Живосън

It will be a world of mirages
And it will be my world
It will be like how I imagined it
But it won’t last forever…
(제이홉 – 백일몽)

От всички клиенти, които не харесваше (всички демек), Силварион най-много ненавиждаше точно този тип.
Леличката изцъка отново и изпусна въздух все едно беше врящ чайник.
– На визитката пишеше, че това е офисът ви?
Той кимна.
– Не сме объркали адреса, значи? – попита тя още веднъж, като гласът й ставаше все по-възмутен и скептичен с всяка сричка.
– Не сте.
– Но това повече прилича на кухня?
– Защото е кухня. 

Advertisements

Тихите води

Добри новини, това ще е в няколко глави! :Д Осени ме вдъхновението at last!

Розовият паяк скочи на дивана и каза весело:
– Ей, дай дистанционното! Моето шоу почва по Втора!
Силварион едва сподави хлъцването си. Още не можеше да свикне с новия си любимец и май не се очертаваше да свикне в близкото хилядолетие. Освен розовия му цвят, нищо в паяка не бе очарователно. Характерът му беше нещо средно между обсесивна приятелка и мързелив 40-годишен ерген. Ако Силварион знаеше, че ще го натресат на него, щеше да го набута обратно в портала веднага, без да се церемони. Но Захарина чак на края на деня съвсем небрежно беше казала: „О, аз, за жалост, не мога да го взема у нас! Хазяинът ми не дава даже хамстер да си гледам! Ще трябва да го вземеш ти, Рони! Малко компания добре ще ти се отрази!”.
Паякът започна да пее песничката от шоуто. Добре, че някой звънна на вратата, защото магьосникът опасно се приближаваше до точката си на кипене. Той отиде да отвори, като се молеше да е някой масов убиец.

Повече от сив

Добре че имаше буря снощи, та да ми дойде малко вдъхновение! 😀

Баба Латинка седеше на пейката пред малката си къщичка и посръбваше билков чай. Къщичката й също бе поседнала внимателно, свила пилешките си крака отдолу. Двете си почиваха в тишината на есенния късен следобед и всяка от тях бе потънала в мисли. Латинка лениво гледаше сивите облаци, надвиснали над нея, и се чудеше какво ги бе докарало. Всъщност цветът им беше повече от сив – като че ли в гълбините им се криеше нещо много по-тъмно… Времето трябваше да е слънчево цялата седмица, и тя недоумяваше отъкде се бе взела тази буреносна атмосфера. Хммм, ти да видиш… А и еднорозите преди малко. Когато бе отишла да ги нахрани бяха много нервни – риеха с копито и в края на краищата отказаха да ядат.
– Нещо май смущава нашето спокойно местенце… Нещо се просмуква под листата, тихо стъпва по горските пътеки и чупи сухите клони… Нещо, което си търси белята…

Дяволът, Луната и Кулата (5)

Ето я и последната глава! Взе ми душата това чудо… XD

Анастас бавно идваше в съзнание и освен бученето в ушите си, започна да дочува и тих трескав спор. Резки реплики и боботещ глас – това беше Омайников, без съмнение. А пък настоятелните, но твърди думи нямаше как да не са на Григор. Тук-таме се дочуваха и драматични ахвания и вайкане, което вероятно бе Тъмновска.
– Отново ти казвам, момче! Невъзможно е! Дематериализацията за тях е автоматична! Като рефлекс е!
– Професоре, даже и да го казвате, аз го видях с очите си. Когато Наско се събуди, ще потвърди.
– Било е нещо друго! Имам четиресет години практика в тази работа и нищо не може да ме убеди, че живите могат да влияят на метафизичната материя!
– Вижте кръвта по ръкава му!
– Това не може да е кръв, Григоре! Духовете нямат кръв! – Омайников вече извисяваше глас – Те са моментна снимка на тялото на човека, когато е издъхнал! Те са душа, облечена в спомени!

Толерантност, брат

Графът драматично отметна дългите кадифени завеси. Навън го посрещна веселото майско слънце, което блестеше и се пулеше от небето все едно му е за последно. Високият мъж се разтресе от отвращение и се подпря на махагоновото бюро. Не можеше да продължава така. Не можеше просто!

– Зиииийф!! – извиси глас той – Зийф, ела веднага!
Вратата се отвори безшумно и до графа застана един нисичък човек. Компетентната му физиономия и прекрасната му стойка недвусмислено нашепваха „иконом”.
– Повикахте ме, сър?
– Повиках те, Зийф. Днес пак е слънчево.
– Да, сър.
– Ще повърна. Ще получа удар. Ще се самоубия за пети път.
– Това би било много неприятно, сър.
– Имам нужда от драматичен наратив. Моля те, Зийф! Знам, че ги мразиш, но дългът задължава!
Икономът приглади редичката си коса. После прочисти гърло дискретно и след това заговори с доста изразителен патос:
– Всички ноемврийски дни бяха меланхолни и обвити в мъгла. Днешният не беше изключение. Слънцето сякаш се бе удавило в мастиленочерните облаци и сега лежеше на дъното на небето, забравено от целия човешки род. Първата капка дъжд удари мъртвата земя. Пороят дойде неочаквано и без никаква милост.
Графът бе затворил очи и кимаше с блажена усмивка. Думите на иконома бяха балсам за изтерзаната му душа.

За тях смъртта е само лек

Имам смътното усещане, че това е много грешно откъм пунктуация…

Мръсният дъжд шибаше по прозорицете на „Черният кон”. На изкривената табелка пишеше, че постройката е кафене, но всъщност по-скоро се приближаваше до барака, в която се продаваха разни неща за пиене и се мъдреха няколко маси между щайгите и балите сено. Намираше се на изхода на града, между последните му гета и празните поляни отвъд. Кой изобщо идваше тук? Двама от отговорите на този въпрос гледаха през мокрите прашни стъкла.
– Кога ша са появи тоя бе?
– Гошо, земи млъкни, моля ти се! Кат дойде, дойде!
– Ама нали у пет рече! Закъснява!
Този, който не беше Гошо, въздъхна и се почеса по тила.
– Винаги идва. Хора кат него си държат на казаното.
– И къв е той по-точно? – продължи да досажда Гошо – Какъв е точно тоз Алистър Крейн?
Светкавица раздра небето навън. Дебелата барманка изпусна една чаша. Кучето свито на кравай в ъгъла леко изскимтя.

Дяволът, Луната и Кулата (4)

Григор се насили да чуе какво му говори Ирена.
– …затова наистина по-добре си записвай! Иначе може да започне да ти задава въпроси!
Даже не беше усетил кога лекцията беше започнала. Доцентът се суетеше около дъската и изписваше някакви невъобразимо дълги формули.
– Да, хубаво… – промърмори Григор в отговор и лениво започна да преписва върху листа, който бившта му беше дала.
Не разбираше нищичко от написаното на дъската, макар че някои символи му се струваха бегло познати. Преподавателят говореше много нахъсано и ясно, но въпреки това на Григор взе да му се доспива. Зазяпа се през прозореца. Някакво пликче прехвърча понесено от вятъра. „Като малко духче…” помисли си момчето и веднага след това сърцето му се сви. Беше ударил Анастас.