Огледалният град

riba

Найда дойде в съзнание и първото нещо, което усети, беше ръчичката на Росен, вкопчена в нейната. Той явно се бе събудил пръв.
– Моите извинения, мястото наистина изглежда негостоприемно! Но съм сигурен, че с времето ще свикнете и даже ще откриете известен чар в него!
Още й се виеше свят, но когато чу гласа на Алистър Крейн, Найда веднага се окопити. Росен й помогна да се изправи.
– Роси, удари ли се някъде? Нещо боли ли те? – притеснено го попита тя.
Детето само поклати глава. Очите му бяха малко навлажнени, но изглежда успяваше да запази самообладание. До него послушно бе седнало кучето Мацо, което май не бе забелязало преминаването през световете. За сметка на това беше забелязало чайката на парапета до тях и я следеше с нескрит интерес. Птицата беше зеленикавочерна и имаше зъби. Росен също обърна погледа си към нея.
– Тази чайка нещо е сбъркана… – промълви той.
Намираха се на края на много стар и изпочупен кей. Парапетът почти липсваше, а в дъските по пода зееха големи дупки и отдолу се виждаше разпенената черна вода. Небето, от което бяха паднали, изглеждаше все така буреносно и гневно. Алистър Крейн седеше точно на ръба, между двамата си пленници и необятната морска шир. До него беше високата сянка със почти изяден захарен памук в едната ръка. Росен я посочи и попита:
– Какво е това? Призрак ли е?
Алистър се засмя.
– Не, не! Това, приятелю, е моята сянка! Тя е напълно безобидна, уверявам те! Но боя се, че чайките са доста кръвожадни. Тази още не ни е нападнала, защото сме в група.
Вестибуларният апарат на Найда изглежда най-накрая се оправи и това й даде възможност да се разгневи като хората. Тя забучи пръст в гърдите на магьосника.
– Ей, не знам къде сме и какво си направил, но искам да ни върнеш обратно! Ако имаш някакъв проблем с баба ми, отиди при нея, за да го оправиш! Няма да ти позволя да замесваш едно невинно дете в глупавите ви магьоснически спорове!
Алистър внимателно хвана ръката й и я отмести от себе си. Найда потръпна – ръката му беше ледено студена.
– Скъпа, уверявам те, че с баба ти сме в най-прекрасни отношения! Тя даже бе така добра да ме посъветва по един твърде сложен въпрос.
– Лъжльо… – прошепна Росен.
Магьосникът се направи, че не го е чул и продължи:
– Приемете идването си тук като екскурзия до много екзотично място! Просто си кротувайте и се забавлявайте!
Найда го погледна невярващо.
– Какво забавно има в свят, където чайките могат да ти отхапят носа?! – викна му тя.
Точно в същия момент още две от зловещите пернати кацнаха отстрани.
– Аз предлагам вече да тръгваме! – плесна с ръце Алистър – Ако долетят още няколко, наистина има известна заплаха за носовете ни!
И той тръгна надолу по кея, като чевръсто прескачаше всяка дупка. Найда не искаше да го последва, но Сянката настойчиво я хвана за рамото и я избута напред. След кея имаше алея, която криволичеше покрай плажа.
– Значи това е нашият град, но… наобратно? – попита Найда.
– Да, нещо такова. – кимна Алистър – Може да се каже, че сте си почти у дома!
Момичето погледна високите сиви дървета, лампите от черно ковано желязо и белите призрачни цветя. Всичко беше потънало в мъртвешка тишина. Найда никога не се бе чувствала по-далече от къщи. Тя крадешком погледна Росен. Беше малко блед, но иначе изглеждаше добре. Гледаше всичко наколо с интерес, макар и малко боязливо.
– Тук няма никакви хора… – отбеляза Росен – И никакви кучета! Мацо няма да има с кого да си играе!
Кучето подтичваше до тях и душеше всичко.
Излязоха от парка на една също толкова обезлюдена улица. Никъде нямаше коли или какъвто и да е друг признак за присъствието на хора. Надписите по табелите, плакатите и магазините сякаш бяха на някакъв непознат език, но след по-обстоен оглед Найда разбра, че буквите си бяха на кирилица, просто изписани огледално и на някои места с разместен словоред.
– Май с автобуса ще ни е най-бързо. – каза им Алистър и спря на една спирка.
– Значи все пак има хора тук! – зарадва се Росен – Просто са по-малко, нали?
Магьосникът не му отговори нищо. Беше извадил часовник от джоба си и го гледаше.
– Колко е часа? – попита го момчето – Аз в четири обикновено ям следобедна закуска!
Алистър сякаш за секунда се поколеба и след това показа часовника на Росен.
– Колко е часът според теб?
Момчето изгледа Алистър изпод вежди.
– Това не е часовник.
Магьосникът се засмя.
– А какво е тогава?
– Не знам, но е нещо лошо! Има нарисуван скелет вътре!
Тихо бръмчене прекъсна разговора им и иззад ъгъла се появи автобусът. Плавно спря пред тях и вратите се отвориха.
