Плуващият Ойран

44452969_314298496035644_1934282897355702272_n

– Господин Ойран, къде искате да отидем? – попита го момичето.
Той ѝ хвърли един бърз поглед. Роклята, която носеше беше абсурдно детинска – цялата в къдрички и панделки. Това беше женската мода в Япония, почти всички се обличаха така.
– Няма значение. – махна с ръка той, но изведнъж се сети, че имаше огромно значение и бързо добави – Някъде с алкохол. Ако знаеш някой бар наблизо?
Тя само кимна и безмълвно го поведе напред.
Беше пролетна вечер, но това трудно се разбираше в сърцето на Токио. Тук като че ли сезоните се губеха из лабиринтите от небостъргачи, оплитаха се в сноповете електрически жици и в края на краищата лягаха напълно победени в безкрайно дългите канавки. Винаги духаше вятър и бе влажно, което правеше времето пронизващо студено и разтопяващо топло в зависимост от това дали седиш на слънце или не.
– Ето тук. – каза му момичето.
Явно барът наистина бе близо – все още бяха на главната улица в Шибуя.
– Надявам се да има места. – нервно изписука тя – Тук винаги е много оживено.
Сградата беше модерна и видимо нова, но барът, който заемаше първия и втория етаж, имаше учудващо старинен вид. Сякаш напълно друга сграда бе имплантирана в тази – като някой орган или крайник сложен в чуждо тяло.
Влязоха вътре.
– Добър вечер. – момичето леко се поклони на барманите, чиито лица обаче останаха каменни.
На Ойран му се стори, че бе заради него. Сигурно защото беше чужденец… „Световен метрополис друг път…” ядоса се той.
– Има две места горе. – тихо каза жената зад бара – Какво ще пиете?
– Един джин с тоник за мен. – каза Ойран на чист японски.
Искаше да им натрие носовете, но те не му обърнаха никакво внимание. Неговата спътница си поръча Маргарита и след това се качиха по микроскопичното вито стълбище до горния етаж. Дървото скърцаше и сякаш се огъваше под краката му – имаше чувството, че ще пропаднат всеки момент.
– А, ето я нашата маса!
С малки стъпки и съвсем внимателно, сякаш се пазеше от нещо, тя тръгна напред. Ойран обаче спря. Стаята бе просторна, с ярко червени стени и маси от черно лакирано дърво. Отляво откъм стълбището имаше отделено пространство за диджей, но такъв нямаше, музика – също. По стените висяха цветни плакати и картини с доста абсурдно съдържание, като например човек с дълга брада, който балансираше на главата си огромна халба бира или пък котарак с тежък златен ланец, като изпечен мафиот, заобиколен от доста еротично полегнали женски котки с мрежести чоропогащи и дълги мигли.
Но най-странното в стаята може би беше пълната липса на каквито и да е хора.
Ойран догони момичето – тя се бе качила на един малък подиум, застлан с татами, където масите бяха директно на земята.
– Нали уж беше пълно! – той внимателно си събу обувките и ги остави на стълбичката – Тук няма никого!
Момичето не каза нищо, само отпи от маргаритата си. Ойран седна до нея и усети силно чувство на обреченост.
Защо, за бога, беше излязал на тази среща? Това момиче бе напълно неподходящо за него! Нямаше нито едно нещо у нея, което да го привлича. Дори името ѝ беше забравил вече по пътя от спирката до тук.
Въздъхна и отпи почти половината от питието си.
– Е, за какво сте дошли в Япония, господин Ойран?
Мразеше този глупав японски обичай да добавят господин дори след личното ти име. Звучеше му толкова абсурдно – като някаква фалшива фамилиарност. „Ще ти говоря на малко име, но всъщност няма реално.” Трябваше още в началото да ѝ каже да го нарича господин Зефиров…
– На екскурзия и да видя брат си. Той работи тук.
Тя го изгледа малко намръщено.
– Не ви питах това…
Ойран за миг се усъмни в езиковите си умения, но според него бе разбрал въпроса напълно правилно. Точно щеше да я помоли да обясни какво е имала предвид и тя зададе друг въпрос:
– Харесва ли ви тук? Как се чувствате?
– Оо, харесва ми, да. Много е екзотично и интересно.
Веждите ѝ се сключиха още малко, което не убегна от погледа му. „Ама какъв ѝ е проблемът на тази Аико или Томоко или каквато беше?! Защо излиза на среща с мен, ако ще се дразни на всяка моя дума?”. Реши той да поеме инициатива в разговора.
– Ти с какво се занимаваш? Какво работиш?
– Вече нищо. Преди бях гадателка.
„Ох, Исусе, Боже… Това е пълна катастрофа…”
Тя го гледаше съсредоточено изпод гримираните си в розово очи.
– А вие какво работите, господин Ойран?
– Учител по японски съм в една частна школа.
– А искате ли да сте нещо друго?
– Не, работата е доста добре платена и много спокойна.
Празната стая започваше много да го потиска. Като каза да отидат в бар се надяваше, че ще е някое шумно и весело място, където да не могат да си говорят и да се напият бързо. Чувстваше се излъган.
