Марсианецът – Част 1

34e16d1a6a3f9ef1408986c1c9b63b7effff

Очаквахте разказ, ама не 😀 Това е пиеса в едно действие, която написах нейде януари, но чак сега се сетих да публикувам. Ще я кача на части, да не си затормозявате очичките ^^

Даже си има нещо като саундтрак: Песен от радиото

Continue reading

Тихите води

f2c81f6bf50a800209e9e8efb232a7f966
Добри новини, това ще е в няколко глави! :Д Осени ме вдъхновението at last!

Розовият паяк скочи на дивана и каза весело:
– Ей, дай дистанционното! Моето шоу почва по Втора!
Силварион едва сподави хлъцването си. Още не можеше да свикне с новия си любимец и май не се очертаваше да свикне в близкото хилядолетие. Освен розовия му цвят, нищо в паяка не бе очарователно. Характерът му беше нещо средно между обсесивна приятелка и мързелив 40-годишен ерген. Ако Силварион знаеше, че ще го натресат на него, щеше да го набута обратно в портала веднага, без да се церемони. Но Захарина чак на края на деня съвсем небрежно беше казала: „О, аз, за жалост, не мога да го взема у нас! Хазяинът ми не дава даже хамстер да си гледам! Ще трябва да го вземеш ти, Рони! Малко компания добре ще ти се отрази!”.
Паякът започна да пее песничката от шоуто. Добре, че някой звънна на вратата, защото магьосникът опасно се приближаваше до точката си на кипене. Той отиде да отвори, като се молеше да е някой масов убиец. Continue reading

Повече от сив

2dab9a16af24109ss5f7f9ff1415ad7844
Добре че имаше буря снощи, та да ми дойде малко вдъхновение! 😀

Баба Латинка седеше на пейката пред малката си къщичка и посръбваше билков чай. Къщичката й също бе поседнала внимателно, свила пилешките си крака отдолу. Двете си почиваха в тишината на есенния късен следобед и всяка от тях бе потънала в мисли. Латинка лениво гледаше сивите облаци, надвиснали над нея, и се чудеше какво ги бе докарало. Всъщност цветът им беше повече от сив – като че ли в гълбините им се криеше нещо много по-тъмно… Времето трябваше да е слънчево цялата седмица, и тя недоумяваше отъкде се бе взела тази буреносна атмосфера. Хммм, ти да видиш… А и еднорозите преди малко. Когато бе отишла да ги нахрани бяха много нервни – риеха с копито и в края на краищата отказаха да ядат.
– Нещо май смущава нашето спокойно местенце… Нещо се просмуква под листата, тихо стъпва по горските пътеки и чупи сухите клони… Нещо, което си търси белята… Continue reading

Дяволът, Луната и Кулата (4)

66041961c92196aa6ba4a5;;;91c4176b6a

Григор се насили да чуе какво му говори Ирена.
– …затова наистина по-добре си записвай! Иначе може да започне да ти задава въпроси!
Даже не беше усетил кога лекцията беше започнала. Доцентът се суетеше около дъската и изписваше някакви невъобразимо дълги формули.
– Да, хубаво… – промърмори Григор в отговор и лениво започна да преписва върху листа, който бившта му беше дала.
Не разбираше нищичко от написаното на дъската, макар че някои символи му се струваха бегло познати. Преподавателят говореше много нахъсано и ясно, но въпреки това на Григор взе да му се доспива. Зазяпа се през прозореца. Някакво пликче прехвърча понесено от вятъра. „Като малко духче…” помисли си момчето и веднага след това сърцето му се сви. Беше ударил Анастас. Continue reading

Дяволът, Луната и Кулата (3)

55865e6b3b5c5a25e1c0d0624jjd55fdb9

– Григоре, събуди се! Телефонът ти звъни! – сънено измрънка Анастас – Григоре бе!
Но приятелят му само се обърна на другата страна и не даде никакви признаци на събуждане. Двамата се намираха в хола на Григор. Предния ден след като си тръгнаха от университета бяха решили да разберат какво значи пророчеството и четоха книги за таро до сто часа по нощите. Григор изпада в трансове докато не му изтръпна главата, но не успяха да научат нищо. В края на краищата бяха заспали някъде по изгрев слънце само за да ги събуди пронизително звънящия телефон на Григор. Поне Анастас се събуди – състудентът му спеше блажено на килима сред дебелите прашлясали томове литература. Призракът се надигна от дивана и разтърка очи. Погледна часовника – седем сутринта. Кой за бога звънеше на Григор в седем сутринта! И то три пъти подред на пожар! Призракът се протегна и докопа телефона. Присви очи срещу блестящия дисплей. „Три пропуснати повиквания от Ирена”.
– Григоре, бившата ти звъни. Continue reading

