Жив

 

tumblr_nhuy3y5kkkm7z1tqcs5qo1_540

Живадин седеше на една пейка в парка и почти се бе слял с пейзажа. Определено не се чувстваше като отделна част от общата картина. Хората имат навика да се отделят от случващото се около тях. Да витаят някъде в миналото при пропуснат шанс или тежки думи. А понякога чакат в бъдещето до началото на някое приключение или първата среща със сродна душа. Живадин обаче усещаше, че пейката е удобна, че не му е нито топло, нито студено и също така чуваше тишината наоколо. Нести-то, което пиеше също си беше съвсем наред – студено и освежаващо. Момчето внимателно остави шишето до себе си и се вгледа в своя часовник. Бе го намерил преди две седмици, когато почистваха тавана на старата им квартира. Часовникът сам по себе си не беше нищо особено и нямаше да значи нищо, ако не бе част от една твърде объркваща поредица от случайности. Continue reading

Толерантност, брат

d6b4edaaf4b6be6d38993b27edceeeb8b21

Графът драматично отметна дългите кадифени завеси. Навън го посрещна веселото майско слънце, което блестеше и се пулеше от небето все едно му е за последно. Високият мъж се разтресе от отвращение и се подпря на махагоновото бюро. Не можеше да продължава така. Не можеше просто!

– Зиииийф!! – извиси глас той – Зийф, ела веднага!
Вратата се отвори безшумно и до графа застана един нисичък човек. Компетентната му физиономия и прекрасната му стойка недвусмислено нашепваха „иконом”.
– Повикахте ме, сър?
– Повиках те, Зийф. Днес пак е слънчево.
– Да, сър.
– Ще повърна. Ще получа удар. Ще се самоубия за пети път.
– Това би било много неприятно, сър.
– Имам нужда от драматичен наратив. Моля те, Зийф! Знам, че ги мразиш, но дългът задължава!
Икономът приглади редичката си коса. После прочисти гърло дискретно и след това заговори с доста изразителен патос:
– Всички ноемврийски дни бяха меланхолни и обвити в мъгла. Днешният не беше изключение. Слънцето сякаш се бе удавило в мастиленочерните облаци и сега лежеше на дъното на небето, забравено от целия човешки род. Първата капка дъжд удари мъртвата земя. Пороят дойде неочаквано и без никаква милост.
Графът бе затворил очи и кимаше с блажена усмивка. Думите на иконома бяха балсам за изтерзаната му душа. Continue reading

За тях смъртта е само лек

a65228fa04867a6d703837bd6fssskkk6bca45
Имам смътното усещане, че това е много грешно откъм пунктуация…

Мръсният дъжд шибаше по прозорицете на „Черният кон”. На изкривената табелка пишеше, че постройката е кафене, но всъщност по-скоро се приближаваше до барака, в която се продаваха разни неща за пиене и се мъдреха няколко маси между щайгите и балите сено. Намираше се на изхода на града, между последните му гета и празните поляни отвъд. Кой изобщо идваше тук? Двама от отговорите на този въпрос гледаха през мокрите прашни стъкла.
– Кога ша са появи тоя бе?
– Гошо, земи млъкни, моля ти се! Кат дойде, дойде!
– Ама нали у пет рече! Закъснява!
Този, който не беше Гошо, въздъхна и се почеса по тила.
– Винаги идва. Хора кат него си държат на казаното.
– И къв е той по-точно? – продължи да досажда Гошо – Какъв е точно тоз Алистър Крейн?
Светкавица раздра небето навън. Дебелата барманка изпусна една чаша. Кучето свито на кравай в ъгъла леко изскимтя. Continue reading

Изгубен

tumblr_nxvsjcjN1A1rbqennna4o1_540
Малко минорно, но времето е такова 😉

Погледнах през прозореца на офиса и въздъхнах. Навън бе започнало да вали тихо, небето приличаше на бял покров като платната, с които покриват умрелите. С една дума – депресиращо. Но нищо не можеше да е по-депресиращо от монотонната ми работа и отчайващите ми мисли, затова си измислих някакво извинение и се измъкнах припряно навън. Никой не се опита да ме спре. Шефът само ме погледна разсеяно и ми кимна. Според мен даже не чу измислената ми причина да се скатавам от работа.

Сложих си шапката и тъкмо щях да се загърна с шала, когато открих, че всъщност не е толкова студено. В момента беше онзи ничий сезон между зимата и пролетта, когато времето аха да започне да тече отново, но всъщност е като залепнало за голите дървета и влажните сгради. Разперих чадъра си и оставих краката ми да ме водят. Със сигурност щях да се изгубя. Continue reading

Гълъбска драма

c8b2659a4f44d6ffd03ef7f11a0ff008bd

Беше наистина завладяваща гледка. Градът, бавно потъващ в мрак, и малките светлинки на сградите, срамежливо изплуващи една след друга, като мънички светулки.
– Радвам се, че това е последното нещо, което виждам. – промълви Стефано – За последен път очите ми обхождат тези безбрежни небесни ширини. Този град дълги години беше мой дом и ще продължава да бъде, но вече само на жалката ми грешна душа…
Стефано пристъпи към ръба на сградата. Беше страшно високо.
– Е, това е. Това е краят. Останах неразбран до сетния си час…
– Ама верно, брат. Наистина не разбирам.
Стефано точно проливаше една горчива сълза и раздразнено се обърна.
– Мигел, ще ме оставиш ли на мира най-накрая!
– Добре де, съжалявам. Ама просто не разбирам как можеш да се самоубиеш по тоя начин… Continue reading

Параизпит

fd7a998da4bd7e0891ccmmm71a837954756
Дръжте се, колеги!

Човек даже и добре да живее, идва сесията…
Григор седеше на пейката пред кабинет 666 и се чувстваше така сякаш чака да отворят вратите на Ада. Днес беше първият му изпит и просто се тресеше целия от притеснение. А може би и от твърде много кафе и недоспиване… Досега никога не се бе стресирал за учене, но Парапсихологията му донесе доста нови изживявания, включително и тази новооткрита изпитна паника. Съдейки по това какво го бяха карали да прави на практикумите, изпитите нямаше да са класическото развиване на тема и устно изпитване. Момчето потръпна при спомена от последния си практикум. Доцентката по „Мозъчна инвазия и експлорация” го бе упоила и Григор седя затворен в собствения си ум цели четири часа, докато не успя да намери дупка в съзнанието си, през която да се промуши обратно. Continue reading

Обучението на Захарина

Untitlehhhhd
Понякога просто трябва да вдигнете ръце и да приемете розовите паяци!

Магьосникът масажираше слепоочията си с такава настървеност, че щеше да си пробие дупки в главата. Тази ситуация беше непоносима! А се очертаваше това да се случва всеки неделен следобед… О, ужасът…
Силварион си заповяда да се стегне. Трябваше да внесе малко ред в морето от хаос, в което плуваше. Стана от стъпалата, на които се бе строполил в безсилието си преди малко и изкрещя колкото му глас държи:
– Захарина, спри се, за бога!!! Всички просто да млъкнат и да престанат да правят това, което правят!! И КОЙ СВИРИ НА ТОЯ СКАПАН АКОРДЕОН!? Continue reading