Живосън

32651612_2154992857852214_8579983307393990656_n (1)
It will be a world of mirages
And it will be my world
It will be like how I imagined it
But it won’t last forever…
(제이홉 – 백일몽)

От всички клиенти, които не харесваше (всички демек), Силварион най-много ненавиждаше точно този тип.
Леличката изцъка отново и изпусна въздух все едно беше врящ чайник.
– На визитката пишеше, че това е офисът ви?
Той кимна.
– Не сме объркали адреса, значи? – попита тя още веднъж, като гласът й ставаше все по-възмутен и скептичен с всяка сричка.
– Не сте.
– Но това повече прилича на кухня?
– Защото е кухня. 
Веждите й се вдигаха все по-високо и високо. До края на разговора сигурно щяха да са в стратосферата.
– Офисът ми се намира в кухнята. – смили се той и поясни – Така кафе паузите и обедните почивки са много по-лесни.
– И вие сте… – тя погледна визитката, за да цитира правилно – „професионален маг, използващ древни магии и техники в новото ърбан всекидневие”?
– Точно така.
Силварион почти не я слушаше и дори не гледаше към нея. Много по-интересно беше момчето, която тая зла скучубра беше довела. То седеше спокойно, изправено до мивката с ръце в джобовете. Очевидно беше синът ѝ – имаха еднакви големи сини очи. Но той беше доста по-семпъл в сравнение с нея – бялата му тениска и обикновени дънки ярко контрастираха със смъртоносно цикламената рокля на майка му и още по-шокиращия й грим, от който всеки критик на модерно изкуство би се впечатлил. Силварион беше добър в разчитането на хората – това беше нужно качество в професията му, но по това момче не се четеше нищо. Погледът просто се плъзваше по него, сякаш бе от прозрачен целофан. Единственото, което магьосника успя да забележи бяха очите му. Те се движеха насам-натам сякаш следяха нещо, въпреки че стаята бе напълно застинала.
– …цялото ми извинение, но тук не виждам нито един окултен предмет. Никакви кристали, никакви свещи. Малко ми е трудно да повярвам, че сте професионалист.
– А вие кога сте виждали професионален магьосник, госпожо? – уморено попита той.
Тия откачалки се бяха намъкнали през кухненската му врата в девет нула нула, въпреки че на табелката, която услужливо и злостно бе заковал на оградата, пишеше с големи подчертани букви „ПРИЕМАТ СЕ КЛИЕНТИ САМО СЛЕД 1 НА ОБЕД”. Ако не беше толкова зле с парите в момента щеше да ги телепортира право в Перловска река да отплуват заедно с други гадни като тях неща.
Жената ядосано беше стиснала устни.
– Във всеки случай съм сигурна, че не изглеждат като вас. – рязко каза тя – Изглеждате ми некъпан и с махмурлук, панталонът ви е скъсан и това е най-разхвърляната кухня, която някога съм виждала. Ще ви помоля преди разговорът ни да продължи по-нататък да ни докажете по някакъв начин уменията си, защото честно да си кажа според мен си губим времето с вас.
Силварион рядко прибягваше до такива крайни действия, но тая много му лазеше по нервите.
– ФЛАМИИИ! – изкрещя той колкото му глас държеше.
Леличката подскочи уплашено. Тамън да си върне дар словото и отново го загуби, защото през вратата влетя огромен розов паяк, който имаше малка парти шапчица между най-горните си очи.
– Знаех си, че няма да забравиш, Рони! – викна той щастливо – Честита годишнина и на теб!!
– К-к-какв-в-во е т-т…?? – запелтечи лелята.
– Това е домашният ми любимец.
– Ей! – Флами размаха пипало – Съквартирант! Защо все така ме представяш на хората! Както и да е…къде е тортата?
Силварион го погледна неразбиращо.
– Каква торта?
– За годишнината. Не ми казвай, че не си взел торта! – нацупи се паяка – Какво парти ще е без торта?
