
Графът драматично отметна дългите кадифени завеси. Навън го посрещна веселото майско слънце, което блестеше и се пулеше от небето все едно му е за последно. Високият мъж се разтресе от отвращение и се подпря на махагоновото бюро. Не можеше да продължава така. Не можеше просто!
– Зиииийф!! – извиси глас той – Зийф, ела веднага!
Вратата се отвори безшумно и до графа застана един нисичък човек. Компетентната му физиономия и прекрасната му стойка недвусмислено нашепваха „иконом”.
– Повикахте ме, сър?
– Повиках те, Зийф. Днес пак е слънчево.
– Да, сър.
– Ще повърна. Ще получа удар. Ще се самоубия за пети път.
– Това би било много неприятно, сър.
– Имам нужда от драматичен наратив. Моля те, Зийф! Знам, че ги мразиш, но дългът задължава!
Икономът приглади редичката си коса. После прочисти гърло дискретно и след това заговори с доста изразителен патос:
– Всички ноемврийски дни бяха меланхолни и обвити в мъгла. Днешният не беше изключение. Слънцето сякаш се бе удавило в мастиленочерните облаци и сега лежеше на дъното на небето, забравено от целия човешки род. Първата капка дъжд удари мъртвата земя. Пороят дойде неочаквано и без никаква милост.
Графът бе затворил очи и кимаше с блажена усмивка. Думите на иконома бяха балсам за изтерзаната му душа. Continue reading →