– На табелката пише „За никъде” – отбеляза Найда – И автобусът е номер безкрайност.
– Ще ни откара точно където трябва. – каза Алистър и се качи.
Останалите го последваха, като Сянката внимателно вдигна Мацо и го качи по стълбичките.
В автобуса отново нямаше никого. Найда и Росен погледнаха към шофьорското място, но то бе отделено в кабина с потъмнени стъкла. Алистър пусна няколко сребърни монети в една странна машина и от нея излязоха четири билета.
– За мен, за вас двамата и за смешното ви куче. – поясни Алистър и им подаде три билета, а после обърна поглед към Сянката – Мисля, че теб няма да те таксуват!
Сянката вдигна рамене и седна.
Найда погледна билета. На него пишеше „Дайна, 1 лице, кратноедно”, като надписът отново бе с огледални букви. Бе изписан калиграфски, а мастилото по него още не бе изсъхнало.
– Тези седалки са твърди! – оплака се Росен.
Не само че бяха твърди, а и изглеждаха подозрително. Бяха сребристи и тапицирани сякаш със змийска кожа. Дръжките в автобуса пък май бяха от слонова кост.
– Доста е помпозно като за градски автобус… – промърмори Найда и също седна.
Известно време пътуваха в мълчание. Росен и Найда гледаха през прозореца, но скоро им омръзна, защото се виждаше само черно-белият градски пейзаж.
– И къде точно отиваме? – попита Найда, като не хранеше особени надежди да получи отговор.
За нейно учудване Алистър каза:
– Отиваме в къщата, където ще отседнем. Има красива гледка към морето, ще ви хареса.
Найда беше абсолютно сигурна, че няма да й хареса, имайки предвид как морето изглеждаше все едно иска да ги погълне. Изведнъж забеляза, че магьосникът бе затворил очи и бе отпуснал глава на прозореца. Вероятно магията го беше изтощила. Да създадеш цял един град… Възможно ли беше това изобщо? Даже за магьосниците…
Найда си спомни за ранното си детство, когато бе живяла в къщурката с пилешките крака. Баба й винаги задремваше в люлеещия се стол, след като бе направила някоя по-сложна магия. Не че Найда някога я виждаше как ги прави. Баба й се стараеше да ограничи досега й с всичко магическо, а когато един ден Найда я беше попитала дали може и тя да стане вещица, баба й каза следното:
– Не всеки може да стане магьосник, моето дете. Ти си родена да бъдеш нещо друго и по-добре така. Магьосниците винаги са нещастни.
Съвсем скоро след това баба ѝ я изпрати да живее при нейна приятелка на морето и Найда никога повече не видя къщата с краката, еднорозите или магическата гора.
– Пристигнахме! – каза Алистър Крейн и Найда се сепна.
Автобусът беше спрял пред мрачна постройка във викториански стил с висока желязна ограда, по която се виеше бръшлян.
– Тука има ли Интернет? – попита Росен, след като с Мацо скокнаха от стълбичките на автобуса.
– Не. – поклати глава магьосникът.
– Ами телевизия? – продължи да разпитва Росен.
– Не.
– Има ли изобщо нещо забавно? – разочаровано промърмори момчето.
Алистър се замисли за секунда.
– Обичаш ли да четеш книги?
– Не…
– Значи няма нищо забавно. – отсече магьосникът и извади голяма връзка с ключове. След известна борба с ръждясалата ключалка успя да отключи и групата влезе в градината. Тя беше напълно занемарена и прорасла с бурени, а на едно от дърветата висеше счупена люлка.
– Предполагам нарочно си решил да ни държиш в това ужасно място! – язвително каза Найда – Какво отвличане ще е, ако на жертвите им е приятно!
Росен намери една пръчка и я хвърли на Мацо. Кучето се завтече да я хване и с джавкане се хвърли напред. Изведнъж, подплашени от силния звук, от дървото излетяха птици. Или поне така си помислиха Росен и Найда докато не се вгледаха в тях.
– Това са риби! – изви глас момчето – От дървото излетяха риби!
Алистър вече отключваше входната врата.
– После ще имате време да огледате градината. Нека първо ви покажа къде ще спите.
Те го последваха навътре в старата къща. Беше сумрак и Алистър запали лампите. В преддверието се виждаха следи от някогашно достолепие и стил, но сега всичко тънеше в прах, пердетата бяха проядени от молци, а в дървото личаха хилядите дупчици на дървояди.
– Кухнята, трапезарията и холът са на първия етаж. Горе са спалните. – кратко обясни Алистър и се заизкачва по стълбите.
Сянката ги побутна да го последват. От килима по стълбите при всяка стъпка се вдигаше облак прах и Росен започна да киха. Когато стигнаха втория етаж, магьосникът спря пред една врата и я отвори.
– Тук ще спиш ти. – кимна той на Росен – В съседната стая е сестра ти. Тоалетната е отсреща.
– А другите две врати? – попита Найда.
– Там е моята спалня, а другото е кабинетът ми. Горещо ви съветвам да не влизате в тях.