– Ох, Флами, нямам време за твоите глупости сега. После ще ми обясниш за какво говориш. – въздъхна Силварион – Викнах те само за да те види дамата, можеш да ни оставиш сега.
Флами рязко свали парти шапчицата си.
– Тц, година заедно, а си си все същия ръб. Сърдит съм ти да знаеш!
Паяка се врътна на многото си крака и церемониялно си излезе.
– Ако се събудиш покрит в отровна слуз, да не се чудиш от кой е… – чу се заглушеното му мърморене, преди да тръшне вратата.
Силварон плесна с ръце.
– Е, да преминем към случая сега. С какво да ви помогна, госпожо?
Тя си вееше с една салфетка и видимо се бе изпотила.
– Синът ми… – каза тя едва-едва – Ходихме при лекари, при психолози, къде ли не бяхме… Никой не можа да му помогне. Вече и аз не знам какво да правя…
Силварион отново погледна момчето. Не даваше вид да е болен… Магьосника й направи знак да продължи с историята си.
– Разбирате ли, повечето време си е наред… Но просто изведнъж става нещо! Той си е странен и по принцип, особен си е, но това е нещо друго.
– Ако може да сте по-конкретна.
Тя размаха ръце безпомощно.
– Всеки път е нещо различно! Преди две седмици се изгуби в градинката между блоковете и го намерихме заспал под едни храсти. По онзи ден пък изяде два от тебеширите на сестра си, а снощи едва го спасихме да не се удави във ваната у нас. Не знам какво щеше да стане, ако не бях видяла водата в коридора… И това са само малка част от нещата!
Силварион хвърли еднин поглед на „пациента”. Слушаше съвсем кротко майка си и с едната ръка човъркаше нещо засъхнало на кухненския плот.
– Чудихме се дали няма някакви проблеми с паметта или пък някакво психическо разстройство, но нищо му няма, разбирате ли! Ходи си на училище, излиза си с приятели… Всичко е напълно нормално и изведнъж нещо такова странно се случва! Когато го питаме как е станало, той казва че нищо не помни от случката. Все едно се събужда от някакъв сън. Моля ви… Вижте дали не е нещо от вашата сфера… – гласът й бе станал хленчещ и умолителен – Ще ви платя каквото кажете, само му помогнете.
Тези думи подействаха много освежаващо на Силварион.
– Не се притеснявайте, госпожо! Ако това се дължи на магия, ще го оправя за нула време!
– Христане, ела тук да те погледне, човека! – повика го майка му.
– Може да седнеш тук. – насочи го магьосника към една малка лекьосана табуретка – Госпожо, за ваша безопасност, мисля че ще е по-добре да изчакате навън, докато свършим. Понякога се разхвърчават разни…неща.
– О, да, щом може да е опасно.
Тя покорно излезе навън в градината, като преди това инструктира сина си да прави всичко, което му се нареди и да бъде сериозен. В секундата, в която тя изчезна, Силварион изпусна въздишка на облекчение и се обърна усмихнато към „пациента”.
– Да видим сега какво ти има, моето момче! От пръв поглед виждам, че не е черна магия, тъй че няма повод за…
-Извинете. – момчето го прекъсна меко преди да успее да довърши.
Силварион за секунда се учуди понеже не бе обелило нито дума досега и нито веднъж не бе прекъснало словесната тирада на майка си, която всеки нормален човек би се изкушил да спре.
– Бих искал да ви помоля нещо. – продължи то – Понеже виждам, че сте истински магьосник…
– Целият съм в слух.
– Моля ви, не ми махайте заклинанието. Кажете на майка ми, че сте ме излекувал и ни оставете да си тръгнем.
„Ах, става интересно…” помисли си Силварион.
– А когато странните инциденти се повторят и майка ти дойде да пита, защо съм я излъгал и съм й взел парите?
– Ще гледам да не се повтарят. – несигурна усмивка се появи на лицето му – Пък и да стане така майка ми е дала пари на кого ли не досега и все е било неуспешно, така че няма да сте първият.