Дяволът, Луната и Кулата (2)

b424e5b0a5b7e50f88bfd3kkkc10791c8be

Момчетата задъхнано изкачваха стълбите към кабинет 666.
– Дали изобщо ще е там? – притеснено каза Григор.
– Сигурно. Дъртакът практически спи в тоя университет…
Стълбите свършиха и те тръгнаха по един дълъг коридор.
– Ама защо му е да седи тук? Какво толкова прави?
– Григоре, де да знам! Сигурно сваля разни нафталинени професорки или нещо…
Момчетата се засмяха. Вече бяха стигнали и Анастас се протегна да отвори вратата, но ръката му замръзна на бравата.
– Чуваш ли това? – каза той тихо.
– Кое? Какво?
– Някой се кикоти вътре. Continue reading

Дяволът, Луната и Кулата

tumblr_nfax81gkkgJM1svrh8zo4_540
Тази история ще е в няколко части, но няма да е цял роман. Още три-четири глави максимум. Ако съдбата е рекла, ще ги пускам всяка седмица (^ᴗ^)

– А това тук какво е? – Григор посочи една къща с кокалести ръце и пилешки крака.
Анастас вдигна рамене.
– Убий ме, не знам. Я дай да погледна в учебника.
Двамата начинаещи парапсихолози лежаха в зелената новопоникнала трева, а навсякъде около тях имаше разхвърляни книги, листа с драскулки и изписани тетрадки. Григор се изтърколи по гръб и се прозина.
– При Омайников материала е много труден, но поне го схващам! При Тъмновска каквото и да правя все ми е мъгла… Тая Мозъчна инвазия ми бърка в здравето, казвам ти.
Анастас бе забучил нос в една огромна оръфана книга с червен отпечатък от ръка на корицата.
– Не ми говори… – изсумтя той – Това домашно ме кара да съжалявам, че съм мъртъв. Ако бях жив, можех да се самоубия поне… Continue reading

Сенките на професор Амадов

tumblr_naaaaud17qyGd31ufi08jo1_1280Не знам дали на вас ви се случва да се опитвате сериозно да пишете роман, но вместо това да бълвате нови истории, които няма никакъв шанс да допишете в близкото хилядолетие. А също така да си измисляте анимационни сериали и да записвате глупави рап песни… въздиш…

Дилян с мрачно задоволство задраска още един ден от календара. Оставаха само някакви си две седмици. Добре, щеше да се справи!
Часът вече беше единайсет без четвърт, затова той стана от бюрото си и отиде до прозореца. Влакът щеше да мине всеки момент… Наближаваше лятото и дърветата се бяха разлистили, но линията се виждаше все така добре от тази част на сградата. Дилян горчиво си помисли, че животът просто се гаври с него. В края на краищата – наистина ли е добра идея да показваш влака всеки ден на човек, който едвам се удържа да се хвърли пред него? Continue reading

Петте мъртви чая

tumblr_nhmm8lqtVw1ssssrj0ar1o1_500
Това не е поредната недовършена история. Защото вярвам в паралелните вселени и все в една от тях съм я довършила. Точка по въпроса. XD

– Има писмо за вас.
Пелин Дармонов вдигна очи от таблета си и подозрително ги впери в подадения плик.
– Писмо ли? Тия неща ги има още?
– Очевидно да, господине. Беше оставено долу върху пощенските кутии.
Пелин изключи таблета и го остави на малката масичка до креслото си. После кръстоса крака и ръце и каза:
– Добре, отвори го.
Помощникът му внимателно отлепи плика и извади съдържанието. Имаше листче, сгънато на четири и пакетче чай. Пелин лекичко надигна вежди.
– Леле, че глупост. Пише ли нещо на бележката?
– Да. „Елате с чая.” Continue reading

Първият от много скапани следобеди

d39cf351ad1dd878489axxx99c0511c0963
мразя се, че го написах това Т.т  трябва да наема някой да ме удря през лицето всеки път като се изкуша да започна да пиша нова история…И да ми казва”цвети,шматка такава, първо довърши стоте други напълно идентични истории, които имаш!!”

Тъкмо привършвах втората топка от ужасния си сладолед и апатично облизвах лъжичката, когато забелязах заплашително черните облаци на хоризонта. Кафенето имаше френски прозорци и те прекрасно разкриваха ужаса, който се приближаваше тихо към нас. Естествено никой в кафето не забелязваше – младите се целуваха, старите мърмореха, а най-старите се усмихваха щастливо, защото бяха друсани с лекарства. Моят зорък поглед обаче веднага предвиди опасността и особено след като видях, че съм си забравил чадъра, пляснах една банкнота на масата и изхвърчах навън като тапа от бутилка. Къщата ми беше чак в края на градчето, така че трябваше да тичам, ако исках да се прибера във вид, различен от типичния за мокрите кокошки.
Бях изминал точно една пресечка, когато на небето му писна само да изглежда сякаш аха! и ще се излее потоп и започна просто да излива въпросния потоп. Подпалих подметките, но беше ясно, че няма да ми се размине. На всичкото отгоре започна да святка, да бучи, да мучи и всичко останало. Continue reading