Повече от сив

2dab9a16af24109ss5f7f9ff1415ad7844
Добре че имаше буря снощи, та да ми дойде малко вдъхновение! 😀

Баба Латинка седеше на пейката пред малката си къщичка и посръбваше билков чай. Къщичката й също бе поседнала внимателно, свила пилешките си крака отдолу. Двете си почиваха в тишината на есенния късен следобед и всяка от тях бе потънала в мисли. Латинка лениво гледаше сивите облаци, надвиснали над нея, и се чудеше какво ги бе докарало. Всъщност цветът им беше повече от сив – като че ли в гълбините им се криеше нещо много по-тъмно… Времето трябваше да е слънчево цялата седмица, и тя недоумяваше отъкде се бе взела тази буреносна атмосфера. Хммм, ти да видиш… А и еднорозите преди малко. Когато бе отишла да ги нахрани бяха много нервни – риеха с копито и в края на краищата отказаха да ядат.
– Нещо май смущава нашето спокойно местенце… Нещо се просмуква под листата, тихо стъпва по горските пътеки и чупи сухите клони… Нещо, което си търси белята… Continue reading

Дяволът, Луната и Кулата (5)

c895be817d4f979c8826f64dcrrr82167ea
Ето я и последната глава! Взе ми душата това чудо… 😄

Анастас бавно идваше в съзнание и освен бученето в ушите си, започна да дочува и тих трескав спор. Резки реплики и боботещ глас – това беше Омайников, без съмнение. А пък настоятелните, но твърди думи нямаше как да не са на Григор. Тук-таме се дочуваха и драматични ахвания и вайкане, което вероятно бе Тъмновска.
– Отново ти казвам, момче! Невъзможно е! Дематериализацията за тях е автоматична! Като рефлекс е!
– Професоре, даже и да го казвате, аз го видях с очите си. Когато Наско се събуди, ще потвърди.
– Било е нещо друго! Имам четиресет години практика в тази работа и нищо не може да ме убеди, че живите могат да влияят на метафизичната материя!
– Вижте кръвта по ръкава му!
– Това не може да е кръв, Григоре! Духовете нямат кръв! – Омайников вече извисяваше глас – Те са моментна снимка на тялото на човека, когато е издъхнал! Те са душа, облечена в спомени! Continue reading

Жив

 

tumblr_nhuy3y5kkkm7z1tqcs5qo1_540

Живадин седеше на една пейка в парка и почти се бе слял с пейзажа. Определено не се чувстваше като отделна част от общата картина. Хората имат навика да се отделят от случващото се около тях. Да витаят някъде в миналото при пропуснат шанс или тежки думи. А понякога чакат в бъдещето до началото на някое приключение или първата среща със сродна душа. Живадин обаче усещаше, че пейката е удобна, че не му е нито топло, нито студено и също така чуваше тишината наоколо. Нести-то, което пиеше също си беше съвсем наред – студено и освежаващо. Момчето внимателно остави шишето до себе си и се вгледа в своя часовник. Бе го намерил преди две седмици, когато почистваха тавана на старата им квартира. Часовникът сам по себе си не беше нищо особено и нямаше да значи нищо, ако не бе част от една твърде объркваща поредица от случайности. Continue reading

Толерантност, брат

d6b4edaaf4b6be6d38993b27edceeeb8b21

Графът драматично отметна дългите кадифени завеси. Навън го посрещна веселото майско слънце, което блестеше и се пулеше от небето все едно му е за последно. Високият мъж се разтресе от отвращение и се подпря на махагоновото бюро. Не можеше да продължава така. Не можеше просто!