Силварион отвори уста да каже, че това противоречи на морала му, но веднага осъзна що за дебелашка лъжа би било. Все пак снощи бе пратил малък отряд гремлини да спукат гумите на съседа му, защото бе паркирал върху част от неговия тротоар.
Маьосникът прочисти гърло.
– Ами все пак ти си истинският ми клиент, а желанието на клиента е преди всичко, така че както кажеш.
– Благодаря ви.
Силварион почувства онова приятно топло чувство, което винаги го обземаше, когато получи дебели пачки с минимални усилия. Отвори уста да повика майката, но изведнъж едно тъничко гласче някъде в ума му прошепна „…едва го спасихме да не се удави…”.
О, да, наистина жената беше казала това.
Дълбока гънка се появи между веждите на магьосника. Много ги мразеше тези резки пристъпи на доброта.
– Я ми кажи моето момче, ей така от любопитство искам да знам… Каква точно е тази магия и кой ти я сложи? Предполагам, че е някакъв род илюзорно заклинание. Като гледам как ти шарят очите… Виждаш нещо, което ние не виждаме.
Момчето кимна.
– Точно така. Заклинание за илюзорна реалност, клас Е, с добавена времева константност.
Силварион подсвирна.
– Ехаа, клас Е! И то с добавка! Това е доста голяма играчка за правене….
– Да, отне ми около три месеца, докато успея да го направя правилно.
Разговора достигна неочакван обрат. Силварион присви очи към невзрачното момче срещу себе си.
– Ти си я сложил?
– Да.
– Сам на себе си?
– Да.
Правенето на магии беше доста тегава работа, а да ги правиш на себе си три пъти повече, защото ако нещо се обърка подпалваш своята коса, а не на клиента.
– Бих те питал как си успял и къде си се учил на магия, но по-важното… Защо си си сложил нещо такова?
Устните на момчето едва забележимо се стиснаха.
– Имам си своите причини. – каза то кратко.
Силварион усети, че най-накрая стигаха до същината на нещата. Имаше смътното чувство, че вече е се е сблъсквал с нещо подобно, но не можеше да се сети кога и къде.
– Ако сме свършили, да викна майка си..?
– Само още секунда! – бързо каза магьосника.
Това момче беше опасно за себе си… Трябваше да открие къде е проблема. Но да разпитва повече щеше да е безрезултатно – усещаше, че няма да чуе каквото иска. Трябваше да извади торбата с хитрините.
– Може ли да ме пуснеш в магията? Иска ми се поне да я разгледам. Рядко срещам от такъв висок клас…
Сините очи на младежа леко се разшириха.
– Възможно ли е да влезете?
– О, да. – кимна магьосника – Трябва само да ме чукнеш по третото око и да ми кажеш „Влез”.
Някаква лека сянка премина по лицето на момчето. Дали бе заподозряло нещо?
– Хубаво – каза накрая – Ако обещаете да не се бавим много.
Силварион се усмихна. Ето това беше разликата между професионалните магьосници и самоуките магове. Да пуснеш някого в магията си без никакъв метод за контрол или ограничение значеше, че фактически му даваш пълна власт вътре в нея.
Момчето протегна тънките си пръсти и докосна челото на Силварион.
– Влез.
Въпреки че имаше някаква представа какво предстои, Силварион едва не падна от стола. Ушите му силно изпукаха, когато водата го обгърна, а дробовете му за секунда отказаха.
– Спокойно, вътрешните органи остават в реалността. – каза момчето.
Гласът му звучеше глухо и леко нереално. Магьосника си пое дълбоко въздух и огледа малката си кухня, от която почти нямаше следа. Наоколо плуваха големи около лакат златни рибки, подът бе покрит със светло жълт пясък, а шкафовете и масата почти не се виждаха от ярко зелени и лилави водорасли, които леко се поклащаха.
– Но кожата реагира на магията, нали? – попита Силварион и малки бълбукчета излязоха от устата му.
