Нулева година

152991742153165421

„Живял ли съм, не съм живял
Бях ял паниран кашкавал…”
Трендафил Акациев

Винаги съм се чудила какво ще видя точно преди да умра. Все предполагах, че ще е нещо като ярка бяла светлина, някакъв тунел към отвъдното или дори животът ми, който минава на лента. Нещо поетично и красиво най-малкото.
Определено не очаквах, че ще е Смъртта, лежерно поседнала на зеления ми плюшен фотьойл и държаща няколко папки с документи.
– Яблена Юнска, нали така? – учтиво ме попита скелетът.
Като за начало реших да си оставя торбите с покупките на пода. Кофичките с кисело мляко и пакетчетата с бисквити изшумкаха силно в неловката тишина.
– Да, аз съм…
Смъртта кимна.
– Простете, че се самопоканих. Но случаят е доста належащ…
– С-случаят? – заекнах без да искам.
– Да. Вашата смърт.
Господи… Очевидно беше моята смърт! За какво друго би дошла Смъртта у нас? Едва ли искаше да я черпя кисело мляко и да си говорим за изкуството на Ван Гог…
Високата тъмна фигура внимателно отвори една черна папка и извади листата отвътре.
– Това са документите от административния отдел. Всичко на пръв поглед е наред, но ако се вгледаме по-внимателно… – скелетът вдигна гладкия си череп към мен – Защо не седнете? Може би ще ни отнеме малко време.
Чак сега осъзнах, че стърча насред стаята като поразен от мълния малоумник.
– Да, да… Извинявайте…
По-скоро паднах отколкото седнах на табуретката срещу фотьойла.
– Както казвах, всичко е изрядно в документите ви – няма промени в датата или мястото на смъртта ви, няма усложнения или неочаквани обстоятелства.
Смъртта обърна празните си очни кухини към мен.
– Единственият проблем е, че трябва вече да сте мъртва.
Някаква странна буца заседна в гърлото ми.
– Как така? – успях едвам да кажа.
Скелетът почука един от листата с пръст.
– Тук пише, че трябва да умрете на първия ден от двайсет и втората ви година. А днес е двайсет и третият ви рожден ден. Минала е цяла година от официалната ви смърт, а седите тук пред мен, дишаща и твърде жива. – последва кратка пауза – Как се е случило такова разминаване?
Ушите ми сякаш заглъхнаха и почти не чух последните му думи. Някак напълно неволно пред очите ми изплуваха странни, несвързани спомени от отминалата година – как вървя към работа, ден след ден, по един и същ път, как всичко е сякаш застинало, само дърветата, цветята и небето, променящи се… Как гледам през различни прозорци, как слушам близките ми хора да говорят, слънцето рано сутрин и лампите от всяка стая на блока срещу моя прозорец вечер… Всичко сякаш се изплъзваше покрай мен. Опитвах се да го усетя, но все бях отстрани Ето значи какво било!
– Цялата тази изминала година… всъщност съм била мъртва? – попитах.
– Така излиза. – въздъхна Смъртта – Трябва да разберем как се е получило и след това да поставим нещата в ред. Искам да се опитате да си спомните миналия ви рожден ден – денят на смъртта ви. Помните ли нещо странно или не съвсем в реда на нещата?
Напрегнах се, но главата ми сякаш бе напълно празна.
– Къде бяхте тогава? Какво правихте?
– Хмм… мисля, че го празнувах с приятели.
О, да, имаше чай… Беше много слънчев ден. Спомените ми лениво се събуждаха.
– Бяхме в парка на пикник.
Смъртта ме подкани с ръка.
– И?
– Ами…май просто ядохме сандвичи и слушахме музика. Обикновено празнуване на рожден ден.
Скелетът скръсти ръце.
– Не, не. Трябва да е имало нещо извън реда на нещата! Моля ви, припомнете си всеки детайл – хората, мястото, времето, какво са ви подарили… Дори как сте духнали свещите! Трябва да открием проблема!
Нещо в думите му привлече вниманието ми. Свещите…
– Нямах торта този рожден ден – казах бавно – Защото бяхме в парка…
Смъртта се наклони към мен.
– Не сте духали свещи в такъв случай? – той поклати глава – Ето къде е станала засечката. Този ритуал е много важен. Ако не духнете свещичката и не изгасите тази година от живота си, тя сякаш не е свършила.
– О… Мислех, че хората просто обичат да бодат неща в тортите…
Странно тракане и стържещ звук се чуха откъм Смъртта. Май се хилеше.
– Да, хората обичат да бодат неща. Май в това е цялата ви същина.
Това уж беше шега, но ми стана още по-кофти от нея. В това ли беше цялата ни същина наистина? Явно изражението ми ме издаде, защото Смъртта се наклони към мен и тихо каза:
– Замислете се за живота си досега. Не бих казал, че сте го изживели безсмислено.
Отворих уста да му отговоря, но от нея излезе само нечленоразделен хлип. Много готино и възрастно от моя страна, няма що…
