Кутия неопределеност

7359d0668edd0b938b9d2a213ed8b090bbbb
… Съжалявам. При творчески кризи винаги пиша за бекон -.-

– …и в края на краищата прасковеното е просто най-практичният избор! Разбираш ли?
– Мхм…
– Защото иначе нищо няма да си отива! Фотьойлите, които съм харесала, са каки, а пък масичката е дъбова! Ти ги видя онзи ден! Няма с какъв друг цвят всичко да се връзва!
– Мда, наистина…
Погледнах изнервено към брат си. Той изобщо не забеляза изпепеляващия ми поглед и продължи да си зяпа в телефона. Играеше някаква тъпа игричка, с която ловеше някакви неща (магически животни или извънземни, или нещо такова) и ме бе зарязал аз да поддържам приятен светски разговор с жена му. Не че имам против светските разговори или пък Анита (пази Боже, милото момиче беше много свестно, даже чудесни кюфтета правеше), но от три часа слушах за табуретки, перденца, тапицерии, вазички, възглавнички и вече ми се привиждаха летящи холни гарнитури с цвят каки. Бях дошъл да им гостувам на вилата, която те реновираха, и Анита държеше да ми обясни всеки най-малък детайл и избор, който бе направила в обзавеждането. Започна да ми говори веднага като ме посрещнаха на гарата, не спря докато обядвахме (даже не хапна нищо, за да й е свободна устата) и в момента продължаваше докато вървяхме към къщата. Брат ми засега ми бе казал точно три реплики – „Здрасти”, „Добре ли пътува?” и „Подай ми солта, моля те”.
– Ама да ти кажа изолацията с цвят на дърво ми се струва много претенциозна! Не разбирам защо хората не харесват нормалната бяла! Една моя приятелка ме убеждаваше, че дървото било много стилно, но аз…
Въздъхнах. Имахме да вървим поне още петнайсет минути докато стигнем. Може би щях да съм по-благосклонен към тази лекция по интериорен дизайн, ако се бях наял като хората. Но обедът ни беше напълно помрачен от факта, че в ресторанта бяха махнали от менюто любимите ми сиренца, увити в бекон. От десет години едно от удоволствията ми, когато идвах тук беше да ям именно тези сиренца и сега ги бяха махнали без никакво предупреждение. Светът ми изведнъж запустя. Никога повече нямаше да ги опитам. А тук ги правеха както никъде другаде… С прясна салатка от рукола, киселец и спанак…
– … пълен кич! Ще ми казва тя, че червеното било идеално за кухня, моля ти се!
– Ох, да, ужас, ужас… – измрънках (гледах да се обаждам на всеки три минути поне).
Сведох нещастен поглед към земята. Нещо метално проблясна точно до крака ми. Наведох се и го вдигнах от прашния път. Беше малък и доста ръждясал ключ.
– Ха!
Анита ме погледна стреснато.
– Какво? Ти не смяташ, че са практични ли?
– Не, не! Вградените гардероби са супер! Но виж! Намерих ключ!
– Оо… Еми… Хвърли го. За какво ти е…
Побутнах брат ми.
– Пепи, виж!
Той измънка едно „Хмм, яко” и се вторачи обратно в телефона.
За какво можеше да е този ключ? Не вярвах да беше за врата… Започна да ме човърка любопитството. Зачудих се дали не трябваше да го оставя на пътя. Ако някой го бе изгубил, сигурно щеше да се върне да го търси… Но пък изглеждаше толкова стар! Може би си седеше там кой знае откога… Огледах се наоколо за хора, но нямаше никой освен нас. До края на пътя изобщо не слушах Анита, а кротичко разглеждах ключа и обмислях.
След като се прибрахме, го мушнах в джоба си и се сетих за него чак след вечеря, когато седнахме на верандата да се насладим на хладнината. Точно разглеждах странните завъртулки по него, когато Анита каза:
– Ей, има някакви хора на портата!
И наистина на портата на къщата седяха двама, като единия ни махаше. Не знам защо, но стомахът ми се сви на топка. Някакво странно чувство ме заля. Изтичах може би по-бързо от нормалното.
– Добър вечер! – поздрави този, който махаше.
Забелязах, че беше много усмихнат. Направо си се хилеше. И бе облечен в ярко лилав костюм. Другият пък държеше някакъв метален прът с топка на върха и гледаше отегчено. Общо взето приличаха на избягали от лудницата.
– Е, аз предлагам да започваме, а! Сигурно много се вълнувате! – каза ентусиазирано лилавият, който ме бе поздравил.
Аз примигах.
– Моля? Какво да започваме?
Той също примига.
– Е, Отварянето, как какво!
– Как така отварянето? За какво говорите?
Човекът ми вдигна показалец сякаш ми казваше „Изчакайте секунда!”, и натисна някаква джаджа на ухото си. Тамън щях да им кажа да си гледат работата, когато той се обърна пак към мен.
– Ахаа, ясно! От студиото ми казаха какъв е проблемът! Вие тук на Земята май не хващате нашата програма и не знаете за нас! Нищо сегичка ще ви обясня! Аз съм Лис Микси, водещият от предаването „Материя под въпрос”! Приятно ми е!
