Дяволът, Луната и Кулата (5)

c895be817d4f979c8826f64dcrrr82167ea
Ето я и последната глава! Взе ми душата това чудо… XD

Анастас бавно идваше в съзнание и освен бученето в ушите си, започна да дочува и тих трескав спор. Резки реплики и боботещ глас – това беше Омайников, без съмнение. А пък настоятелните, но твърди думи нямаше как да не са на Григор. Тук-таме се дочуваха и драматични ахвания и вайкане, което вероятно бе Тъмновска.
– Отново ти казвам, момче! Невъзможно е! Дематериализацията за тях е автоматична! Като рефлекс е!
– Професоре, даже и да го казвате, аз го видях с очите си. Когато Наско се събуди, ще потвърди.
– Било е нещо друго! Имам четиресет години практика в тази работа и нищо не може да ме убеди, че живите могат да влияят на метафизичната материя!
– Вижте кръвта по ръкава му!
– Това не може да е кръв, Григоре! Духовете нямат кръв! – Омайников вече извисяваше глас – Те са моментна снимка на тялото на човека, когато е издъхнал! Те са душа, облечена в спомени!
– Какво му пречи да си спомни какво е било да има кръв тогава? – не се предаваше Григор.
Професорът изръмжа ядосано.
– Анастас е на повече от 120 години! Той не помни нищо от живота си, камо ли какво е било да му шурти кръв от носа! А и да помнеше, пак нямаше да може да го направи!
Анастас отвори очи и се понадигна. Лежеше на дивана в нечий хол. Съдейки по цялостната натруфена окултна атмосфера с пурпурнолилави драперии и пискюли навсякъде, беше холът на Тъмновска.
– Извинете, че ви прекъсвам…
Спорът рязко секна и всички се втренчиха в него.
– Не е много учтиво да обсъждате хората по този начин… – измърмори Анастас.
– Наско, как се чувстваш? Усещаш ли си ръката?
Григор седна до него на дивана. Омайников остана прав до прозореца. В ръката му се мъдреше празна чаша. Тъмновска седеше на едно огромно пухкаво канапе и почти се губеше сред всичките малки възглавнички. Лицето й беше много пребледняло.
– Добре съм, спокойно…
Призракът погледна ръката си. Все още беше черна.
– Опитай се да я размърдаш. – каза му Григор.
Анастас я стисна в юмрук и после я отпусна. Чувстваше я сякаш може да се скърши всеки момент.
– Слава Богу! – въздъхна Тъмновска – Спасихме я на косъм! Вече се ронеше, когато Григор те донесе…
Анастас се обърна към него.
– Какво стана?
Приятелят му вдигна рамене.
– Ами ти изгуби съзнание. И аз те донесох тук. Питах Отразителя къде е Омайников и той ме заведе…
Тъмновска леко се изчерви.
Едно изкрякване откъм върха на секцията в ъгъла доказа присъствието на Отразителя. Той бе седял в пълна тишина от идването им досега. Когато Анастас се събуди, птицата бе настръхнала и перата й се бяха наежили. Тя изпърха от скривалището си и кацна на облегалката до главата на Анастас. Всички затаиха дъх. Освен Омайников, който бе зареял навъсен поглед през прозореца.
– Предсказанието се изпълни – извряска бухалът – Каквото трябваше да стане, стана. Но това не е краят, не, драги, не! Затова питайте, преди да замлъкна!
Анастас и Григор се спогледаха. Но никой от тях не знаеше какво точно трябва да научат. Призракът се прокашля.
– Професоре? Малко помощ тук?
Омайников поклати глава, както беше с гръб към тях.
– Не трябваше да ви давам Отразителя. Където е той, там са проблемите… Но даже за секунда не съм вярвал, че ще се активира…
Бухалът започна да върти глава и Анастас потръпна. Надяваше се този път никой нищо да не му забие в рамото.
– Обретен Омайников – гласът на птицата звучеше като скърцането на врата, която не е отваряна с десетилетия – Проблемите винаги идват, където могат да бъдат решени. А този, който върви срещу течението на живота рано, или късно се дави. Ти имаше своя шанс и избра да потънеш, но сега става въпрос за други.
Професорът се обърна. Лицето му беше напълно непроницаемо.
– Помогни им. – бухалът вече се бе успокоил и перата му бяха слегнали – Провалът е най-добрият учител.
Някакво странно пийпкане наруши зловещата тишина. Тъмновска изплува от възглавниците.
– Ох, сладките са готови! Ей, сега идвам.
И тя се загуби зад една завеса от лентички с блестящи червени мъниста. Тежката атмосфера изглежда се бе поразсеяла. Омайников се стовари на един плетен люлеещ се стол.
– Защо Григор е успял да удари Анастас? – попита професорът.
– Защото може. – каза птицата след известен размисъл – Григор има талант. Има много специална дарба.
– Той е Избраният! Той ще спаси човешкия род! – изкиска се Анастас и Григор го сръга да млъкне.
– Що за талант е да можеш да удряш призраци? – каза критично Омайников.
– Това е само началото! Той има още много да учи, о, да! – крякна Отразителят – Не се знае накъде ще се развие дарбата му. Това зависи от него! Бъдещето е мъгла…
– На мен ли ми се струва или тая птица само ръси драматични реплики, но не казва нищо съществено? – прозина се Анастас – Оу, тия сладки изглеждат убийствено!