– Яблена. – една студена костелива длан потупа моята – Всички красиви неща, които си видяла, но са останали скрити за другите. Всяка малка смелост и дребен мил жест. И всички споделени чаши чай с хората, които не искаш да признаеш, че обичаш толкова. Това е достатъчно, повярвай ми.
– Ами мечтите ми? – щеше ми се гласът ми да не звучеше толкова задавено и жалко.
Усетих, че Смъртта се усмихна.
– Ами кошмарите ти? Някой от тях да се е сбъднал?
– Не… – промърморих – Засега.
– Случват се лоши неща. Случват се и добри. Това е животът.
Не знам как, но успях да завъртя очи скептично, въпреки че бяха пълни със сълзи.
– Случват се окей неща по-скоро. Нищо твърде драстично – добро или лошо. Поне в моя живот.
– Е, в следващия може да е различно. Може би тогава ще нарисуваш велики картини и после ще си отрежеш ухото. – Смъртта щракна с пръсти и на малката масичка до нас се появи свещник с една единствена бяла свещ.
– О, ъм, значи сега трябва да…?
– Да.
Смъртта не си поплюваше. Така де, това му беше работата, нямаше защо да увърта. Ръката му мина над свещта и тя пламна със синьо-зелен пламък.
– Когато си готова.
Преглътнах.
– Ами…едва ли човек някога е готов за това. Предполагам нямам право на някакво последно желание или нещо?
Смъртта кимна.
– Стига да е нещо разумно.
Замислих се какво, по дяволите, мога да поискам и без това. Да поискам да видя близките си за последен път, да им се обадя по телефона… И какво ще им кажа? „Ей, аз съм тука със Смъртта в момента и май трябва да умирам, тъй че сбогом, да пуснете хубава музика на погребението ми и не оставяйте храната в хладилника ми да се развали”. О, храната…
– Ъм… може ли да отида да сложа нещата, дето купих в хладилника? Взех един кашкавал, исках да го панирам… Никога не съм яла паниран кашкавал. Хаха, ето едно нещо, което ще умра без да съм направила. Не е кой знае какво нещо, де…
Усетих, че пелтеча глупости от нерви, затова решително млъкнах и забих поглед в пода.
– Можеш да ги сложиш, няма проб… – думите на Смъртта бяха прекъснати от силна писклива мелодия.
Смъртта неловко заопипва робата си и накрая извади един стар мобилен телефон.
– Ало, да?
Зачудих се дали да отида в кухнята, докато говори или е по-учтиво да изчакам.
– …Ахаа, да, разбирам. Добре.
Разговорът свърши по-бързо от очакваното. Твърде бързо.
Смъртта вдигна череп към мен.
– Станала е грешка – гласът му звучеше много извинително и неловко – Хаха, съжалявам, май те постреснах напразно.
Примигах.
– Дали са ми документите на друг. Голяма бъркотия…
– Значи… не съм умряла?
– Жива си си, да. Нищо ти няма.
Той стана прав и аз станах също, не знам защо. Мозъкът ми започваше да отказва. Днес твърде много прескачах между живите и мъртвите.
– Е, аз тръгвам тогава, че имам доста задачки днес. Много се извинявам за цялото недоразумение…
– Чакайте! Ами това чувство, което имах през цялата тая година? Мога да се закълна, че нещо не беше наред! Толкова празно се чувствах!
– О, това си е съвсем в реда на нещата! Всички хора се чувстват така! – скелетът ме потупа по рамото – Игнорирай го и си живей живота. Пробвай панирания кашкавал!
Щях да отговоря, че „По дяволите, тъпия кашкавал!”, но осъзнах, че това би било напълно глупаво.
Естествено, че исках да го пробвам. И да направя още сто хиляди неща, повечето от които вероятно нямаше да успея, някои със съмнителен морал (никога ли не сте искали просто да фраснете някой в лицето?), някои – забавни, всички – напълно безсмислени, защото щях да умра така или иначе някой ден. И все пак, исках да ги направя.
Смъртта нарами папките и след неловки сбогувания бързо се изсули през входната врата.
***
Досадната мелодия отново.
– Ало? Шефе, защо ми затворихте така преди малко?
– Бях зает.
От другата страна на слушалката се чу много недоволно изцъкване.
– Пак сте при някакви хора, дето не им е дошло времето, нали? Моля Ви, графикът Ви и без това е толкова натоварен!
Смъртта клекна и потупа една улична котка. Тия, новите от офиса, бяха ужасни…
– Защо изобщо ходите при тях?
– Време за умиране винаги има. Това за живеене е, което не стига… Човек трябва да се наслаждава на панирания кашкавал, ако ме разбираш.
– Нищо не разбирам! Само знам, че на Пиротска е станал инцидент и Вие не сте…
Скелетът поднесе слушалката към котката. Човекът от офиса чу мяукане и после връзката прекъсна.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s