Изгледах го смръщено. Тия думи „вие тук на Земята” не ми се понравиха. Явно наистина разговарях с луди.
– С колегата сме тук да ви заснемем! – продължи оня – Вие сте щастливите печеливши!
Анита изведнъж се материализира до мен и изцвърча:
– Ооо, ама вие сте от телевизиятааа! Влезте, моля ви се! Винаги съм знаела, че все нещо ще спечелим!!
Тя отвори вратата и почти изтика непознатите на верандата. Пепи играеше на телефона и само им измрънка едно „Здраво, как е?”. Лис Микси махна одобрително към градината.
– Браво, браво! Това е много хубав фон! Кадрите ще станат убийствени!
Другият с пръта се изхили много подозрително и каза:
– Шефе, недей, че миналия епизод голямо мазало стана с ония псевдоподи от измерение Z45.
Лис Микси подбели очи.
– Ох, Грендо, имах предвид, че ще са убийствено хубави!
– Извинете, за какво изобщо е това ваше предаване? Искам само да кажа, че нямате никакво право да ни заснемате без нашето съгласие… – намесих се аз.
Водещият ме прегърна през раменете и ме заведе настрани.
– Нека ти обясня сега, приятелю! Нашето предаване е на стабилно второ място в мултиверсния списък на предаванията и честно да си кажа не мога да разбера защо някой би имал нещо против да се снима! Освен това в момента, в който взе ключа, ти автоматично подписа договор, че си съгласен с всичко!
Аз го погледнах невярващо.
– Ключа ли? Имате предвид този малкия ключ, който намерих на пътя?
– Точно този!
– И идвате да ме снимате заради него?
– Оо, да! Този ключ е много специален!
Изведнъж забелязах, че ирисите на Лис Микси са тъмно лилави. Тези хора от телевизията, с тяхните ексцентрични дрехи и контактни лещи! Но трябваше да призная, че се връзваше хубаво с костюма му…
– Значи просто подхвърляте ключове по пътищата и снимате хората, които ги намерят? – отегчено попитах аз.
Водещият се подсмихна.
– Само този ключ. Има само един като него в цялата Вселена.
– Оо, уауу! – опитвах се да звуча колкото се мога по-фалшиво впечатлен.
Този много ме дразнеше. Щях да го изгоня на часа, но Анита изглежда много се радваше, че ще я снимат. Подскачаше радостно наоколо и си слагаше червило.
– И какво му е толкова специалното?
– Ами с него може да отваряте портали към всяко кътче на Вселената. Да знаете, беше ми много трудно да убедя службите по сигурност да ми разрешат да го ползвам! Особено тези параноици от ВАКУУМ! Но с връзки всичко става! – Лис ме дари с ослепителна усмивка – Хайде, да побързаме сега, че предаването е лайв! Започва след около десет минути. И нарешете се може би – все пак излъчваме междугалактически, ще ви гледа бая народ!
Водещият се врътна и отиде да говори с другия. Аз не бях разбрал и думичка от обясненията му.
– Детелинчо, толкова се радвам за теб! – писна ми Анита в ухото – Толкова е готино да те дават по телевизията! Онзи вторият от екипа ми каза, че ще също ще ме вкара в кадър!
Аз вдигнах рамене и отидох в банята да се нареша. Когато се върнах Лис ме сложи да седя на един люлеещ се стол в ъгъла, а зад мен имаше храст с магнолии.
– Много хубава композиция, да! – каза ми той.
Отнякъде се появи и трети човек, който носеше някаква кутия. Изглеждаше сякаш е направена от бяло стъкло. Подаде ми я и промърмори:
– По-добре само бръкнете, че ако влезете, може да не успеем да ви извадим…
Отказах се да го питам какво за бога има предвид. Отказах се изобщо да питам какво се случва и за какво е това проклето предаване. Всъщност истината е, че не гледах никаква телевизия. Даже нямах телевизор в нас.
Грендо, човека с пръта, избумтя:
– Влизаме в ефир след пет, четири…
– Извади си ключа, драги! – каза ми Лис Микси.
– …три, две…
Бръкнах в джоба на панталона и го извадих. Такъв един малък и незначителен ключ… Хубава украса имаше, все едно някакви надписи на непозната азбука.
– Едно!! Начало!!
-Ззззздравейте, драги зрители!! – весело викна Лис – Днес се намираме на едно чудно малко местенце, наречено Земя! Зад мен е щастливият печеливш Детелин Каръкчиев, управител на среден бизнес, в земното градче София! Както добре си спомняте в миналия епизод изстреляхме ключа с хиперпространствения пистолет от последната ни спирка – планетата Алфа Джед! Ключът пропътува няколко галактики и се приземи на един прашен път тук, на Синята планета, както мило се шегуват с родното си място земляните! Но нека не ви бавя повече! Да оставим самия печеливш да ни разкаже за себе си!
Водещият поседна на плетения стол до мен.
– Здравей, Детелине! Кажи ни сега как точно намери ключа и какви са надеждите и страховете ти за кутията неопределеност!