Той размаха ръка. Чувстваше се точно все едно бе под вода. Магията беше много добра…
– Значи инцидентите стават, защото сетивата ти са притъпени от илюзорната магия. – каза магьосника и боцна една рибка.
– Да. Просто трябва да съм по-внимателен.
Вече свикнал с обстановката, Силварион най-накрая забеляза момчето и видът му го учуди много повече от аквариумната флора и фауна. Нямаше и следа от обикновените тениска и дънки – на тяхно място имаше черна риза, небрежно наметнато лятно яке с избродирани цветни шарки по ръкавите, а панталоните му бяха скъсани на колената, както бе модерно напоследък. Сините очи на момчето го гледаха над рамките на оранжеви слънчеви очила с бадемовидни стъкла. Нито следа от предишната скука, все едно пред него бе напълно различен човек.
Какъв смисъл имаше да изглежда така тук сред рибите, а в реалния живот да се слива с тълпата?
Семейството му очевидно имаше пари, щом така охотно ги хвърляше за да го излекува, пък и дори с базистните си модни познания Силварион бе забелязал, че дрехите на майка му са на скъпа марка. Ако го поискаше, момчето можеше да изглежда яко и модерно, където хората можеха да го видят…
– Ако вече сте разгледали, можем да приключваме?
– Да, мисля, че ми е достатъчно. – Силварион махна с ръка водораслото, което го гъделичкаше по ухото .
– Предполагам трябва пак да ви докосна и да кажа „Излез”?
– Да… – магьосника въздъхна изпускайки цяла гора балончета – Доста е странно човек да диша под водата, дори да е само илюзия…
– Излез.
Момчето протегна ръка към челото му, но Силварион се отдръпна. Нещо в собствените му думи го бе накарало да се замисли.
– Ако органите ти остават в реалния свят, как не си усетил, когато си започнал да се давиш във ваната?
Въпреки че усещаше движенията си някак забавени заради водата, Силварион ловко отскочи назад, когато ръката на момчето повторно се стрелна към челото му.
– Направил си го нарочно, нали?
Изведнъж водата стана катранено черна.
– Това не е ваша работа. Моля ви, излезте… – чу той гласът му точно до ухото си.
Момчето го хвана за яката, но Силварион успя да се отскубне. Усети как се удари в плота отзад и се чу трясък от падащи съдове. Трябваше да отидат на по-широко… Напълно насляпо магьосникът се хвърли натам, където беше вратата и я отвори.
Изтърколи се отново върху пясък, но в хола илюзията беше напълно различна. Той присви очи срещу яркото слънце и погледна оранжевия пясъчен хоризонт. Боже, това момче имаше размах! Ако Силварион не знаеше големината на хола, можеше да се удари право в някоя от стените, мислейки че са в открито пространство. Бързо се обърна, но зад него нямаше никого.
Явно малкия бе станал невидим, за да се прокрадне до него по-лесно… Ха, милото момче, не знаеше с кого си има работа! Силварион се завъртя на пети, с палците си описа кръг около себе си и промърмори едно защитно заклинание.
– Знаеш ли какво направих току що? – попита магьосникът, но никой не му отговори – Вече не можеш да ме докоснеш, колкото и да се опитваш. Това означава, че мога да седя безкрайно в илюзията ти.
Зад гърба му се чу изцъкване.
– Стойте си, щом така искате. Но аз мога просто да изляза и да си тръгна.
– Така ли? – Силварион се подсмихна и за втори път днес нададе вой – ФЛАМИИИИ! КОД ПАШКУЛ!!
Не минаха и няколко секунди и се чуха странни стържещи звукове, а пясъкът леко се разтресе.
– Сега къщата е напълно заключена. Никой не може да влезе или да излезе. – кротко каза Силварион – Може би майка ви леко се е изплашила от огромните ламарини, които се появяват от въздуха, но такова е положението.
Момчето не отговори нищо, но тишината бързо се наруши от огромния розов паяк, който изскочи, иззад една дюна.