– Значи ти живееш тук? – попита Росен.
Магьосникът за пореден път игнорира въпроса му и вместо това каза:
– Вечерята е в шест. Ще се видим тогава. Сега правете каквото искате, но не излизайте извън пределите на градината. Сянката ще ви следи, така че по-добре да не нарушавате инструкциите.
След тези думи Алистър изчезна в своята стая. Найда и Росен се спогледаха, а след това погледнаха Сянката. Тя бе седнала на една табуретка до стенния часовник и ги наблюдаваше.
– Няма да бягам, обещавам! – каза й момчето – Сега отивам да пишкам!
И влезе в банята, като Мацо тръгна след него. Найда остана сама в коридора. Сянката седеше напълно неподвижно и продължаваше да я гледа. Момичето усети, че сърцето й тупка силно. Беше я страх. Започна да се чуди как Росен се държеше толкова хладнокръвно. Той беше само дете, а изглежда доста по-бързо свикна с тази абсурдна и враждебна обстановка. Може би защото изобщо не осъзнаваше какво се случва…
Найда отново хвърли един бърз поглед на Сянката. Още я гледаше. Всъщност… гледаше ли я наистина? Сянката нямаше очи… И въпреки това усещаше втренчения ѝ поглед.
– Можеш ли да говориш? – попита Найда.
Сянката вдигна показалец и го поклати.
– Ти също си някаква черна магия, нали? Алистър Крейн каза, че си неговата сянка… Но тогава защо нямаш неговата форма?
И тогава стана нещо напълно ужасяващо. Сянката се усмихна. Имаше тънки бели зъбки, твърде много и твърде остри. Найда уплашено отскочи назад и сподави писъка си.
В същия момент Росен излезе от банята.
– Тоалетната хартия е много мека! – доволно каза той – А ваната е огромна! Ей, како, добре ли си?
Найда припряно го хвана за ръката, влезе в една от стаите и тръшна вратата.
– Ауч! Ей! – ядоса се Росен – Какво ме дърпаш така?
– Извинявай…
Момичето се свлече на леглото. Ръцете й трепереха. Росен седна до нея и отпусна глава на рамото й.
– Не се плаши, како! Тук е малко страшно, но не е толкова зле! Мъжът и Сянката изглеждат лоши, обаче според мен не са наистина. Защото мъжът ни купи билети, а пък Сянката помогна на Мацо да се качи на автобуса!
– Аз съм виновна… Отплеснах се в парка и твърде късно забелязах какво става… – горчиво каза Найда сякаш на себе си.
– Според мен всичко ще се оправи, ако станем приятели с тях. Тогава сигурно ще ни пуснат да си тръгнем! – продължи Росен – Или пък просто баба ще дойде и ще ги ступа! И всичко ще бъде наред!
Найда изгледа брат си и се опита да се усмихне.
– Да знаеш, баба много ще ми се кара, когато ни намери!
– Няма! Аз ще ѝ кажа, че не си виновна! – засмя се момчето и я прегърна.
Но Найда знаеше, че е виновна. Росен беше нейна отговорност и най-голям приоритет. Баба им ѝ го повтаряше всеки път, когато ѝ се отдадеше възможност. „Грижи се за Росенчо, миличка. Грижи се да е щастлив! Знам, че ти е трудно сама да го отглеждаш, но трябва да стиснеш зъби! Горкото дете си има само тебе!”
Росен се прозина и легна назад в леглото.
– Ако спя следобеден сън, времето ще мине по-бързо. – каза той – Като пътуване във времето!
– Да…
Мацо скочи на леглото и се гушна в момчето. Не минаха и десет минути и двамата вече бяха в страната на сънищата.
Найда отиде до прозореца. Морето наистина се виждаше… Кеят също. Ако вложеше малко въображение и оцветеше всичко в светли цветове… Тя примижа и си представи лодки, завързани за кея, двойки, който се разхождат по него… Да, така почти приличаше на техния град. Изведнъж един пасаж риби излетя от покрива на съседната къща и мина току покрай стъклото. Найда отвори зацапания прозорец, за да ги види по-добре. Бяха красиви и се движеха сякаш плуват във въздуха… Първото нещо в този град, което всъщност ѝ харесваше. Може би все пак имаше някаква надежда… Рибите започнаха да се издигат все по-високо и по-високо докато не се изгубиха в облаците. Найда погледа още малко към небето, след това затвори прозореца и легна при брат си и кучето. Равнмерното им дишане и тишината на къщата скоро я успокоиха и тя неусетно заспа.

Advertisements

3 thoughts on “Огледалният град

    • Tsveti Tsolova says:

      Историята стана по-комплексна, отколкото я мислех и тръгнах да я развивам в роман. 😄 Не смея да правя предсказания кога ще го довърша, но с малко късмет и много усилен труд – може би лятото. Ако писането върви гладко, може да пускам главите директно тук.

  1. Hexa Gon says:

    ОООО, това е СУПЕР новина!!! Да има какво да си четем лятото. Тая историйка доста си я бива, може да се разтегли доста интересно.
    ЧАКАМ И ТУЙ Е 😉

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s