Добре дошли в Анрав

vblll7

Морският град с удоволствие се припичаше на слънце и слушаше как вълните кротко се плискат. Циганското лято тази година беше особено дълго и всички жители на града с благодарност му се радваха. Кафенетата се пръскаха по шевовете от хора, плажът бе пълен със семейства, излезли на разходка или пикник, а морската градина се огласяваше от звънливи смехове и щастливи въздишки.
Найда държеше малкия Росен за ръка и двамата бавно вървяха по алеята покрай плажа. Момченцето ентусиазирано разказваше как бе минал деня в училище и Найда се опитваше да го слуша, но странно защо мислите й все се отнасяха другаде.
-… и Мишо каза, че баща му бил уловил еееей такава риба! – Росен разпери ръце колкото можа – Но аз му казах, че лъже! Лъже, нали како? Няма такива риби!
– Хмм, може и да има. Но много навътре в морето…
Лицето на Росен се набърчи докато обмисляше този вариант.
– Аз мисля, че Мишо лъже. – заключи накрая – Ще питаме баба, когато дойде! Тя винаги знае! Тя знае всичко! Оо, виж това куче, виж! Толкова е рошавоо! Може ли да си поиграя с него? Моля, моля, моляя!
Найда се огледа да види къде са стопаните на кучето, но не се виждаха наоколо. Със сигурност обаче бе нечие, защото имаше каишка и даже табелчица с името.
– Добре, поиграйте си, но само малко! Трябва да се прибираме скоро!
Росен с радостен вик метна училищната си чанта на една пейка и се юрна след кучето. Веднага си измислиха някаква игра и Найда не можеше да не се усмихне като гледаше как се гонят насам-натам. Тя се отпусна на пейката и тихичко въздъхна.
Това беше една от най-живописните части на парка – от едната страна на алеята се простираше паркът, който бе красив като ботаническа градина, а от другата страна имаше чудесна гледка към плажната ивица и спокойното море. Близо до нейната пейка беше павильонът за захарен памук, хората се редяха да си го купуват и розовите кълба сякаш летяха между тях като пухкави облачета, слезли от небето. Отвреме навреме някоя чайка или гларус прелиташе и кацаше наоколо в търсене на нещо за ядене. Бризът поклащаше листата… Мирисът на морето се смесваше със сладките захарни изпарения…
В последните четири години нищо не се бе променило тук. Животът винаги бе спокоен и приятен. Сякаш морето имаше успокояващо влияние над всички в града. Не че нищо никога не се случваше – напротив, градът си имаше своите вълнения и новини, но даже и те май не можеха да го извадят от блажения унес, в който се намираше. Ако не друго, то поне изглежда Росен имаше едно наистина щастливо детство. Найда всеки ден се питаше това – щастлив ли е наистина, вглеждаше се в големите му ведри очи и се опитваше да разбере… Но тя не питаше себе си същото. Човек не задава въпроси, чиито отговори не иска да знае.
Найда изведнъж се сепна. Някой бе седнал до нея, докато тя плуваше из мислите си.
– Чудя се имате ли бури в този град? – попита непознатият.
Момичето се зачуди дали да му отговори, защото не прозвуча като въпрос. Обърна се към него, но думите й заседнаха в гърлото.
Нали знаете как понякога отивате на непознато място и въпреки това имате чувството, че сте били там? Нещо като дежа вю? Чудите се дали не е защото някога сте го виждали на снимка или пък някой ви е разказвал как е бил там… А дали не сте го сънували?
Студени тръпки побиха Найда. Ако някога бе виждала мъжа до себе си, то със сигурност е било в някой кошмар късно вечер, когато няма никой вкъщи, а клоните зад прозореца приличат на пръсти, които се опитват да го отворят…
Мъжът я дари с една усмивка и продължи.
– Това място е толкова приятно, че не мога да си го представя обвито в черни облаци и проливен дъжд. Просто няма да му отива!
Найда инстинктивно погледна към Росен. С кучето бяха седнали един до друг на бордюра отсреща и гледаха някакъв бръмбар.
– Лошото време няма да се връзва с усмихнатите хора, с красивите цветя, с кроткото море… – гласът на мъжа беше много мелодичен – Честно да си кажа, даже не мога да повярвам, че има нощ тук! Как е възможно тъмнина да обвива този град на светлината…
Беше ранният следобед и наистина всичко наоколо лъщеше като златно, косите на хората сякаш бяха направени от слънчеви лъчи. Особено тази на Найда, която бе руса и дълга.
Непознатият досега бе гледал някъде към хоризонта и най-накрая обърна маслинено черните си очи към момичето.
– Харесва ли ти тук? – попита я той – В този град на щастливо безвремие?
Найда се опитваше да запази самообладание. И преди се бяха случвали подобни неща и се бе справяла. Този път нямаше да е изключение.
– Вие познавате баба ми, нали? – отговори тя с въпрос.
– Познавам е силно казано. Виждали сме се само веднъж. Но останах с впечатлението, че е много мила жена.
– Какво искате от мен? За какво сте дошли?