Аз го изгледах тъпо и примигах. Как изобщо заснемаха цялото нещо?! Никой от екипа не държеше камера! Само този втория имаше дълга пръчка със стъклена топка на върха… Това си беше пълна шашма…
– З-здравейте – запънах се – Аз… просто намерих ключа на пътя.
– Но какъв късмет сте имали! – изкряка Лис – Все пак това е една невероятна възможност! Както всички добре си спомняме преди два епизода Док Карф от планета 132 извади от кутията акции на стойност 5 гогола! Милият Док вече е сред най-влиятелните хора във Вселената!
Анита си вееше с една кърпичка и се опитваше да сподави виковте си на радост.
– Как мислиш, Детелине? Ти ще имаш ли късмета на Док?
– Ами…
– Е, да, действително има и нещастни случаи… Но такъв е живота! Всичко е риск! – водещият се обърна към пръта с топката – И нека отново повторя за всички зрители – ако случайно мернете Попи Чун, участникът от миналия епизод, който за нещастие потъна безследно в кутията, информирайте ни веднага!
Гледах човека с лилавия костюм и не вярвах на ушите си. Това някакво шоу с извънземна тематика ли беше какво?
– Мисля, че вече е време да отвориш кутията, Детелине! Съспенсът вече ни убива! – весело каза Лис и ме потупа по рамото.
– Ъм, на нея няма ключалка…
– Ах, да! Ще се появи не се притеснявай! Ти просто дръж ключа с едната ръка, а с другата докосни кутията!
Изпълних указанията. Усетих как всички от екипа затаяват дъх и леко се отдръпват настрани. Лис Микси примижа сякаш очакваше взрив.
Кутията изведнъж започна да си сменя цветовете. Даже изглеждаше сякаш… по нея се появяват различни картини. Като пейзажи от различни места. Накрая затихна и отново стана бяла. Една ключалка се появи точно в центъра. Тц, тц… Такива ефекти имаха съвременните технологии… Пъхнах ключа и я отворих. Вътре нямаше абсолютно нищо. Само черно, все едно надничаш в стая с изгасени лампи.
– Давайте, драги! Бръкнете вътре!
Чак сега забялезах, че единия от екипа на колана си имаше закачено оръжие. В ръката му пък имаше аптечка за първа помощ.
– Не се страхувайте! Все пак неприятни неща се случват само в един процент от епизодите! Нашата Вселена в края на краищата е приятелски настроена!
Това шоу определено нямаше да ми хареса. Мразя да се говорят някакви измислени неща, които нямат общо с реалността… Просто бръкнах в кутията, за да се свърши по-бързо. Отначало не напипах нищо, но след малко усетих студена повърхност.
– О, виждате ли! – писна Лис – Той май намери нещо! Говори ни, Детелине! Какво има в кутията?
– Не знам…
Продължих слепешката да попипвам. Изведнъж се боднах на нещо.
– Ауч!
Човека с аптечката трепна.
– Спокойно – казах – Нещо остро има… Чакайте ще го извадя.
Подхванах това, което ме беше наболо. Някаква пръчица… Внимателно я извадих от кутията.
Брат ми ахна и след това истерично започна да се смее. Анита изглеждаше жестоко разочарована, както и целия екип. Лицето на Лис Микси се сбърчи, все едно го бяха заляли с лимонов сок.
– Ах… Това мирише странно… – промърмори той – Някаква земна храна.
Аз обърсах сълзата от радост, която бе замрежила дясното ми око.
– Това не е каква да е храна! – казах – Това е шишче от сиренца увити в бекон! И то моите сиренца увити в бекон! Но как е възможно! Ресторанта вече не ги приготвя…
– Значи сте бръкнали в някоя паралелна вселена – вдигна рамене водещия – Е, Детелине… Това беше вашата кутия неопределеност. Малко скучновата, като планетата ви… Никакви страшни чудовища или несметни богатства.
Той се обърна към пръта, който вече подозирах, че е хай тек камера.
– Скъпи зрители, това беше всичко от нас днес! Един земен зрител намери любимата си храна, а ние се отправяме към нова дестинация, за да бръкне някой друг в дълбините на Вселената ни!
– Ииии, край! – каза човека с пръта и натисна нещо по него – Супер, шефе. Добре стана.
Лис Микси се беше начумерил.
– Добре е, чорапите ми! – кресна той – Целия път до тая загубена планета само за някво шишче!! Ей, ама ти какво правиш бе?
– Ям?
Аз точно вадех третата си порция. Брат ми седеше до мен и също похапваше.
– Я дай това тука!
Водещият ми взе кутията и ядосано тръгна към портата в градината. Хората от екипа му притеснено се затичаха след него. След няколко минути нямаше и следа от тях. Анита приседна до нас.
– Влязох ли в кадър изобщо? Камерата им беше малко странна…
– Защото бяха извънземни, скъпа – каза й Пепи и си облиза пръстите.
– Абе Петре, какви ги говориш! – перна го тя по тиквата – Теб само извънземни и покемони са ти в главата! Дети, кажи му, че се държи детински!
Аз само вдигнах рамене.
– Извънземни или не, беконът им беше чудесен. – казах философски и лапнах последното парче.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s