– Нападат ли ни!? Къде е врагът?! Цял живот се готвя за битка, аз съм роден готов!!!
– Флами, няма враг, спокойно. Остави ни, ако обичаш, после ще ти обясня.
Всичките осем чифта очи го изгледаха изпод вежди.
– За втори път днес ми казваш това, след като крещиш името ми истерично. Мисля, че е време да се изнеса, Силварионе.
– Чудесно, откакто се нанесе за това се моля. Остави ни сега.
Паякът затръшна невидимата врата мърморейки обидни думички.
– Съжалявам за всичко това, моето момче. Но усещам, че иначе няма да ме изслушаш. – въздъхна магьосника – Как ти беше името? Майка ти каза в началото, но го забравих…
След като не последва отговор, Силварион продължи:
– Честно да си кажа не мисля, че аз съм човекът, с когото трябва да си говориш за това. Защо не си казал нищо, когато са те водили при психолозите?
Отново тишина.
– Сигурно си им направил някоя магия и на тях, нали? Иначе нямаше как да не забележат…
Силварион внимателно седна там, където по негови сметки трябваше да е дивана. Чу се изшумкване – явно Флами пак бе оставил опаковки от чипс…
– Щом си разстроен трябва да говориш с някого. – тихо каза магьосникът – Всички изпадаме в депресия рано или късно. Просто животът си е бая депресиращо нещо… Трябва да си сляп или малоумен да не го забележиш…
Усети как въздухът леко се раздвижи до него.
– Не се опитвах да се удавя онази вечер. – гласът на момчето беше много близо.
Явно бе седнало точно до него.
– Понякога хората седят точно на ръба на някоя висока скала и си мислят „Какво ли би било, ако скоча”, но не го правят.
– Да… – магьосникът кимна.
– Депресиран съм, но не чак толкова. – гласът на момчето беше твърд и уверен – Ако имах нужда от психолог или от помощ, щях да я поискам. Не го правя от инат или защото не виждам проблема.
Силварион погледна празното място до себе си.
– А защо тогава?
Въдухът странно се размърда и започна да се оцветява сякаш някой бе капнал боя във вода. Момчето се появи, кротко седящо на дивана и гледащо Силварион над рамките на бадемовидните си очила.
– Защото така искам, господин Мрачновски. Това е моят начин за справяне с живота. Всеки си има своя. Някои пушат, други летят с пара планер, трети си гледат пет котки вкъщи. Аз рисувам красиви сънища наяве и се разхождам в тях. Може би понякога стават инциденти, но няма как. Животът е пълен с инциденти и без това.
Силварион най-накрая разбра на какво му напомняше момчето и цялата тази ситуация. Ах, да, наистина… Как не се бе сетил веднага. Напомняше му на самия него като тинейджър. Когато прекарваше цели нощи левитирайки над спящия град и след това се прибираше премръзнал вкъщи… Майка му мислеше, че ходи по разни купони или да се друса или бог знае какво. А той просто висеше в летния нощен въздух и се опитваше да разбере зещо нещата са каквито са. Да разплете нещо неразплетимо…
Не бе спрял да се опитва оттогава.
– Е, сега се чувствам като глупак. – вдигна рамене магьосника – Съжалявам, че ти изгубих времето, мойто момче. Май като всички възрастни хора съм прихванал досадния навик да си вра носа където не ми е работата…
– Няма проблем. – махна момчето – Оценявам притеснението ви. Както и това на майка ми впрочем, не си мислете, че не я разбирам. Но понякога човек просто напук трябва да си прави своето. Да живее по своя начин.
– Хаха, така е, така е.
Момчето стана право, черните му дрехи красиво контрастиращи с оранжево блестящия пясък.
– Време е вече да се будим, не мислите ли? – усмихна се то – Сънищата са си сънища, но аз имам да уча за матури, а вие имате да купувате торта за розовия си съквартирант.
Силварион също се засмя.
Все пак не мразеше всичките си клиенти.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s