– Думата спокойствие е много измамна. – бавно каза японката и свали обеците си с нарисувани очи – С нея се заместват думи много по-неприятни и опасни.
Той я загледа безмълвно как закача обеците на чашата си – сега стъклото пълно с червена течност също го гледаше внимателно.
Ойран рязко стана прав.
– Отивам до тоалетната, извини ме. – каза ѝ той и бързо си нахлузи обувките.
Тоалетната беше на долния етаж – бе я видял, когато влизаха, така че имаше извинение да слезе долу. Перфектно.
Усещаше очите на японката на тила си, докато прекосяваше стаята и дори когато слизаше по стълбите, въпреки че нямаше как реално да го вижда и там.
Ойран излезе от бара и скочи в нощното море отвън, като моряк спасяващ се от горящ кораб.
– Много са луди тия японци, ей! – промърмори той и си пъхна ръцете в джобовете.
Токийският вятър го духна, но този път беше приятно разхлаждащ. Усети как му олеква. Тази жена беше луда! Уж задаваше обикновени въпроси, а все едно му бъркаше в душата с тънички клещи… Добре, че си тръгна!
Не измина обаче и няколко пресечки и нещо го накара да спре.
Беше много грубо да я остави така. И още по-лошо – невъзпитано. Хората тук изглежда държаха на тези неща… Брат му беше разказал някакъв случай от японската преса за човек, който се самоубил защото шефът спрял да му казва добро утро, когато се виждали в метрото сутрин.
Ами ако тази жена се метнеше пред влака, защото я бе зарязал насред срещата? Тук явно причините за самоубийство бяха точно такива неща…
Прокле се наум, врътна пети и почти на бегом се върна обратно.
Явно когато бяха дошли не бе обърнал внимание откъде влязоха, защото го водеше тя и сега му отне доста време да намери входа. Накрая се оказа, че е отстрани на сградата и е по-скоро отвор – имаше само къси завеси, които японците често слагаха вместо врата на входовете.
Момичето си седеше там, както я беше оставил – дори напитката ѝ не бе докосната. Но стаята за сметка на това беше коренно различна.
Ойран усети, че му се завива свят и щеше да падне, ако не го бе хванал някой.
– Леко, приятелче!
Мъжът се втренчи в меката сива лапа, която го бе уловила и вдигна помътнения си поглед към притежателя ѝ.
Беше дебелият котарак с ланеца от плаката.
– Яко маце си довел! – смигна му той – Не я оставяй пак сама, че ще ти я открадна, като стой та гледай!
Ойран сякаш като в транс или някакъв сън на душевно болен започна да си проправя път през гъстата тълпа от същества. Някои бяха хора – този с дългата брада и бирата на главата, в други той разпозна различни йокаи – чудовища от японския фолклор. На диджейски пулт седеше Кицуне – полу-човек, полу-лисица, до прозореца една Каппа пиеше коктейл с краставици и ожиивено говореше с ярко червено Они… Всички бяха облечени в смесица от традиционни японски дрехи и модерно облекло – Кицунето например бе в тениска с щампа, върху която обаче бе наметнато маслинено зелено хаори.
– Доста се забавихте. – малко назидателно каза японката, когато той се свлече до нея на татамито.
– Какво са ми сложили в пиенето? – немощно попита той – Какъв наркотик е това?
Тя за миг го изгледа учудено, а после попита:
– Господин Ойран, да не би да сте излезли и после да сте влезли пак, но от задния вход?
Групата огромни Тенгу-та от съседната маса започнаха да се смеят гръмогласно. Явно бяха много пияни.
– Мисля, че ще припадна. – гласът на мъжа трепереше – В портфейла ми е записан адреса на брат ми, качете ме в такси и…
Японката протегна ръка и хвана неговата.
– Не се страхувайте, Ойран. – стори му се, че гласът ѝ вече не беше толкова дразнещо писклив.
Дори не можеше да разбере защо му се бе сторил такъв в началото.
– Всички тук правят това, което и ние правим. Дошли са на бар петък вечерта. Забавляват се. Не оставяйте външните белези да ви измамят, че това е нещо непознато и страшно…
Той си пое въздух няколко пъти. Пулсът му бавно започна да се успокоява. Все още имаше чувството, че е напълно полудял, но поне свикваше с новото си състояние. Най-накрая успя да извърне поглед от тълпата чудовища и да погледне момичето до себе си. Очакваше и тя да се бе променила – например да са ѝ пораснали рога, но тя си бе съвсем същата. Права черна коса, кръгличко лице и учтива усмивка.
– Сега, след като вече виждате всичко, каквото е, може би ще е най-добре да започнем разговора отначало? – внимателно предложи тя.
В главата му вреше и кипеше, нямаше сили да обмисля думите ѝ, затова просто кимна.
– Казвам се Акими, между другото. Ако случайно сте забравили от шока…
Акими… Той завъртя името в ума си. Ако се пишеше с йероглифите, които предполагаше, първият значеше яснота, а вторият – красота.
– Е, за какво сте дошли в Япония, господин Ойран? – повтори тя въпроса си отпреди малко.