Тъмновска беше влязла с поднос, върху който се мъдреха две чаши какао и пълна чиния със сладки. Тя ги остави пред момчетата.
– Хапнете си, милички! Днес ви е бил тежък ден…
– Направо! – живо се съгласи призракът и две сладки изчезнаха в устата му.
– Питайте още! Времето почти свърши! – Отразителят започна да пърха с крила и клъвна Анастас по ухото.
– Ауч! Къш, бе! – призракът размаха ръка да го изпъди.
– Добре, добре! Дайте да се съсредоточим! – каза припряно Григор – Трябва просто да зададем въпросите правилно! Да ги формулираме така, че Отразителят да може да ни помогне…
Момчето за миг замлъкна да обмисли и след това бавно попита:
– Къде можем да намерим повече информация за това, което се случва с мен? Има ли нещо, което да ни помогне?
Птицата подскочи и изкряка:
– Да! Има нещо, което да помогне! И то е в джоба му! – и тя пак клъвна Анастас.
Той бръкна в джоба си.
– Ъъ… дъвки? – каза объркано.
– Другия джоб, глупаво момче! – изръмжа Отразителят, ако совите изобщо можеха да ръмжат.
Всички впериха поглед в малкото картонче, което Анастас измъкна от протритите си джинси.
– Ха, визинтната картичка на психо демона! – засмя се призракът – Може би трябва да му звън…
Лицата на Тъмновска и Омайников се бяха вкочанили.
– Сключили сте договор с демон! – тихо проплака професорката.
– Глупаци такива! – извика изведнъж Омайников и момчетата подскочиха – Знаете ли изобщо какво значи това!
– Очевидно не знаем, така че няма какво да ни крещите… – промърмори Анастас и задъвка една бисквита намусено.
– Това е от основните правила за безопасност при работа с демони! – продължи да вика професорът – Никога, никога, АМА НИКОГА не тябва да взимате неща от тях! Когато демон ви даде нещо, автоматично сключвате сделка за равна размяна!
– Демонологията е чак трети курс, само да кажа – обади се Григор – И даже е от избираемите предмети…
– Млъкни! – изшътка го Омайников и после се обърна към Тъмновска – Имаш ли нещо като пинсета?
Тя чевръсто му донесе една и професорът внимателно хвана визитната картичка с нея. Започна да я оглежда и на Григор му се стори, че гневът на преподавателя им премина в учудване. Той най-накрая вдигна поглед и каза замислено:
– Има договор в това няма съмнение, но… Хм, това ми се струва малко странно. Изглежда демонът ви е дал своя призоваващ печат.
– Професоре, айде да вземете да ни обясните за какво говорите, защото ми писна цял ден всички да говорят неясно и мелодраматично! – избухна Анастас.
– Няма какво чак толкова да обяснявам. – вдигна рамене Омайников – Всеки демон си има печат под формата на индивидуален пентаграм, с който можете да го призовете. За да научите този пентаграм, трябва да убедите някак демона да ви го даде, което граничи с невъзможното. Защото веднъж като имате пентаграма му, можете да го призовавате когато си искате и той е задължен да изпълнява каквото го помолите. Уж. Поне такива са класическите правила… Във всеки случай призоваващите пентаграми са много ценни в нашата професия. Да имаш демон винаги на разположение е доста удобно. Друг е въпросът дали си заслужава цената, която плащаш…
– Значи ако решим, можем да го призовем още сега? – попита Григор.
– Пази Боже, в моя хол да щъкат демони! – извика Тъмновска и се прекръсти.
– Да, можете, но пак ви казвам – вие сте сключили сделка, защото сте взели предмет от него. Той ще иска нещо в замяна. Искрено се надявам да не са душите ви… – той им подаде визитката обратно много внимателно.
– Но Отразителят каза, че това ще ни помогне да разберем за Григор! Явно трябва да говорим с него…нали? – и Анастас се обърна към птицата за потвърждение.
– Хей, започнала е да става дървена пак! – ахна Григор.
– Бързо! Питай я още нещо преди да се изключи! – паникьоса се призракът.
Григор хвана статуетката и леко я разтръска.
– Значи демонът е ключът? Трябва да го призовем и разпитваме? Само това ли е?
– Чакайте пророчество – глухо каза птицата – И внимавай много, Григоре, защото злото живее у всеки, а на картите никога не са отбелязани капаните…
Очите на бухала се превърнаха в стъкло и той замлъкна.

* * *
Дивал Окс разтърка очи и остави огромния том на нощното си шкафче.
– Момче, което може да изтрие съществуването ми само с докосване, и призрак, който всъщност не е призрак… – промълви демонът – Майната му и на образованието ми, и на всичко…
Той духна свещта и в стаята останаха да светят само огнените руни, с които бяха написани заглавията на книгите.

Advertisements

2 thoughts on “Дяволът, Луната и Кулата (5)

  1. Ivanov says:

    Историята свърши и по-точно – това изобщо не е краят! Оставяш си вратички, което е добре. Да се надяваме, че някой ден “музата” ти ще те нахъса да напишеш и продължение )))
    Хареса ми как се завъртяха нещата и как си измислила края. Хареса ми…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s