Ох, защо бе закачила чантата си отстрани на облегалката! Телепортиращият прах и защитният амулет бяха там! А и Росен бе твърде далеч от нея… Трябваше да си спечели време някак. Мъжът обаче само я гледаше и мълчеше. Найда имаше чувството, че ако помръдне, ще й е последният път, в който мърда изобщо. Най-накрая той каза бавно и тихо:
– Дойдох да обърна всичко наопаки.
Сега или никога! Найда рязко се обърна и се пресегна за чантата си, но ръката й хвана само въздух.
– Безмислено е, драга. Повикай момчето.
Тя за миг се поколеба, но нямаше какво друго да стори. Каквото и да ги очакваше, Росен щеше да е в по-голяма безопасност с нея.
– Роси, ела тук! – повика го тя колкото може по-силно, въпреки че гласът й трепереше.
Момчето доприпка заедно с кучето.
– Како, мисля че това куче се е изгубило! Трябва да му помогем! Казва се Мацо и е много мило!
Непознатият неочаквано се засмя.
– Куче с име на котка! Добре, може да вземем и него тогава!
– Хей, ти кой си? – попита Росен и замига към мъжа.
Но той вместо да отговори се изправи и извади едно черно тефтерче от вътрешния джоб на сакото си. Отвори го и започна да прелиства.
– Хмм, къде го бях записал…
Найда хвана Росен здраво за ръката. Искаше й се да побягнат, обаче това вероятно щеше да влоши нещата. Можеше само да се моли, че баба им знаеше какво се случва…
– Ау, ей, не ме стискай толкова! Ще се прибираме ли вече? А може ли да ми купиш сладолед преди това?
– А, ето го! Боже, пиша толкова грозно! – промърмори си мъжът.
Росен пак втренчи поглед в него.
– Ей, ти приятел на кака ли си? Как се казваш?
Непознатият най-накрая изглежда регистрира, че детето му говореше.
– О, много неучтиво от моя страна! – той се наведе и му подаде ръка – Казвам се Алистър Крейн.
Момчето се намръщи сякаш беше лапнало рициново масло.
– Ти не се казваш така, затова няма да се ръкуваме! Лошо е да се лъже! – каза то назидателно – Иначе аз съм Росен.
По лицето на Алистър се изписа одобрение.
– Ти си едно много умно малко момче! Баба ти сигурно се гордее с теб!
Росен потупа кучето и каза каквото му беше на ума, както всички деца:
– Баба ми сигурно няма да те хареса, ако се запознаете. Но аз не съм толкова строг! Ако спреш да лъжеш, ще сме приятели!
Магьосникът погледна Найда.
– Надявам се не ви става лошо надолу с главата.
След това отстъпи няколко стъпки назад, прочисти гърло и започна да чете от тефтерчето си:
– Едно, две, три,
всичко бързо размести.
Горе, долу няма вече,
няма близко и далече
Черното ще стане бяло,
нищо няма да е цяло.
Шумът от парка изведнъж започна да заглъхва. Сякаш някой намаляваше звука на света.
– Грозното ще е красиво,
слънцето ще бъде сиво.
Мислите ще станат зли,
мрак ще бъде от зори.
Найда усети как започва да й се повдига. Чувстваше се все едно земята се накланя. Небето от лазуреносиньо ставаше все по-тъмно и по-тъмно…
– Захарта ще е отрова,
сенките ще бъдат хора.
Бурии вместо светлини
и чудовища-вълни.
Светът наистина се накланяше, но изглежда останалите хора не го забелязаха. Росен се гушна в нея, като с другата ръка държеше Мацо.
– Времето – отдавна спряло.
Град във криво огледало.
Викай, тропай и плачи,
изхода недей търси.
Вече се бяха обърнали надолу с главите. Под тях зееше бездънното мастиленочерно небе. Останалите хора в парка бяха станали на тъмни силуети.
– Всичко тук е необятно,
болно, гадно, неприятно.
Няма вече път назад.
Добре дошли във Анрав!
Внезапно Найда, Росен и кучето се отлепиха от пейката и започнаха да падат. Те викаха, но гласовете им не се чуваха и буреносното небе ги погълна в пълна тишина.
Алистър Крейн затвори тефтерчето си и го прибра. Така, както си беше надолу с главата, отиде до будката за захарен памук, която вече бе с напълно черни стъкла. Магьосникът критично се огледа, заглади перчема си и каза:
– Е, какво ще кажеш за магията? Бива си я, а?
Сянката на близкото дърво се размърда и удължи докато не се превърна във висок костелив силует. Той нямаше лице, нямаше дрехи. Бе просто висока сянка с много дълги ръце. Тя отиде до Алистър, потупа го по рамото и после си взе от вече тъмнозеления захарен памук.
– Ха, не знаех, че си фен на сладкото! Така де… това вече е отровно…
Черната фигура посочи към небето.
– Да… Време е да тръгваме. – кимна Алистър – Да не оставяме Алиса сама в счупеното огледало…
Магьосникът щракна с пръсти и двамата със сянката също паднаха в черното море от облаци.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s