Той отвори уста с намерението също да повтори отговора си, но усети, че изговаря напълно различни неща.
– Дойдох да търся отговори, но не откривам нищо.
Усмивка озари лицето ѝ.
– Естествено, че не ги откривате! Отговорите се намират там, откъдето са дошли въпросите.
Ойран отпи една юнашка глътка от джина си. Нямаше никаква представа какво се случваше, но умът му бе кристално чисто езеро и той плуваше там, спокоен както никога.
– Харесва ли ви тук? Как се чувствате?
Той преглътна, но все пак събра силите да отговори.
– Чувствам се изгубен и самотен. Но не защото съм тук, в чужда страна… Тези неща си ги нося от вкъщи.
Тя кимна разбиращо. Ойран очакваше тя да продължи с разговора, но Акими мълчеше.
– О, тук аз ти зададох въпрос, да… – изведнъж се сети той – Ти с какво се занимаваш? Какво работиш?
– Вече нищо. – изчурулика тя – Преди бях гадателка.
– Ха, значи ти казваш истината, а…
Без да обръща внимание на тази забележка, тя продължи:
– А вие какво работите, господин Ойран?
– Учител по японски съм в една частна школа.
– А искате ли да сте нещо друго?
Ойран усети как сърцето му леко се сви. Но вече нямаше думи, които да маскират други думи, нямаше завеси и маски, облаци и мъгли…
– Искам да съм писател.
Може би му се струваше, но Акими беше значително по-красива отпреди. Сега вече можеше да види, че очите ѝ са честни и живи, че роклята всъщност много ѝ приляга и цветът я кара да изглежда още по-млада и жизнена.
– Бъдете тогава, господин Ойран.
Той щеше да започне да протестира, но тя прекъсна неизречените му думи.
– Нищо във външния свят не ви спира. Вие сами спирате себе си и много добре го знаете.
Да, вече го знаеше. Вече виждаше света кристално ясно, всичко беше сякаш от стъкло.
– Ами близките ви?
– С майка ми и брат ми се разбирам много добре. С баща ми не си говорим.
– Но бягате и от тримата. Защо?
– От чувство за вина – майка ми и брат ми са твърде добри към мен. Не го заслужавам. А на баща ми съм гневен…
Акими вдигна чашата си за наздравица.
– Кажете на майка си и брат си, че ги обичате. А на баща си, че имате нужда от него. Това е достатъчно.
Музиката ги обгръщаше – микс от шамисен и някакъв нежен електро суинг, чудовищата, които бяха хора, говореха, шегуваха се и танцуваха.
Ойран усети как нещо се търкулна по бузите му и се приземи на лакираното дърво.
Въпреки това вдигна чашата си и леко я чукна с тази на Акими.
– Това е! – усмихна се тя – А сега да говорим за хубавите неща. Разкажете ми за романа ви, за вкусният ресторант за рамен, който сте открили и за картината с туш, която си купихте вчера.
Останалата част от вечерта мина бързо като мигване.
Ойран се осъзна чак когато бяха на вратата. Акими леко го дръпна за ръкава.
– Не оттук. Трябва да излезете от нормалния вход, иначе ще виждате така кристално завинаги.
Той се обърна изненадано.
– Но аз искам да виждам така! Всичко е много по-лесно, виждам пътят ми съвсем ясно напред!
Акими поклати глава и нежно го бутна към другия изход – вратата беше плъзгаща и приличаше на стена, затова явно Ойран я бе пропуснал, на връщане.
– Ако виждаш всичко, животът се обезмисля. – стори му се, че лицето ѝ потрепна за секунда – Яснотата трябва да се дава на чаени лъжички, това е естествения начин.
Не беше съвсем убеден в думите ѝ, но всичко друго, което бе казала имаше смисъл, така че сигурно и това бе вярно…
Той плъзна вратата, но усети, че тя отново го подръпваше за ръкава.
– Господин Ойран, благодаря ви за тази вечер. Беше приятно да прекарам последните си часове от тази страна с вас.
– Какво значи това? – много пъти му се бе искало да ѝ зададе този въпрос и сега най-накрая почувства, че е дошло времето.
Тя отново се усмихна, поклони му се леко и излезе навън.
– Хей, чакай!
Ето го отново нощното токийско море – светещите кораби на сградите се люшкаха с неоновите си надписи, хората плуваха с бързи крачки.
Ойран беше сам на тротоара пред бара. Нещо обаче изтропа до крака му и той сведе поглед. Беше ихай – погребалните дъсчици от дърво, които японците слагаха в храмовете. С трепереща ръка той я вдигна и прочете името, което вече знаеше.
– Наистина се пише с тези канджита. – промърмори той.
Обърна се, с намерението да влезе обратно в бара, но него го нямаше. Сградата бе модерна и стъклена, а барът-трансплант бе изчезнал.
Ойран усети, че стиска въздух – дъсчицата в ръката му също се изпари.
Поседя няколко секунди безмълвен, после се обърна към модерната сграда и дълбоко се поклони.
С тези последни неизречени думи Ойран се гмурна в улицата и изчезна.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s