си свирука и тръгна.

Advertisements

One thought on “Жив

  1. Доволен says:

    Поздрави от слънчева Гърция! Разказчето си го бива, но да не си в някаква екзистенциална трансформация? Защото аз “Обожавам да обсъждам тежки и болезнени теми!”, хахаха. И очаквам скоро някакво хумористично избухване, като за ЛЯТО!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s