– Зиииийф!! – извиси глас той – Зийф, ела веднага!
Вратата се отвори безшумно и до графа застана един нисичък човек. Компетентната му физиономия и прекрасната му стойка недвусмислено нашепваха „иконом”.
– Повикахте ме, сър?
– Повиках те, Зийф. Днес пак е слънчево.
– Да, сър.
– Ще повърна. Ще получа удар. Ще се самоубия за пети път.
– Това би било много неприятно, сър.
– Имам нужда от драматичен наратив. Моля те, Зийф! Знам, че ги мразиш, но дългът задължава!
Икономът приглади редичката си коса. После прочисти гърло дискретно и след това заговори с доста изразителен патос:
– Всички ноемврийски дни бяха меланхолни и обвити в мъгла. Днешният не беше изключение. Слънцето сякаш се бе удавило в мастиленочерните облаци и сега лежеше на дъното на небето, забравено от целия човешки род. Първата капка дъжд удари мъртвата земя. Пороят дойде неочаквано и без никаква милост.
Графът бе затворил очи и кимаше с блажена усмивка. Думите на иконома бяха балсам за изтерзаната му душа. Continue reading

За тях смъртта е само лек

a65228fa04867a6d703837bd6fssskkk6bca45
Имам смътното усещане, че това е много грешно откъм пунктуация…

Мръсният дъжд шибаше по прозорицете на „Черният кон”. На изкривената табелка пишеше, че постройката е кафене, но всъщност по-скоро се приближаваше до барака, в която се продаваха разни неща за пиене и се мъдреха няколко маси между щайгите и балите сено. Намираше се на изхода на града, между последните му гета и празните поляни отвъд. Кой изобщо идваше тук? Двама от отговорите на този въпрос гледаха през мокрите прашни стъкла.
– Кога ша са появи тоя бе?
– Гошо, земи млъкни, моля ти се! Кат дойде, дойде!
– Ама нали у пет рече! Закъснява!
Този, който не беше Гошо, въздъхна и се почеса по тила.
– Винаги идва. Хора кат него си държат на казаното.
– И къв е той по-точно? – продължи да досажда Гошо – Какъв е точно тоз Алистър Крейн?
Светкавица раздра небето навън. Дебелата барманка изпусна една чаша. Кучето свито на кравай в ъгъла леко изскимтя. Continue reading

Дяволът, Луната и Кулата (4)

66041961c92196aa6ba4a5;;;91c4176b6a

Григор се насили да чуе какво му говори Ирена.
– …затова наистина по-добре си записвай! Иначе може да започне да ти задава въпроси!
Даже не беше усетил кога лекцията беше започнала. Доцентът се суетеше около дъската и изписваше някакви невъобразимо дълги формули.
– Да, хубаво… – промърмори Григор в отговор и лениво започна да преписва върху листа, който бившта му беше дала.
Не разбираше нищичко от написаното на дъската, макар че някои символи му се струваха бегло познати. Преподавателят говореше много нахъсано и ясно, но въпреки това на Григор взе да му се доспива. Зазяпа се през прозореца. Някакво пликче прехвърча понесено от вятъра. „Като малко духче…” помисли си момчето и веднага след това сърцето му се сви. Беше ударил Анастас. Continue reading

Дяволът, Луната и Кулата (3)

55865e6b3b5c5a25e1c0d0624jjd55fdb9

– Григоре, събуди се! Телефонът ти звъни! – сънено измрънка Анастас – Григоре бе!
Но приятелят му само се обърна на другата страна и не даде никакви признаци на събуждане. Двамата се намираха в хола на Григор. Предния ден след като си тръгнаха от университета бяха решили да разберат какво значи пророчеството и четоха книги за таро до сто часа по нощите. Григор изпада в трансове докато не му изтръпна главата, но не успяха да научат нищо. В края на краищата бяха заспали някъде по изгрев слънце само за да ги събуди пронизително звънящия телефон на Григор. Поне Анастас се събуди – състудентът му спеше блажено на килима сред дебелите прашлясали томове литература. Призракът се надигна от дивана и разтърка очи. Погледна часовника – седем сутринта. Кой за бога звънеше на Григор в седем сутринта! И то три пъти подред на пожар! Призракът се протегна и докопа телефона. Присви очи срещу блестящия дисплей. „Три пропуснати повиквания от Ирена”.
– Григоре, бившата ти звъни. Continue reading